Илиян Василев, bulgariaanalytica.org
„Русия се държи заедно като цяла държава само благодарение на силата. Само чрез подавяне на всяка свобода. Само с насилие и налагане на изкуствено единомислие. Нацията няма вътрешни връзки, собствени причини и желание да живее заедно, а за съвместен живот има нужда от външни предизвикателства и заплахи“
Алфред Кох, руски политик
Обсъжданият в Руската дума закон, който декриминализира домашното насилие позволява да се направи почти перфектен психологически портрет на властта в Русия. Не само на текущата, но и на всяка друга, която стъпва върху ценностната база на руския деспотизъм – било то царизма, сталинските репресии или съвременните по-рафинирани форми на „меко“ насилие върху нацията, социалната група и личността.
Правото на властта и на силния
да упражнява насилие рефлектира и в култа към силата като висша ценност, като лепило което държи заедно власт и народ в рамките на огромната империя.
Легитимираното насилие в семейство, което този закон кодифицира, отразява „нормалността“ на насилието и тоталното презрение към християнските ценности и морал. Насилието тегли след себе си повече насилие, както надолу, така и нагоре по веригата на използване на силата – между съпрузи, между деца, ученици, войници и така нагоре по скалата на обществените отношения. Според данни на руското министерство на вътрешните работи над 40 процента от криминалните престъпления се извършват в семейството.
Накрая се стига и границата – вътрешното насилие легитимира и насилието навън – срещу други страни и народи, срещу политически и бизнес партньори, оправдава отрицанието на международното право. Както става нормалност, с този законопроект, да насилваш в къщи, така е логично и оправдано да използваш насилие и срещу своите граждани, срещу обществени групи и народи в собствената си страна.
Силата и насилието стават вездесъщи норми
и равнище на реализация на властови и обществени отношения, стават държавна политика. При това не само явното и грубо физическо насилие, но и емоционалното и всяка друга форма на психологически натиск.
Няма съмнение, че последствията от системното и масово насилие върху съзнанието на хората са много по-тежки и трайни, особено когато се извършва с помощта на координирана мрежа от средства за масово въздействие през медиите, допълнени от масови корупционни практики и административен произвол.
Почти няма разлика при използването на сила за да нахлуеш в чужда територия през физическа граница, за да се приложи редовната доза за подхранване на националното его и гордост, и другото, виртуалното нахлуване в личното пространство на хората и семейството от екрана на телевизора или компютъра.
Ако питате защо сега точно изниква този казус с обсъждания законопроект в Руската държавна дума, който е иницииран и от жени депутати в долната и горна камара на руското Федерално събрание, ще изтъкнат на първо място технически причини – това, че руските съдилища са затрупани с дела за домашно насилие. Така твърдят вносителите, ще се разтоварят съдилищата от тези дела, макар че повече от 97 % от всички случаи на домашно насилие никога не стигат до съда, а останалите 3 % са достатъчни за да блокират съдилищата. Но депутатите от Единна Русия бодро ще рапортуват, че с тази нова дефиниция на домашното насилие случаите рязко ще спаднат.
Статистиката е доста депресираща – повече от 2000 деца извършват самоубийство, като спасение от насилието у дома, 26 000 стават жертви на използване на сила срещу тях. Проблемът е извън контрол, а така с предефиниране на понятията с един замах се решават няколко проблема. Вероятно има случаи на злоупотреби със закона, както ги има и в много други страни. В руския казус, обаче, има и допълнително усложнение, защото в много семейства е твърде спорно кой влиза в ролята на слабия пол и на насилника в семейството.
Това, което удивлява в конкретния случай и издава намеса и съгласуваност с Кремъл е огромното мнозинство, с което този законопроект преминава през различните етапи на законодателния процес.
Този законопроект маркира
разделителната линия между европейските и руски ценности
/не съм сигурен, че в случая е уместно да се употреби евразийски/ и дава отговор на вътрешните терзания на българските граждани в търсенето на собствената им идентичност – с кого искат да бъдат. Трудно може да се намери по-силен и по-ярък пример за разлома между руския свят и европейската цивилизация.
Забележете новото разграничение между допустимо и наказуемо насилие минава през хоспитализация!? До тогава боят е напълно легитимен, защото другият критерий, предвиден в законопроекта, да има системен характер – е още по-висока и бариера. Въпреки, че Русия заема челни позиции в света по случаите на домашно насилие, още по-голям е броя на незаявеното и нерегистрирано по различни причини насилие (повече от 60 % от всички случаи) или по съображение от семеен характер, поради страх от възмездие и отсъствие на съпричастност на институциите. Подобен законопроект, ако и когато бъде гласуван, ще обезкуражи допълнително потенциалните жалбоподатели и
насърчи насилието и у дома и на улицата
Истината е, че насилието отдавна са се превърнали в лепило на социалната кохезия при президента Путин. Отначало започна с „мека“ сила, постепенно овладяване всички лостове на властово насилие, включително основните обществени медии. След това изтласка инакомислието и опозицията във вътрешна или външна емиграция. След това започна да купува подчинение с пари и постове, и генерира „доверие на заем“ харчейки огромните си авоари от енергийни рубли за да обезсърчи алтернативите на своята власт. След това прибягна до „тихо“, но брутално насилие като отстрани или насърчи с липсата на реакция убийството на много журналисти, политици, писатели, активисти на гражданското движение. След това дойдоха Грузия и Украйна.
С този акт на руския парламент Русия дава поредното си безспорно доказателство, че
тя се кадировизира,
т.е. нормите и ценностите на кадировата власт в Чечня, постепенно се пренасят в Центъра, в Москва и се разпространяват по цялата територия на страната. Подобно отношение към жената и децата има само и единствено в държавите на ислямския фундаментализъм – като христоматийния пример е Саудитска арабия. С какво нормите декриминализиращи домашното насилие в Русия са по-различни от законното безправие на жени и деца в Саудитска арабия? С какво руския съд и съдебна система ще бъдат по-хуманни или цивилизовани от шариатския съд и право?
Спомням си на първия си 9 май 2000 година, стоях на Червения площад и наблюдавах дефилиращия строй от различни родове войски и се опитах да си представя как биха изглеждали 10 хиляди души – тогава това беше числото на загиналите във войната в Чечня и настръхнах. Блоковете бяха по около двеста души и сметката ми излезе, че близо целия парад от маршируващи войници даваха търсената от мен представа. Страшно, нали? На всяко място в Европа, която загърби войната и свикна да живее без насилие, подобна картина би предизвикала шок и ужас. Жертвите бяха момчетата от руската армия, които се бяха простили с живота си заради едно безсмислено насилие, защото Аслан Масхадов поиска по-малко, отколкото сега получи като права и „свещен“ статут Рамзан Кадиров в една Чечня, чийто бюджет се формира на 86 процента от субсидии от Москва. Въпреки исканията на руското правителство, което съкрати всички други основни пера от бюджета, включително средствата за армията и за специалните служби, Кремъл се намеси и гарантира, че сделката за Чечня не подлежи на нормална гравитация.
Насилието в семейството и в къщи, се пренася на улицата, между регионите и накрая между държавите.
Все е едно е дали говориш от позиция на силата или място във властта, на финансовите си възможности или обществена позиция, когато говориш в семейството си или пренасяш същия тон в отношенията си със съседите по улица и по география. Правилата и редът не са от камък, а от мек пластелин, който може да приема формата на текущата изгода и интерес. Това е пример за желания от Путин свят на баланса на силите и за тотален колапс на ценности в свят на хаос, военни конфликти и престъпност.
Да, съвременна Русия е въздигнала в култ правото на силата, върху която гради надеждите си и имперските си амбиции – и в миналото и в бъдеще.
Всеки лидер в Кремъл влиза във властта със съзнанието, че само и благодарение на силата може да държи заедно тази огромна територия от народи и етноси. В тази си „свобода“ той има предимството пред всеки европейски лидер. Той няма нужда да се оглежда за морална опора или съгласие в обществото. Руската публика винаги ще бъде готова да приеме
поредните жертви на насилие
у дома или зад граница или поне ще приеме доброволно заблудата, че такива няма или са оправдани. Или защото е засегната „семейната чест“ – както е случая с Източна Украйна или заради честта на Родината, казуса в Сирия.
От това Русия нито ще стане по-богата, нито по-сигурна, защото всяко насилие на силния, което му дава илюзия за победа ражда гняв и отрицание, които винаги експлодират когато насилника в семейството или в държавата стане слаб. Това кара и Путин да се страхува от възмездието и да става още по-арогантен и „силов“ както вътре, така и извън страната.
Трудно може да се намери един единствен маркер на разрива между Европа и съвременна Русия по-подходящ и по-крещящ от този законопроект в Държавната дума.
Това е и вътрешен разлом преминава през всички европейски общества – между обществените кръгове, които разполагат своите ценности и надежди в полето на руските интереси и мнозинството, което отрицава насилието в неговите взаимосвързани форми на всякакво равнище – личност, група, общество, регион, държава. Докато има известна логика в това да се пренебрегват новините за екстремностите в руските политически и социални практики, законопроектът за семейното насилие трябва да бъде като
предупреждение и червена лампа за европейските народи,
които приспаха своята чувствителност в опити да се изолират от грубите реалности в съвременна Русия.
Русия е прекалено голяма за да не бъде забелязана.