Поне за пред себе си и поне на думи. Правителства наред повтарят клишето за абсолютния приоритет на региона около нас и го поставят плътно до членството ни в ЕС. Сегашното правителство не направи изключение и още от времето на нелепата Румяна Желева прилежно потвърди тенденцията. Наследникът й Николай Младенов дори вдигна очакванията и стартира престоя си във Външно с обиколка на Балканите. Но после дойде „арабската пролет“, която се оказа много по-занимателна и цялата първоначална дандания секна. По тази причина новата гръмка заявка изглежда странна, несъстоятелна и най-вероятно непоследователна.
Дори най-оптимистичния поглед към нашия регионален потенциал показва тежката несъстоятелност на подобна претенция. Първият проблем произтича от невъзможността ни да разрешим ключовата дилема дали искаме да сме харесвани и симпатични или искаме да защитаваме свои интереси. Помирението между тези две възможности може да се случи само на хартия, освен ако не открием някаква нова регионално приложима формула за развитие, която да е толкова убедителна, че всички да се захласнат по нея. Традиционно досега надделяват „симпатичните“. Основното нещо, което те искат е на практика невъзможно. Тезата им е, че влиянието ни трябва да е продукт на собственото ни „европейско“ поведение. Другите използват членството си за решаване на двустранни отношения със страни от региона (Румъния, Словения), ние не.
Другите ни провокират по най-различни теми (Сърбия, Македония), ние показваме сдържаността и спокойствието на културно израсналия новоевропеец. Единствено изключение тук са последните изръмжавания на премиера в македонска посока, чийто ефект остава неясен. Другите показват балканския си нрав, ние ги учим на европейско право. На националистическите изблици реагираме с позата на английски джентълмен. Проблемът обаче идва от това, че подобно поведение просто не дава резултат, а възпитанието все повече прилича на алиби за безпомощност.
Изключително важна пречка пред „конструктивното ни настъпление“ е отсъствието на авторитет и репутация. Спорно е, разбира се, доколко на Балканите някоя държава приема своя съседка като някакъв модел или пример и в каква степен някоя външна политика може да стъпи на подобно очакване. В същото време, България се възприема като незаслужила членството си в ЕС, което нямаше и да се случи, ако не беше трагичния разпад на Югославия.
Румъния и България бяха повод да се създаде и нова категория страна-членка „вътре, ама не съвсем“. Цялата методология за водене на преговорите се промени най-вече заради недостатъците, които лъснаха по време на нашето присъединяване. Всичко това няма как да убегне на нашите съседи и вече дори в Черна гора, ако искаш да „споделиш нещо“ от българския опит, от теб се очаква да говориш най-вече за грешки. Последната порция евродоклади е още едно потвърждение на тази обща картина.
В допълнение страната ни продължава да не заделя каквито и да било средства, за да финансира по-активна регионална политика. Изпадаме в тъжната ситуация нашите институции да ходят и да се молят за пари в различни международни организации, за да можем да реализираме поне някакви инициативи. Често получаваме отказ. Впечатляващ контрапункт на това безсилие е страна като Полша, която през последното десетилетие осъществява сериозна регионална активност както на ниво държава, така и на ниво неправителствени организации и университети. Румъния също е далеч по-подготвена от нас в това отношение. Липсва ни и необходимата институционална инфраструктура на ниво дипломация, партньорства с неправителствени и браншови организации и университети. Въобще, където и да погледне човек България не притежава необходимото за по-активна регионална политика и докато това не се промени всякакви доктрини за „настъпление“ изглеждат комично.
Още по-проблемни са усилията на външното ни министерство да се освободи от максимално много отговорности по европейската политика на страната. По повечето теми се пази мълчание, а при настояване получавате съвет да се обърнете към съответното ресорно министерство. Ако ви интересува позицията и аргументите на България по Пакта Евро плюс например ще трябва да се обърнете към министерство на финансите. Шенген пък удобно е запратен по посока на вътрешните работи и правосъдието. Това допълнително обезсилва претенцията за активност в региона, защото самото външно министерство постоянно губи експертиза и интерес към европейската тема, която е в момента единствената врата през която може да се „влезе“ в съседните страни.
Тъжната реалност е, че ако България въобще може да играе някаква регионална роля, то единствения й realpolitik фактор е правото й на вето при бъдещи разширявания на ЕС. Към момента тя няма никаква визия, воля и ресурс да направи нещо от него. По тази причина доктринерските приказки за настъпление звучат сериозно само на някой, който е преиграл с Playstation.
*Владимир Шопов е съосновател на „София аналитика” - компания за анализи, изследвания и консултации и външен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Гост-лектор е в различни европейски университети и изследователски центрове. Завършил е политически науки в СУ „Св. Климент Охридски” и сравнителна политология в Лондонското училище по икономика и политически науки. Специализирал е в Оксфордския университет; Лондонския университет; Новото училище за социални изследвания, Ню Йорк; Калифорнийския университет и Харвардския университет. Основател на www.blogeurope.eu. Член на британската асоциация за политически изследвания.