Александър Йорданов, специално за Faktor.bg
Негово Величество Цар Борис III, Светият синод на Българската православна църква, български политици и интелектуалци, професионални сдружения, спасяват живота на всички български евреи по време на най-гибелната война през ХХ век. Това е велик нравствен подвиг и доказателство, че Царство България не е било „фашистка държава”. Няма тоталитарен фашистки режим в България. Няма такъв и в освободената от сръбска окупация през 1941 г. Вардарска Македония. Тоталитарен режим има в България и в Македония след като комунистите вземат властта в София и Скопие. Тогава и в България, и в Македония започват репресиите срещу българите, масовите убийства, изселванията, концлагерите. Това е холокост или геноцид. Нацизмът не е извинителна бележка за жестокостта на тоталитарните комунистически режими. Тази истина и тази година не бе казана на 11 март по време на възпоменателния помен в Скопие за жертвите на Холокоста. А тя е важна, защото върху лъжата за „фашистка България” хиляди македонски комунисти и сърбомани градяха десетилетия наред „успешна” житейска и професионална кариера. Не бе казана и още една истина.
Геноцидът срещу българите е едно от ужасните престъпления на комунистическия режим в Македония
Той дори е по-жесток от депортацията на македонските евреи. Извинението за единия геноцид предполага извинение и за другия геноцид. След 1945 г. холокостът в Македония е антибългарски. И всеки, който се солидаризира или почита убийците на българи в Македония, става съучастник в престъпление. Това също не се каза в Скопие на 11 март. А трябваше, ако сме европейци и демократи. Не се казва тази истина и на Божик, Рождество Христово. Защото именно в дните и месеците след Коледа на 1945 г. без съд и присъда във Вардарска Македония са избити 23 000 българи, а общо 130 000 са депортирани или хвърлени в концлагери в Титова Югославия, т.е. многократно повече отколкото са репресираните от нацистите македонски евреи.
През март 1945 г., две години след депортацията на евреите от лагера „Монопол” край Скопие, в затвора на НКВД/КГБ в Москва Адолф Хайнц Бекерле – пълномощен министър на Райха в България, признава: "По нареждане на Химлер постигнах изселването на 14 000 до 15 000 евреи от Македония и Тракия. По мое искане те бяха транспортирани в Полша. По-нататъшната им съдба ми е неизвестна." Нацистът Бекерле, който изпраща на смърт македонските евреи и признава вината си, а преди това е извършил същото престъпление и в полския град Лодз, е оставен от съветските комунисти жив, осъден е на 25 години затвор, от които излежава само десет. Съветският съюз го пуска жив и здрав да се завърне в Германия, където получава от общината на Франкфурт обезщетение за „страданията” си в размер на 6 000 марки. Умира мирно на свойто легло през 1976 г. Но кой ще върне към живот избитите евреи и българи в Македония? Кой ще плати обезщетение на техните наследници?
Само на Коледа – 7 януари 1945 г., в Македония са избити 1 200 българи. Наричат този ден
„Македонската кървава коледа”
Българите са разстрелвани на пътя между Отешево и Охрид, убивани са по сипеите на планината Галичица. Телата им са хвърляни в Преспанското и в Охридското езеро. Зарявани са в ями. В някои населени места се ликвидират цели семейства. Репресирана е главно интелигенцията – лекари, учители, общинари, но и земеделски стопани, търговци, просто хора с българско самосъзнание. Списъците за убийствата са изготвяни от Лазар Колишевски – македонският Бекерле, който след войната вместо да бъде изправен пред съда, става министър-председател на новата „социалистическа република”. А днес негов паметник „краси” Скопие. В „екипа” са още пратениците на комунистическия югославски лидер Йосиф Броз Тито – известните главорези Светозар Вукманович-Темпо и генерал Михайло Апостолски. Последният изверг също се доволства с паметник в Скопие. Паметник има и на Тито. Ето защо, когато връщаме паметта за депортацията на македонските евреи през март 1943 г., то би трябвало да говорим открито и за масовите убийства и депортации на българи в Македония осъществени след 1945 година. „Традицията” за едното престъпление да се говори, а за другото – да се мълчи, е престъпление. Евентуално искане на македонската страна България да се извинени за депортацията на македонските евреи трябва да върви в пакет с искането македонската страна да се извини за избиването на българите в Македония.
Когато на 11 март премиерите на България и Македония Бойко Борисов и Зоран Заев склониха глава пред жертвите на Холокоста в Скопие, в този жест мнозина разчетоха и с основание, искрена воля да се говори откровено за миналото. За цялото минало. Но и тази година не бяха изнесени данни за съществуване във Вардарска Македония на съпротива срещу депортацията на еврейското население. Защо? Защото такива протести не е имало или поради други съображения? Ако е нямяло защо е нямало. Ако пък има други съображения – какви са те?
Изследователят на Холокоста Мартин Гилбърт разказва за български лекар, който спасява 23-ма евреи от Скопие. Самуел Ардити, автор на книгата "Човекът, който изигра Хитлер: Цар Борис III – гонител или приятел на българските евреи“ пише: "Само българи спасяваха евреи в Македония. Много евреи бяха предупредени и те избягаха в Албания, където на власт бяха фашистите на Мусолини. Цар Борис III прати в Солун своя личен адютант, за да спаси македонския войвода, един от водачите на Илинденското въстание, евреина от Битоля – Рафаел Камхи." Спасители на Илеш Шпиц – треньор на футболния клуб "Македония" (Скопие), са българите инж. Димитър Чкатров от Прилеп и Димитър Гюзелев от Дойран. И двамата са видни дейци на ВМРО. По-късно са осъдени на смърт и убити от комунистите с обвинението, че са възпитавали населението на Македония в „български национален дух”. И нещо, което не трябва да се забравя. Нацистите депортират и унищожават евреи водени от своята „расова теория”. Македонските комунисти унищожават българи водени от коминтерновската теория, че македонците трябва да се дефинират като различен народ и различна нация, от българския народ и българската нация. И днес в Македония има псевдоучени, крайни националисти, патриотично настроени младежи, които твърдят, че българите са „татари”, чужд народ, чужда раса. Следователно правилно са били унищожавани и репресирани. Но това е известно. Десетилетия наред „бугарашите” в Македония бяха репресирани. Управляваха сърбоманите. Нима те бяха македонци?
Истината за „лагерите на смъртта”,
за целта на депортацията на евреите, става известна едва в края на Втората световна война.
Никой в Европа през 1943 г. не знае и не подозира, че депортацията е път към смъртта, към „газовите камери” на унищожението. Депортираните са мислили, че ги изпращат в Германия като „работна ръка”. Разбира се, Ignorantia non est argumentum. Холокостът е чудовищно престъпление. Нормалният човешки разум не го побира. Въпросът за вината е съществен. Но отговорът му не може да бъде извън тогавашната действителност. В тази действителност нито една европейска държава не успява да спаси своите евреи. Успява само Царство България. Но могло ли е нашето царство да спаси и македонските евреи? Вероятно да, ако не бяхме загубили в Първата световна война, ако след нея Македония не бе „бановина” в Кралството на сърбите, словените и хърватите, а част от Царство България. Защото България спасява цялото свое еврейско население в своите международно признати граници. Територията на Вардарска Македония към момента на трагедията не е част от тях. Германия депортира евреите от Македония като във всички големи селища разполагала свои комендатури, които пряко организират процеса. Българската администрация изпълнява договорните си задължения към своя съюзник. България е приела вече антиеврейско законодателство, но български евреи не са депортирани в Освиенцим. Но могли ли сме да направим повече от това – да спасим не само българските, но и македонските евреи? Могло ли е това да се случи без да се рискува животът на българските евреи? Изобщо, могло ли е в това жестоко време да се спасят всички евреи? И ако е могло, защо такъв пример не са дали останалите европейски държави?
Няма виновни народи.
Българският народ не е виновен за депортацията на македонските евреи
Отговорността и вината се носят от политиците. Те затова са политици. През Втората световна война политиците се ръководят от националните интереси и се съобразяват с „международното положение”. Кое кара например държави като САЩ и Великобритания да се договорят със СССР така, че да оставят територията на половин Европа във владение на мракобесния режим на Сталин? Нима в Лондон и Вашингтон не са знаели истината за сталинизма, за тоталитаризма, нима не са се досещали, какво ще се случи след „победата” в „съветската зона”, нима не подозират, че концлагерите в Сибир ще продължат да работят на пълни обороти, че западната демокрация, „капитализма и империализма” ще си останат основен враг на Съветите, че терорът ще бъде масов, а безправието тотално? Носят ли народите на САЩ и Великобритания вина за тази временна слепота на своите политици? Когато си изправен пред две злини то битката с едната и съюзяването с другата, не те прави невинен. След като се е стигнало до световна война няма невинни политици и държавници. Защото политиката има смисъл само, ако народите живеят в мир. Невинни са политиците само при мир. Щом има война, смърт, разрушения, загиват хора, значи има виновни политици. И те не са само в Германия. Не са само и в България.
На защо Адолф Бекерле е освободен? Защо Международният трибунал в Нюрнберг осъжда на смърт само 12 германски националсоциалисти като военнопрестъпници? И защо антиконституционният „Народен съд” осъжда на смърт 2 730 български политици, държавници, интелектуалци, военни, учители и лекари, предприемачи и общинари? Нима България е била 200 пъти по-„фашистка” държава от Германия? Защо още 30 000 българи са избити от комунистите без съд и присъда след 9 септември 1944 г.? Кога и как, чрез какъв съд, чрез какви доказателства, комунистите прецениха, че тези хора са виновни, а СССР е преценил, че инициаторът за депортирането на македонските евреи Адолф Бекерле може да си отиде жив и здрав у дома? Колко пъти възразиха на това решение на съветското правителство македонските правителства? А бяха ли избити без съд и присъда нацисти в американската и английската зона след войната? Кой определя критерия за вина? Кой има право да раздава справедливост?
Историята ни учи, че нацисти и комунисти нямат моралното право да говорят за вина
Защото вина има само тогава, когато бъде доказана пред съд. Лепенето на обидни етикети, вменяването на „класова вина”, на „вина на народите”, не е справедливост, а фашизъм или комунизъм – все едно. Комунистите – български и македонски, нямат моралното право да бъдат съдници на онези жестоки години. Защото самите те бяха част от жестокостта, техен бе антихуманният режим, който наложиха и в България, и в Македония. Те не бяха демократи и историята им отне правото да съдят за събития и постъпки от онова време. Самите техни „събития” и постъпки не бяха демократични. Защото да наложиш на народа на Левски, Ботев и Делчев, тоталитарен режим не само не е достойно и не е демокрация, а е престъпление. Затова и никога няма да приема да се изживяват като защитници на българските или на македонските евреи лица, които са налагали с насилие антихуманният комунистически тоталитарен режим. Не ги приемам като съдници и „тълкуватели” на тази човешка трагедия, защото самите те изграждаха концлагери и дамгосваха хората като „врагове“. Не приемам говорители по темата за Холокоста да бъдат служители и агенти на комунистическата Държавна сигурност или на зловещата югославска държавна сигурност – УДБА. Още повече, че спасяването на българските евреи не се е случило в „пролетарска” кръчма в Ючбунар или на партийна конференция на Витоша. Случило се е в царския дворец, станало е възможно чрез българското правителство, чрез народни представители, чрез волята на свещеници, на писатели и поети, на личности, които са формирали обществено мнение.
Българските държавници и политици в годините на Втората световна война са били изправени пред върховно изпитание. Трябвало е да спасят България и животът на българите от ужаса на войната. Но какво означава да не допуснат страната ни да бъде окупирана, на наша територия да се води война, да загиват хора. Могла ли е България да се противопостави на германската военна мощ? Как се спасява живот по време на световна война? Коя е тази „велика сила”, която би могла тогава да гарантира сигурността на България? Франция, Белгия, Холандия, Дания, Норвегия вече са били окупирани от Вермахта. САЩ са на другия край на света. Великобритания се е затворила на своя остров. СССР е същата тоталитарна държава като Германия и неин съюзник (Пакт “Рибентроп-Молотов”). Каква гаранция за българската национална сигурност може да бъде той след като сам не успява да опази границата си. Българският цар Борис III и българските държавници се опитват да действат разумно, без да прибързват, води ги една мисъл – народът ни да е жив и здрав, да не загива на война, България да бъде цяла, обединена, единна. Затова и трикратно Царя отхвърля предложението за включване в Тристранния пакт. Отхвърля и провокационното предложение на съветския външен министър Вячеслав Молотов ( същият, който подписва договора с нацистка Германия), целящо да спазари включването на СССР в оста Рим–Берлин–Токио, в замяна на съгласието на Германия Царство България да влезе в съветската сфера на „гаранции". Но какво би станало с България, ако още през 1940 г. бе станала част от „съветска зона”? Как се съвместява комунизъм с монархия? Нямаше ли страната ни да бъде пометена от германските войски, така както се случва с цялата европейска територия на СССР? Или замисълът е бил да бъдем буфер. СССР да оцелее, ние да загинем. Но тогава нямаше ли българските евреи да бъдат избити до един, а заедно с тях и българските комунисти, и българските демократи. Защото за Хитлер всички те бяха „врагове”. Но докато Царят отлага решението, три други държави – днес наши приятели в Европейския съюз, приемат германската "оферта" – Унгария, Румъния и Словакия. Половин милионна германска армия приближава Дунава. СССР, съюзник на Германия, също притиска България. На 25 ноември 1940 г. в София пристига Аркадий Соболев, генерален секретар на Народния комисариат на външните работи на СССР, с предложение за сключване на договор за взаимна помощ между СССР и Царство България. Москва обещава запазване на българската независимост срещу предоставяне на военни бази в Бургас и Варна. Но нима това не е сигурен път към унищожение на тези два града и не само на тях, ако избухне война между „съюзниците”? Каквато наистина избухва много скоро. Нещо повече. В т.12 от съветското предложение се казва, че ако се сключи пакт за взаимопомощ, отпадат възраженията против присъединяването на България към Германия, както и че СССР също най-вероятно ще се присъедини към Тристранния пакт! Това е тя – тогавашната съветска тоталитарна политика, събрана в едно изречение. Как България да премине между Сцила и Харибда, как да не допусне да бъде смазана като Франция, Белгия, Холандия, Чехия, Австрия, Полша, Дания, Норвегия, Литва, Латвия, Естония, Югославия? От кого по-напред да се пазим? От тези, които са вече на Дунава или от тези, които си показват „зъбите” през 1944 г. като окупират държавата ни?
Царство България е било изправено пред съдбовен избор
Царят и правителството е трябвало да решат: да покрият държавата ни с черни забрадки като хвърлят народа ни в обречена война срещу Германия или да спасят живота на българите. Цар Борис III и политиците ни избират второто – спасяването на живота. Защото поставят човешкият живот по-високо от всички останали съображения на политиката и идеологията.
В края на 1940 г. правителството внася в Народното събрание „Закон за защита на нацията“. Това е недемократичен закон, но той оставя съдбата на еврейското население в български ръце. Той ограничава права и унижава човешката личност. Но животът на българските евреи е съхранен. Те са репресирани, но не са депортирани в „лагерите на смъртта“. Законът им отнема права, но им гарантира основното човешко право – правото на живот. Нима това не е бил единствено възможният в онези страшни години компромис? Но точно това право – правото на живот, комунистите не гарантират след 9 септември 1944 година на българите. Не гарантират и не опазват живота на българите и македонските комунисти след 1945 г. Без съд и присъда българи са разстрелвани, хвърляни ги в концлагери,депортирани. Комунистите унищожават дори онези български политици и държавници, които спасиха българските евреи.
Спасители на българските евреи не са били комунистите, не е била и съветската армия, каквато лъжа се опита да сервира Кремъл наскоро. И малцината оцелели македонски евреи не са спасени от комунисти. Нито Н.В. Цар Борис III, нито Светият синод на Българската православна църква, нито управляващите политици, нито обществено значимите личности са били комунисти. А те са спасителите на българските евреи. Не са били комунисти писателите Тодор Влайков, Елин Пелин, Стилиян Чилинчиров, Константин Константинов, Трифон Кунев, Елисавета Багряна, Николай Лилиев, Димитър Митов, Ана Каменова и много други, които публично се ангажират с каузата за спасяване на българските евреи. Протести срещу германската политика на депортация провеждат от Съюза на българските адвокати, от Лекарския съюз, от Съюза на пострадалите от войните, от Съюза на хлебарите и от още много професионални гилдии, също некомунистически. В защита на българските евреи издигат глас и леви народни представители – проф. Петко Стайнов, една от водещите фигури на опозицията, Тодор Поляков и Любен Дюкмеджиев, членове на Българската работническа партия. За какъв „фашизъм” тогава става дума, след като комунисти заседават в парламента? А протестното писмо до премиера на 43 депутати инициирано от заместник-председателя на Народното събрание Димитър Пешев, е пример за политическо и гражданско. Двадесет от политиците подписали писмото в защита на евреите само две години по-късно са избити от комунистите. Останалите са хвърлени в затвора. В емоционална реч в парламента лидерът на Демократическата партия и бивш министър-председател Никола Мушанов, заявява:
"Аз препоръчвам да не се отнемат от короната на народа двата най-ценни камъка - търпимостта и милосърдието"
След 9 септември 1944 г. комунистите се опитаха да отнемат точно тези "най-ценни камъка" от „короната на народа”. Унищожиха и самата корона. Лозунгите им бяха: "Никава търпимост, никакво милосърдие!”, „Смърт! Смърт! Смърт”. И наистина избиват националния елит.
В съдбовни времена политическите решения никога не са еднозначни. Тогава към целта никога не отвежда един път. През 1943 г. България спасява цялото еврейско население живеещо в нейните международно признати граници. Вардарска Македония и Беломорска Тракия не са били с юридически статут на българска територия. България временно администрира тези части от други държави окупирани от германската армия (Виенската спогодба „Доктор Клодиус”). Във всички документи от времето на Втората световна война, както и в германските медии, Вардарска Македония и Беломорска Тракия се наричат „германска окупационна зона”, а не българска. Де факто и де юре България е нямала призната от Германия юрисдикция върху еврейското население във Вардарска Македония и Беломорска Тракия и не е имала правото да го третира като българско. Затова пък български дипломати издават транзитни визи за преминаване на евреи от Унгария, Полша и Румъния. От наши пристанища тръгват параходи с бежанци за Йерусалим. Един от тях – „Струма“, е потопен от съветска подводница и това са единствените „масови жертви“ сред еврейското население у нас.
. Българският народ е народ спасител, а не народ „окупатор”. И когато връщаме спомена за трагедията на македонските евреи, трябва да върнем спомена и за трагедията на македонските българи. Трагедията на евреите се случва във време на световна война. Трагедията на българите в Македония се случва в следвоенно, в мирно време. Коя трагедия е по-жестока? Гибелта на всеки човек е трагедия. България и Македония заедно осъдиха геноцида над македонските евреи. Време е заедно да осъдим и комунистическият геноцид над македонските българи. У нас има закон, който обявява комунистическия режим в България за престъпен и БКП, наложила незаконно този режим, е обявена в същия закон за престъпна организация. В Македония още няма такъв закон. Но ще има. Защото отговорността за бъдещето на Европа е и наша обща българо-македонска отговорност.