„Словата са най-мощната упойка,
употребявана от хората.”
Ръдиард Киплинг
Димитър Бочев, специално за Faktor.bg
„Забравяй, забравяй, забравяй – иначе не може да се живее!” –призова един наш ненадминат по талант и мъдрост поет. Ако на личностно равнище е така, така е и в национални мащаби – и нациите имат таланта да забравят. Аз обаче вярвам само донякъде на цитирания поет, а донякъде и не му вярвам. Ако тягостните спомени, които не успяваме да изтрием от паметта си, наистина могат да ни смажат, безпаметността също може да се окаже смъртоносна – както за индивида, така и за цели общности. Всяко натрупано във времето зло, което за удобство отказваме да преработим и осмислим, неминуемо се превръща от минало в бъдеще. Ключът към щастието, а щастието е крайната стратегическа цел на всяко пътуване, според мен не е нито в тоталната безпаметност, нито в тоталното затъване в миналото – всяка крайност е неуместна. Ключът към щастието е в осъразмеряването на компонентите, в способността на настоящето да намира точните пропорции, точното съотношение между минало и бъдеще. Това изкуство владеят малко личности и още по-малко общности – само най-зрелите и най-мъдрите измежду тях.
Ние, българите, явно не сме между тези малобройни щастливци – като никоя друга нашата нация има потенциала да забравя, да загърбва, да замита. Илюстрира го цялата ни национална история – и националното ни настояще го илюстрира. Отказът ни вече над четвърт век демокрация да преработим подобаващо тоталитарното си минало закономерно доведе до неофициалното възраждане на комунизма пред очите ни. Криещите се свенливо из нишите на общественото пространство през началото на 90-те години комунистически апаратчици днес вече не се срамуват от принадлежността си към БКП и дори към нейния репресивен апарат – гордеят се с тази си принадлежност. Само за две-три десетилетия тази принадлежност се превърна от бреме в безценен обществен капитал – благодарение на комунистическото си и десарско минало днес те са в правителството, в президентството в Народното ни събрание, в частния бизнес, в дипломатическия корпус, във всички институции в центъра и по места, в самодейните граждански формации, сред лауреатите на най-престижните държавни награди.
Ако националната ни памет остане все така къса, а тя може и още да окъсява, очакват ни нови злополучия.
Безпаметността подхранва само бурени
А днес тази безпаметност е всестранна – както бе всестранна довчера партийната идеологическа пропаганда. Която под ръководната роля на КПСС бе обсебила цялото обществено битие. И най-националните, и най-българските ни празници бяха директно и индиректно подчинени на ненаситните аспирации на българо-съветската дружба. Която и дружба не бе, защото дружба може да има само между равностойни, между равнопоставени партньори. Докато в случая ставаше дума за безусловно и пълно обсебване и на БКП, и на цялото ни общество от деспотизма на Кремъл. Под партийното господство и най-светлият ни национален празник загуби националността си. Бързам да уточня, че най-малко за трети март говоря – трети март е не национален празник, а ден на официалното, на ведомственото русифициране на страната и народа ни. Доколкото съм човек на словото, за най-светъл и за най-български празник аз считам 24 май. Който също не бе пощаден от комунистическата доктрина и от съветското водачество. Хората от моето поколение знаят и помнят, че лозунгите, с които манифестирахме като ученици, като студенти, като войници, като работници и служители в сянката на високите трибуни на партийните номенклатурчици, бяха по-скоро прослава на БКП и КПСС, на Живков и Брежнев, отколкото почит към Светите братя. Които в онези убоги времена не бяха нито свети, нито равноапостоли, а просто Кирил и Методи – провъзгласен за държавна доктрина,
идеологизираният атеизъм с лека ръка се справи с Божието наследство
Там, където народният поет бе написал за вечността „Да бъдете благословени, Свети Методий и Кирил!”, партийната цензура коригира възторжените строфи, както му е редът: „Да бъдете благословени, о, вий, Методи и Кирил!” И песните ни значи не величаеха на този свят ден първоучителите – партията-ръководителка величаеха. За разлика от душите ни. Колкото и свиреп, колкото и безпощаден, колкото и всепроникващ да бе централизираният терор, той можеше само поведението ни да надзирава и назидава – не и душевността ни. През всички десетилетия тоталитаризъм душевността си оставаше наша собствена, неприкосновена и недостъпна за идеологическите отрови територия. Там се скътахме ние, там се себеопазвахме петилетка след петилетка. И се скътахме и себеопазихме така, че в края на 1989 г. автентичността ни изригна като вулкан и помете без остатък еднопартийната върхушка.
Подчиняването на националността ни с всичките ѝ празници, че и с делниците ѝ, чрез лакейщината на БКП на съветския болшевизъм не е просто и само накърняване на националната ни кауза – колосално национално престъпление, национално предателство е. Което закономерно завърши с най-сервилната, с най-себеунизителната оферта пред олтара на световния комунизъм: себепредлагането ни като съставна република на СССР. Така че ако чрез горянското освободително движение има с какво да се гордеем, има и от какво да се срамуваме след неговия разгром – ние сме единствената източноевропейска държава, себепредложила се като на тепсия на Кремъл. Добре, че не ни пожелаха – иначе днес можеше и да ни няма на географската карта. Както го няма, погълнат от Русия, и украински Крим.
Дали в комунистическото ни минало надделява гордостта от въоръжената съпротива срещу деспотизма или надделява
срамът от раболепието след нейния разгром,
нека всеки сам реши. Аз искам да обърна внимание на едно позабравено с времето обстоятелство: Съветезирането на страната ни след Втората световна война стъпи на една много солидна унаследена база – общонародното потомствено русофилство. То е не само неразумно и противопоказно за националната ни кауза – и ирационално е. Така, както е ирационална и руската народопсихология, съчетала безредно в подмолията си езичество, православие и мътни панславистки мистификации. Дори най-авторитетните трезви гласове срещу руските империалистически попълзновения се оказаха безсилни да вразумят неразумните. Несъмнено най-ерудираният, интелектуално най-извисеният ни възрожденец Георги Стойков Раковски нарича руската политика към България „убийствена и грозна” и предупреждава сънародниците си да не влизат в „железните нокти на Русия”.
И преди, и след т. н. освобождение, което не е нищо друго, освен прикрито зад маската на загриженост за братята-славяни териториално разрастване на Русия на Балканите, десетки родни книжовници, революционери, политици и църковни дейци разобличават насочения директно срещу националната ни независимост великоруски шовинизъм. Всуе – гласът им остана глас в пустиня. Ирационалното русофилство се оказа неподвластно на здравия разум. Нагнетено допълнително от болшевишкия бяс, след деветосептемврийския държавен преврат това русофилство подхрани и родния деспотизъм – така, както, обилно подхранвано и идейно, и финансово от Москва, същото русофилство обилно подхранва днес
рекомунизирането на страната ни
Що се отнася до 24 май, той ще надживее издевателствата на политици и политики, на русофили и русофилства и ще оцелее автентичен за потомците. Времената, в които по указание свише цяла официална България дискретно премълчаваше факта, че ние сме дали писмо и четмо на русите, а не те на нас, отминаха. Отминаха, изнизаха се до един и учебните часове, в които моята гимназиална преподавателка по история заявяваше, че най-голямата ѝ национална гордост е обстоятелството, че Владимир Илич е писал съчиненията си на кирилица. Няма що: и ленинизмът ѝ ленинизъм, и русофилството – русофилство, и родолюбието ѝ – родолюбие. Отминаха, извървяха се по пътя си и пищните паради с портретите на вождовете на КПСС над главите ни. И, макар да не знаем накъде потеглиха тези шествия, хубаво е, че потеглиха. Лошо е обаче, че земята е кръгла и всяко движение по нейната дъга е възвратно…