„Руското правителство, което досега лъстеше нашите добродушни българи със сякакви лукави и лъжовни обещания, днес вече открива булото си и явно показва убийствената и злобната си политика към тях.”
Георги Стойков Раковски, „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите.”
Димитър Бочев, специално за Faktor.bg
Не зная дали е израз на някаква скрита и непонятна закономерност, но е обезпокояващо: Колкото повече предупреждавам от опасностите, които произтичат за страната ни от руския империализъм, толкова този империализъм става по-отявлен и необуздан. Вместо разобличаването на откритите и завоалирани заплахи, които ден след ден Кремъл бълва, да ни накара да се замислим, става тъкмо обратното – ние като че ли свикнахме с тях като куче с тоягите. Така завоевателните намерения на Москва се подхранват тихомълком от притъпената ни национална сетивност. Русия несъмнено разчита на нея – на нея разчитат и онези родни политически партии, които и открито, и прикрито са финансирани от Севера. И които се превърнаха в истинска чужда агентура в отечеството любезно. Агентура, която, както и руският империализъм, може да разчита на един сериозен ресурс:
всенародното българско русофилство
То е не само неразумно и пагубно за националните ни интереси – то е, както и друг път съм отбелязвал, и ирационално. Тъкмо неговата ирационалност, тъкмо лишената му от всякакви смислено доводи емоционалност го прави перфидно, задкулисно, трудно разпознаваемо, а с това – особено опасно. По-умерените родни русофили гледат на Русия като на наш еднократен спасител и избавител, а неумерените, които аз бих окачествил дори не като русофили, а като русоиди, съвсем сериозно се отнасят към руснаците като към наши двойни освободители. Историческите дадености говорят друг, противоположен език. Ако ни е спасявала и избавяла, руската армия ни е спасявала и избавяла от нас самите, от собствената ни независимост, от собствената ни националност. Правила го е двукратно: веднъж – преди 140 години по-малко успешно и втори път – преди 73 години напълно успешно. Така че не двойни освободители – по-скоро двойни поробители са онези, които и до днес милиони мои сънародници наричат с толкова разтапящо умиление братушки. Колко актуално, колко витално е това умиление, пролича и тези дни, когато лично президент Радев покани лично президент Путин да ни погостува догодина по случай 140-та годишнина от руско турската (за Радев и за Путин освободителна, а за мен завоевателна) война. С автократ и едноличен деспот като Путин да честваш демокрация не върви – върви само да честваш робство. Явно робство ще бъде и чествано – едно робство, дегизирано като освобождение.
И тъй като, както споменах, колкото и видими да са и с просто око, опасностите, с които великоруският шовинизъм е зареден, остават често неразпознати, ще се наложи да ги назова отново. Те са навред край нас, в нас самите са – от екзотично изключение през първите години на демокрацията, с времето те се превърнаха в банално ежедневие. Опасности и заплахи на всички равнища: и на президентско, и на парламентарно (доколкото руската Дума може да бъде окачествена като парламент), и на партийно-политическо, и на битово.
Налудничавите твърдения на руския президент, че кирилицата идвала от Македония и не по-малко налудничавите твърдения на скъпия на всяко русофилско сърце гост Анатолий Карпов, че писмото и четмото ни е с византийски произход, са само част от арсенала – неговата водеща, неговата елитна част. Която, както подобава на всяко водачество, повлече крак. Докато след толкова компромиси през последните години към руските попълзновения, след толкова отстъпки, оглушки и премълчавания, премиерът ни най-после показа характер и отказа да приеме знаменития византолог и шахматист, който бе галеник още на съветската власт, антибългарските изявления на Путин не спряха президент Радев да му отправи официална колегиална покана за гостуване. Психологически е понятно – генералът дължи президентството си до голяма степен на Путин и путинизма. Това разноезичие по върховете на българската държава обаче не вещае нищо добро – то само налива масло в огъня, подхранва и поощрява с еднаква сила както родните русоиди, така и задграничните шовинисти. Които от векове гледат на страната ни не като на независима държава, не като на нация, а като на съставна част от някаква несъществуваща, от някаква конструирана в пропагандните лаборатории на Кремъл международна панславянска общност, сиреч като на
потенциална плячка
Плячка, която година след година става все по-малко потенциална и все по-реална. Благодарение на следните фактори: имперският манталитет на Русия, инспириран от вътрешнополитическия деспотизъм; нашите милиони саморусифицирали се сънародници; техните любими русофилски партии и не на последно място апатията на малкото трезвомислещи политици. Към последните аз с чиста съвест бих причислил Плевнелиев – един държавник, който не бе апатичен и който като никой друг имаше не само ясно съзнание за задаващата се от север опасност, а и гражданския кураж да ѝ се противопостави, да ѝ противодейства публично. Не на последно място и това му така необходимо на страната ни противодействие му струва втория президентски мандат.
Последователи сред днешните ни държавни люде Плевнелиев почти няма. Ако имаше, те щяха да посъветват политици като Путин и Карпов не да ни гостуват официално и неофициално, а да отидат да дирят корените на кирилицата, която унаследиха от нас, в Македония и във Византия – официално и неофициално. От присъствието на такива антибългари на родна земя нацията ни ще загуби, а от отсъствието им ще спечели. Как е с Македония и с Византия, не зная.
Както не зная и какво още трябва да ни се случи, за да изтрезнеем от русофилското си опиянение. А ни се случиха и ден след ден ни се случват толкова злочестия. Руски парламентаристи открито третират страната ни като тяхна колония; руски политолози, социолози и стратези чертаят конкретни оперативни планове и модели, по които да приобщят, да върнат обратно България в суровата сянка на Кремъл; руски хулигани от близкия на Путин рокерски клуб „Нощни вълци” препускат по пътищата ни с моторите си – право срещу националната ни независимост. В най-общия случай ние ги аплодираме, а в най-добрия се правим, че нищо особено не се случва. При което и през ум не ни минава да се запитаме защо ли тези вълци са тръгнали именно към нас, защо не подкарат моторите си към Унгария, да речем. Или (Боже, опази!) към Полша.
С подобна овча възторженост и с подобно примиренчество не се изгражда и не се брани национална независимост – подобно гражданско поведение предпоставя
денационализиране, а оттам – и окончателно русифициране
Но вече не само като манталитет, не само психологически, а и държавнически, и териториално. Вярно е, че принадлежността ни към НАТО и Европейския съюз са бариера срещу тази нарастваща опасност, но тази бариера не е безусловна – условна е. Условието международната общност да ни опази е ние да се себеопазим. Предлагам да го сторим час по-скоро с ясното съзнание, че срещу един солидарен (както държавнически, така и обществен) отпор никоя външна завоевателна сила няма шанс. Липсва ли този собствен национален отпор обаче, никой външен партньор няма да ни спаси.