Д-р Мирослав Дърмов Легсинктън, САЩ
Индикации, че българският преход е на път да банкрутира, имаше още от средата на 2012 година. При това става дума не само за банкрута на едно отделно правителство, макар и крадливо, лъжливо и арогантно, но харесвано до време от мнозинството, като това на ГЕРБ и Бойко Борисов. Именно това правителство, имайки достатъчно информация за предстоящия банкрут, се оттегли навреме и остави негативите на катастрофата да бъдат поети от други. Всъщност става дума за цялостен срив на икономиката, на политическата и инстутиционна структура и за банкрут на свързаните с прехода надежди на българина. Още на 26 ноември 2012 в публикация във „Фактор“, озаглавена „Идва краят на републиката и нейният наследник – абсолютната пародия българска“ се опитах да обърна внимание на предстоящото, независимо от неговата необратимост, воден от желанието да дам гласност на случващото се и на предстоящите последици. Защото събитията в България са постоянно на вниманието на хората, които се интересуват. Така например, моят приятел Джон Фефер от фондация „Сорос“ прекара доста време в България, разговаряйки за прехода с много хора и продължава да търси аналогии и разлики в развитието на страните от Източна Европа, може би с надеждата да разбере защо там резултатите са толкова негативни и българите са толкова разочаровани. Подобни усилия не са за учудване, защото на Джордж Сорос е приписан афоризма:
“Да спасим капитализма от тъпите капиталисти“,
а това, което се случва през последните седмици в България потвърждава, че търпението и илюзиите на българите вече ги няма. И разсъждение върху причините за банкрута на българския преход е необходимо, ако не за друго, то поне за да не се възприема безкритично кръговрата на бедността от последните 24 години и ако е възможно, да се направи нещо за прекъсването на пагубния цикъл от самозаблуждение и разочарование на населението, което е основният потърпевш от промените. Причините за всичко това са много и първата от тях се таи още в далечната 1989 година.
България е една от малкото страни в Източна Европа без дисидентско движение, критично към реалността. Тук промените започнаха по инициатива на управляващата номенклатура, инспирирана от Москва, при което не бе трудно да се внуши на населението първия мит, а именно, че капитализмът бързо, чрез шокова терапия ще реши проблемите на „реалния социализъм“. Именно незнанието на българина какво всъщност се случва и мечтите за благополучие изневиделица направиха населението жертва на измамниците от номенклатурата, при което жертвата аплодираше действията на манипулаторите. Реално през този период населението на България, бидейки интелектуална жертва на пропагандата на „реалния социализъм“, не знаеше какво е капитализъм. За българина капитализъм бяха витрините и изобилието в развитите капиталистически държави от Западна Европа, но той не знаеше или не искаше да знае, че това е развит капитализъм с история от две и повече столетия, минал през първоначално натрупване на капитала, индустриална революция и реформа на селското стопанство, както и че всички социални реформи, започвайки от бисмарковите усилия за смекчаване на противоречията до днес, са резултат от столетия класова борба. Защото капитализмът означава класово противопоставяне и неравенство, което може да бъде смекчено само в резултат на развитието на самия катитализъм. Но тази реалност в България беше пропусната. Тя не беше представена на общественото внимание и пропагандаторите на случващото се залъгаха насесението с втория мит, този за „средната класа“ - не капиталисти, не пролетарии, а нещо по средата. Да, но там, където подобно нещо има (което е доста спорно), то е резултат от столетно развитие на капитализма. Реално на българина беше размахано морковчето на „обществото на благоденствието“, докато реалните организатори на промените-комунистическата номенклатура навлезе в етапа на първоначалното натрупване на капитал. И докато в Западна Европа това бе осъществено чрез наследени богатства, колониална политика и бурно индустриално развитие, в България единствената възможност за натрупване на капитал бе чрез безогледното ограбване на националното богатсво, създадено от населението на страната. Започнаха схемите „на входа и изхода“, осъществени с активното съучастие на синдикатите, последвани от масовата приватизация - една пропусната възможност за създаване на обществени индустриални фондове, вместо което бе допуснато банда мошеници в интерес на номенклатурните им господари да измамят населението чрез работническо-мениджърска приватизация, касова приватизация за един лев, чуждо-родни инвеститори и т.н, и т.н, за да се стигне до днешното състояние на стагнирана икономика, безработица и липса на пари, които много скоро могат да доведат до провал на валутния борд, инфлация и ново драстично обедняване на населението, а за архитектите на ситуацията, а именно превърналата се в олигарси номенклатура, да доведат до заличаване на следите на двадесет и отгоре години ограбване и да се започне на ново, на чисто. Битият, бит..., както се казва.
Следващия елемент на банкрута на българския преход е политическата система. В началото на тези събития бе породен
още един мит - този за политическия плурализъм
като гаранция за ефективно управление. Да, политическият плурализъм работи, но там, където политическите партии са изразители на интересите, преди всичко икономически, на различни големи групи хора. Но в далечната 1989 в България всички бяха еднакво бедни, поради което бумът на създаването на партии няма друго обяснение, освен спекулация с балканската грандомания и мистификация от номенклатурата на политическата реалност в страната. Може би стотина партии участват в предизборната надпревара, но успяват само предопределените. Описанието на случилото се е доста обемно, но понеже е известно на читателя, просто апелът ми е към неговата памет. Това, което по мое мнение се случи, е просто създаване на политическа реалност, предварително планирана и подготвена, базирана на страха на участващия в изборите. За едни това е страха от обезсмисляне на съществуванието им, за други - страх от реставрация, за трети - страх от отричане на идентичността им. Впоследствие, след първите разочарования, номенклатурата разигра надеждата за спасителя-цар-батюшка, младия неопетнен социалист, мутрата-един от нас... И се роди митът за политическата класа. Впрочем, подобна екзотика битува в българския речник, понеже в света е прието да се разбира, че политическите партии отстояват определени и различни интереси, но може би за анализ на този български феномен следва да се слезе на подсъзнателно ниво, където е потиснато разбирането, че в страната политическите партии имат общ генезис от коридорите на ЦК на БКП като същите тези партии провеждат и отстояват интересите на своите създатели - номенклатурата. Вече е обществена тайна, че каквото беше ограбено, вече е ограбено, а и понеже развитите капиталисти от Европейския съюз не искат някакви балканци да им развалят рекламната фасада, е време за промяна. Или, както казват протестиращите тези дни, време е за нова политическа система, нови правила, нови политически субекти. Това е, без съмнение, справедливо искане, ако, разбира се, е искане на протестиращите, а не на кукловодите на прехода. Основа за скептицизма ми е внезапната подмяна на насоката на гнева. Вместо да се ориентира към източника -хищническия капитализъм от периода на натрупването на капитала и колонизиращите инвестиции, изведнъж се насочи към неопределените монополи. В началото на тези расъждения беше цитирано, че капитализмът трябва да се спасява от тъпите капиталисти, защото решението на проблемите на банкрута на българския преход е не в утопии за пост-капитализъм, които я настъпят, я не, а и ако настъпят, не се знае кога това ще се случи и какви ще бъдат. Негативният опит е налице, а неговото реконструиране в българските условия е съобразно стандартите на 21ви век.
Необходимо е още малко обяснение на скептицизма относно протестите. Те са справедливи, породени от отчаянието на населението от реалността, в която доходите не стигат за оцеляване, държавата е абдикирала, медиите представят реалност, достижима за малцина, а партиите, по дефиниция определени да отстояват обществени интереси, чисто и просто лъжат. В цялостния протест изведнъж се появява впечатлението, че
някой друг говори от името на протестиращите
Като цяло исканията са противоречиви, нелогични и имат контекст на апел към авторитаризъм. Наистина, лидерът не е определен поименно, може би все още не е дошъл моментът за това, но като цяло остава впечатлението, че се иска силна персонална власт. Това не е учудващо, защото в България отсъстват демократични традиции и като че ли винаги се е разчитало на лидера, независимо какви са неговите послания, дори и когато такива отсъстват. А подобно развитие може просто да доведе до повторение на цикъла от митове и разочарованието от тях. За да не се случи подобно нещо, са необходими поредица от стъпки, които да водят към изход от ситуацията.
На първо място е необходимо да се се преутвърдят или създадат определени законови правила. Тяхното място е в Конституцията. Исканията за нова конституция трудно биха били подкрепени, защото съществуващата сега е достатъчно добра и тя не е причината за проблемите. Всички искания като афоризмите за референдум за забрана на Велико народно събрание (справка: Кольо Босия) или за написване на нова само ще отдалечат момента на промяната. Особено опасно е искането за мажоритарен вот, при който не само се лишават от представителство оказалите се в малцинство, но и изборът ще е в зависимост от финансирането, а там имащите пари определят кандидатите. Това, което е необходимо, е да се засили разделението на властите в настоящата Конституция. Сегашното система за определяне на правителство от спечелилата изборите партия реално не е разделение на властите. Истина е, че подобна практика съществува, но този момент е коригиран от цивилизационното развитие на съответните народи и на тяхната политическа култура, които не позволяват злоупотреба на изборната победа. За България в настоящия момент е необходим нестандартен подход, който да гарантира спазване на принципа на разделението на властите. А именно промяна, която да определи, че спечелилата изборите партия, като изразител на народната воля ще остане в парламента, за да създава правилата-сиреч законите и да контролира, а изпълнителната власт ще се осъществява от втората по представителство партия. По този начин съперничещите си политически сили ще имат възможността взаимно да се контролират и така би се гарантирало друго ниво на управлението и на разделението на законодателната и изпълнителната власт. И в допълнение към това, следва да се намали мандата на Народното събрание от 4 на 2 години. Наистина ще трябва да се ходи по често на избори, но ще е здравословно да се знае кой може да осъществява народния контрол и кой може да управлява в името и от името на народа. Това е и пътят много измислени политически субекти да отидат в небитието. Както и да бъдат обявени като нелигитимни коалициите, в които не се знае кой пие и кой плаща. Последното обикновено е известно – плаща народът.
Друг момент е гражданското присъствие във властта. На този етап на развитие това, на първо място, са политическите партии. Смятам, че сега наистина е необходим радикализъм. Настоящите политически субекти нееднократно са доказали, че
отстояват единствено интересите на номенклатурата,
преобразила се в олигарси и следва да бъдат изпратени в небитието. Това е отговорност на избирателите, било те протестиращи или не. На първо място, България се нуждае от нова лява партия. БСП еднозначно показа, че е дясна партия, отстояваща интересите на олигархията, заблуждавайки избирателите с носталгия по епохата на “реалния социализъм“. Нова лява партия, защото в природата има черно и бяло, ин и ян и, за да има развитие, е необходимо дясно и ляво, а през изминалите двайсет плюс години в България се налага само дясно. Тази нова лява партия следва да започне с оценка на „реалния социализъм“, на осъществените промени и на лявата политика, необходима в 21-ви век. А ако ПЕС си иска Станишев, да си го носи на рамо заедно с Шрьодер и другите приятели на баща му. Колкото до дясното, то олигарсите имат достатъчно ресурси, за да преструктурират отпадъците в нещо автентично. В допълнение гражданското присъствие се осъществява и посредством професионалните съюзи, а там ситуацията изисква също радикално решение. Последната декларация на работодатели и профсъюзи за запазване на сигурността в сегашната ситуация е поредното доказателство, че синдикатите в България са по-скоро загрижени за добрите си отношения с работодателите, отколкото за интересите на работещите, които са жертви на реалността.
Разбира се, без преосмисляне на случилото се през последните години трудно би имало някакъв осезаем ефект в действителността. Извършени са толкова много безобразия, че ако те останат без оценка, моралното здраве на нацията е в опасност. Престъпленията не следва да бъдат оставени без последствия. Като тези от масовата приватизация например. Без съмнение, ситуацията е сложна, но и това, което се случи в България, може би е без прецедент.
И като финал, необходима е също така нова политика, освободена от догмите на пазарния фундаментализъм. Защото, ако се повтарят митовете на неолиберализма, ситуацията няма да се промени. Необходима е преоценка на подхода към бъдещето, съобразно критичната оценка на капитализма и стандартите на 21-ви век. Държавата не е само нощен стражар, но и има отговорности към стратегическите отрасли на националната икономика, защото благоденствието на нацията е нейна отговорност и ако са необходими радикални решения, включително и национализация, това е нейна отговорност. А
частна собственост не означава само олигарси и корпорации,
но и контролирано от работещите и обществото индустриално производство.
Но понеже са проспани възможности, поради интелектуални причини или поради наложеното от медиите и разни други лакеи на номенклатурата заблуждение, продължаването напред изисква познание, отговорност и ангажираност, ако не за собственото ни добруване, за което, за съжаление, времето е минало, то поне за това на децата ни. Те го заслужават, а ние им го дължим.