Крум Благов, специално за Faktor.bg
Очаква се изборите в неделя да поставят нов рекорд. Може би за първи път от падането на Тодор Живков за парламент ще гласуват по-малко от половината българи. Разбира се, половината от тези, които са в избирателните списъци, а те са доста спорни. Чуват се доста авторитетни гласове, че там са надписани няколкостотин хиляди души. Сигурно е, че през тези 25 години избирателите постоянно намаляват. За Велико народно събрание гласуваха почти 7 милиона, следващата година за обикновен парламент – с един милион по-малко, и така до 2013-а, когато бюлетини пуснаха само 3,5 милиона.
Причините не са чисто биологически
нито се коренят само в разочарованието от политиците. Една от най-важните според мен е, че през ХХІ век гласуваме като през ХІХ. За много наши сънародници това е голямо неудобство и те си го спестяват.
Първо, доста хора не искат да си развалят уикенда или са на работа. Второ, няколкостотин хиляди души живеят извън България (и извън Турция). Те трябва да пътуват стотици, понякога даже хиляди километри, за да гласуват. Това освен време струва и пари. За евроизборите един студент беше качил в интернет карта, която помагаше на хората да се ориентират къде е най-близката и удобна за тях секция в чужбина. Това не трябваше ли да е задача на ЦИК, която на всичко отгоре вече действа постоянно?
Изходът е да се узакони дистанционното гласуване, както е в други европейски страни. В Англия отдавна е разрешено да се пращат бюлетини по пощата. В Естония от 2007 г. гласуват и по интернет. Около 5 на сто от избирателите предпочитат този начин. Там 91 % от данъкоплатците пращат декларациите си по мрежата. Хората в ЕС правят почти всичко по телефона или по интернет, за да не си губят времето. Ние изобщо не живеем в ХХІ век – само сме му съвременници. Даже съвсем незначителни документи в България не могат да се поръчат или изпратят дистанционно.
Първата стратегия за електронно правителство се прие още през 2002 г., през 2009-а беше изработена концепция за периода 2010-2015 година, но се направи само един портал – www.egov.bg, и работата замря. От 2011 г. сайтът почти не е претърпял промяна, въпреки че за него се похарчиха 15 млн. лева. Там можеш да намериш заявлението, което трябва да попълниш, но в повечето случаи подаването пак става лично. Сега срокът за въвеждане на „електронното управление“ се отмести чак за 2020 г. За гласуване по мрежата пък
всички партии са единодушни
– изобщо не го искат. Дума да не става!
Ето ви няколко примера. Иван Костов внесе законопроект, който предвиждаше вотът да се праща не само по интернет, но и по телефона. Питам се защо не го направи като премиер, а през 2004 г., когато беше в опозиция? Естествено, предложението му изобщо не стигна до пленарната зала.
Преди изборите през 2009 г. Бойко Борисов се оплакваше пред сънародниците ни в Щатите от „лошия човешки материал“, останал в родината, но като дойде на власт, не направи нищо, за да улесни участието на българите зад граница в изборите. Поредният законопроект – на Михаил Константинов, беше оставен без внимание.
При обсъждането на сегашния Изборен кодекс Мая Манолова отсече, че гласуването по интернет ще повлече най-големите фалшификации. Не вярвам да не е чувала за електронния подпис, който се смята за абсолютно сигурен и се приема от всички банки. (Дори ГРАО разрешава да се пращат по интернет заявления от избиратели с електронен подпис.) По-скоро това беше претекст да се отклони темата.
Най-голямото недоразумение
беше т. нар. машинно гласуване, което обещаха за евроизборите. За него пак трябва да идеш в секцията, само че вместо да пуснеш бюлетина в урната, натискаш копчета. При това резултатите от машинното гласуване не важаха. Единственото обяснение за този нелеп експеримент е, че някой е трябвало да вземе някакви държавни пари, като внесе безполезните апарати. Нещо като луна парк за избиратели.
Ако сте забелязали, в цялата предизборна кампания политици от различни бои скришно прокарваха идеята да отнемем правото на глас на две категории: младите и хората зад граница. Предложенията им бяха маскирани под предлози като уседналост, „защо бъдещето ни ще решават хора, които не живеят тук“, или „те не плащат данъци“. С последния аргумент може да се отнеме избирателното право на всички студенти и пенсионери, понеже данъци плащат само работещите. Всъщност гурбетчиите, които работят зад граница, пращат на роднините си в България около един милиард евро годишно – сума, сравнима с приходите от данъка върху доходите и представляваща 2,5 процента от брутния вътрешен продукт.
Защо им е на политиците електронно гласуване? От него ще се възползват преди всичко емигрантите и хората с по-високо образование, което ще направи резултатите непредвидими. Всички големи партии предпочитат във вотовете да участват минимум избиратели – само твърдите ядра, както беше на евроизборите. Така купените гласове придобиват по-голяма тежест, а цената на едно депутатско място пада драстично.
Затова дори не се обсъжда идеята за въвеждане на задължително гласуване, нито някой се тревожи от все по-ниската избирателна активност. Може да ви звучи парадоксално, обаче нашите политици изобщо нямат нужда от избиратели. Идеалът им е гражданите да бъдат отстранени напълно от политическия процес и вотовете да се печелят с гласовете на жените и децата на кандидатите, т. е. от хората с по-многобройна челяд. Или клиентела.