Преди броени дни бе представено последното изследване на културолога проф. Ивайло Знеполски „Как се променят нещата“.
Книгата се състои от два хронологично свързани тома, изграждащи своеобразна смислова опозиция. Първият е озаглавен «Властта в университета», вторият - «Университетът във властта». На базата на богат документален материал, на непубликувани досега документи от държавни и частни архиви са представени едни от най-важните епизоди от интелектуалната история на страната по времето на социализма, в периода 1956-1989 г. В центъра на историческия разказ са известните философи и историци от този период - Николай Генчев, Исак Паси, Асен Игнатов, Добрин Спасов, Желю Желев, Иван Славов, Илчо Димитров и обкръжението около тях.
Според редица изследователи подобно изследване няма аналог в българската наука. То е впечатляващо, на първо място, с изключително богатият и разнообразен документален материал, очертаващ една много плътна картина на това изследване и неговия особен контекст. Документалният разказ е съпроводен от теоретични сгъстявания, които засягат важни теми, свързани и произтичащи от тоталитарното управление по времето на социализма: отношението между власт и наука; съдбата на науката и на учените в тоталитарна среда, както и чисто човешката им съдба; формите на научна съпротива; Държавна сигурност в университета; пораждането на научна общност; връзката на индивидуалния разказ със социалната история; проблема за научния авторитет и за властта на науката; за принудата и свободното действие в тоталитарната държава; дебата за тоталитаризма, за границите на реформаторското мислене, особеностите на българското дисидентство и много други.
На второ място, тази книга е различна с подхода и методологията, която използва изследователя при осветляването на различните проблеми и теми. Проф. Знеполски въвежда една „нюансираща палиативна триада: инцидент- събитие състояние - голямо събитие, която зададена методологически от него, следва да се има в предвид при опитите да бъде структурирано и рефлектирано съвременното историческо мислене“.
И не на последно място, разгледана в един по-широк контекст, тази книгата не е просто научен продукт, тя е комбинация от научно изследване, което ни дава релевантни отговори и на съвсем злободневни въпроси, които е полезно човек да знае, за да разбере как сме стигнали до тук. Тя може да се разглежда като важно събитие, „ защото по нов начин захранва, дава посоката и влива нова енергия за най-болезнено несъстоялия се дебат – дебатът, свързан с оценката на близкото минало“. Тази книга е напомняне, че този дебат до сега не се е случил и повод най-после да се състои - след повече от 20 години преход.
Анализът на проф. Георги Киприлов открехва завесата към съдържателната страна на изследването и посланията на „ Как се променят нещата“.
„Проф. Знеполски въвежда една нюансираща палиативна триада: инцидент- събитие състояние - голямо събитие…Като се концентрира върху генезиса и хода на много инциденти, с избора на наблюдаван сектор той прави второто си силно попадение, насочвайки се към неща от хуманитарното знание, формирано през 60-те и продължило до края на 80-те години, върху които събития няма никаква по-цялостна рефлексия. Анализирайки огромно число документални фондове, се очертава една впечатляващо плътна картина на изследването и неговия контекст...
Изследването не се насочва към брутално репресирани лица. Неговите герои са сред най-изявените философи и историци на епохата – Добрин Спасов, Исак Паси, Иван Славов, Николай Генчев, Асен Игнатов, Илчо Димитров и Жельо Желев и хората около тя. Те и техните сподвижници, не са политически противници на режима – тъкмо напротив. И по произход, и по партийна принадлежност се числят тогава към привилегирования слой, но си позволяват отклонения от модела на официално одобреното и препоръчвано познание. Като следи генерираните от тях инциденти и съответните ефекти, се очертава в детайли един съществен сектор от първия кръг на българския комунистически Ад.
Героите му са лица, опитващи се да правят наука в крайно неблагоприятни условия, до колкото нарушават официално приетите норми за „нова, социалистическа наука“. Те искат всъщност нещо дребно – искат нормалност. Настояват за научни критерии и подходи в науката, борят се за правото на свободно търсене на отговор. Те просто искат да се съхранят като мислещи хора. Активността им следва от стремежа им към излизане на анонимност и акумулиране на субектност. В последна сметка те успяват да завоюват едно ограничено по обхват, но влиятелна, неофициална публичност и присъщите и форми на комуникации. Какво стои насреща – ленинската „философия“, тълкуваща се като „научна идеология“, „една същинска партизанска наука, за която историята и философията са прислужница на политиката“. От тук следва абсолютната зависимост на изследователите от императивите на активната политика и нейните функционери. Самостоятелно мислещият човек се превръща във враг, срещу когото, според Тодор Павлов, „трябва да се води не дискусия, а война“.
Друга тежка вина е обединяването в група. Тогава на груповщината се гледа като на покушение срещу демократическия централизъм. Групата, формирана от героите на Знеполски, няма как да не попадне под удара. Въпреки плахите промени през десетилетията, до нормалност не се стига. Един по-радикален инцидент и ситуацията от 80-те повтаря ситуацията от 60-те мотамо. Академичните фигури не са пожалени от основните антропологически лостове на комунистическия режим. Континюитетът на жизнения път губи значение. Публичното пространство е изпълнено с блуждаещи биографеми. Биографичният ход на комунистическия човек е производство на стъпки по водата, както казваше на времето Ивайло Дичев, при което такава нетрайна диря трябва да бъде и самият стъпващ. На фона на препоръчителната безличност и взаимозаменяемост, отстояването на личностна цялост – лично мнение и стил, е потенциална опасност по дефиниция.
Членовете на групата не са героични хора, а живи хора, които живеят в компромис. Те са част от реалността и от общата лъжа, макар на тази малка част, зад която се крият добри намерения.
Фундаментна съпротивителна практика е устояването на творческия потенциал на Марксовото учение срещу Сталинистката догматика. Идеологията се интериализира и оттук се проявява и тяхната базисна двойнственост.
Изследването се разгръща по модела на спиралата – очертавайки три кръга – 60-те, първа половина на 70-те и втора половина на 80-те. Като вниманието е насочено дори чисто количествено към 60-те години, защото точно тогава се формира матрицата, правят се правилата. Става дума за прочутата критика на режима отвътре – тогава друга критика просто беше невъзможна или по-скоро възможна, но завършваща винаги на едни по-неприятни места. Това йезуитско говорене и пазене от директно заявяване на позиция слага отпечатък върху героите на Знеполски. Лицемерието в това общество е всеобща, това пък е основната причина за липсата на обществено мнение и на трайна солидарност. И разбира се поголовното проникване на страха. Водещ мотив и на героите на Знеполски е оцеляването, с всичките съпътстващи го психопатологии.
Героите на Знеполски постигат реализация – повечето стават университетски професори и водещи преподаватели. Придобиват академичен авторитет, някои от тях заемат и високи държавни и административни постове. В същото време огромно усилия, енергия и време се инвестират в обяснения, оправдания и отстояване на нормалното и естественото. В едра мяра се разпиляват потенциал и талант, заедно с това се натрапва вътрешната раздвоеност на героите. Установява се един иманентен предел, самополагане, функция на горчивия, натрупан опит. Уморителните борби се оказват опустошителни за тях.
Отклоняващи се инцидентно от логиката на режима, героите на Знеполски са и продукти на този режим, прибягващи до всички негови средства. Асен Игнатов свидетелства за „чудовищната безкислородна атмосфера, в която се гърчихме и често реагирахме неадекватно“. Въпросът тук е до каква степен направеният компромис и белязал поведението и научната продукция на тези личности – до фатално висока степен. От една страна – цензурата, изолацията и липсата на адекватна информация, причиняват неконвертуимостта в международната научна общност и на най-талантливите. Затварянето в границите на страната, респективно – на социалистическия лагер, се оказва пагубно. Но в тези граници, характеризиращи се с невъзможност за свободно изразяване, на възможност за публикуване, на коректна научна дискусия, няма място и за истинска академична ситуация и академична рецепция. До края на периода се съхранява нищетата на идеологията, но и нищетата и безизходицата на социалните науки, разкъсвани между изискването за „научна обективност“ и „политическа целесъобразност“.
Въпреки научната си отдаденост, героите не можаха да създадат и удържат каквато й да е единна парадигма, не се появява дисциплинна матрица. Феномен научна школа е непозната в българската хуманитаристика от 60-те до 80-те години. Основен фактор за това е усетът за малоценност и вторичност в мисленето. Този фактор има основа във факта – че в условия на идеологическа цензура е неизбежно висока степента на дилетанщина по установените научни стандарти, което пък акумулира липсата на академично самочувствие. Затова централна става тягата към популяризиране и публикуване на големите, на гениите, без опит за приближаване до тях. Заедно с това се полага грижата за създаването на ново научно поколение, което по-късно ще поеме щафетата на еманципирането, но еманципирани и от тях. Липсва и още едно базисно условие за появата на школа – взаимното доверие, което е невъзможно в условия на тоталната психоза на следене и всеобща мнителност.
Групата на героите на Знеполски може да бъде тълкувана и като общност по стечение на съдбата. Пораждането на съзнанието за общност идва отвън, то не е акт на самозаявяване, а защитна реакция. Затова относителната либерализация на режима генерира разпадане на групата, всички герои на Знеполски остават академични единаци. „Държавно-партийното прихождане към репресивна толерантност“, тоест, не унищожаването, а спечелването на интелигенцията, въвежда допълнителна развращаваща морална двусмисленост. Катерещите държавната йерархия не успяват да повлияят върху голямата политика, социалната релевантност не постигат и правещите академично битие – те не постигат промяна. Когато промяната в някаква степен са случва, очакванията на обществото са надскочили очакванията на повечето от членовете на групата. Оцелелите уж, реализиралите се, победителите са в действителност жертви – повърхностно осъществили както личния, така и интелектуалния си потенциал,. Те са представителна група на пречупените в „луксозния кръг“ на комунистическия ад. Техните съдби са толкова по-силни доказателства за тезата на Асен Игнатов, че „комунизмът страда от дълбок антропологически дефицит“.
Изобилната документираност на инцидентите в изследването на Ивайло Знеполски ни позволява да бъде изведена на преден план „антрополотическата чудовищност на комунистическата нормалност“, с нейния необходим краен ефект- скършването на човека. Едно минало, което трябва да се помни, премисля, за да не се повтаря.“