„Най-сигурното доказателство, че във
Вселената съществува разум, е фактът,
че никой не е опитал да се свърже с нас.”
съвременна руска мъдрост
За пореден път вътрешнополитическата ситуация през отминалите дни отново постави на изпитание русофилството на русофилите, русофобството на русофобите и патриотизма на патриотите ни. И тъй като открай време на родна земя русофилите са далеч по-многобройни и от русофобите, и от българофилите, а по силата на демократичността си всяка демокрация се гради на базата на мнозинството, изходът от двубоя бе предрешен. В моите очи неговата предрешеност е основание не да вдигнем ръце от темата и да оставим политическата съдба на страната ни на обективния ход на събитията, а напротив: тъкмо това неравностойно и опасно за националната ни независимост чрез неравностойността си съотношение на силите би трябвало да ни подкани към активна обществена позиция. Която се очаква от нас и като българи, и като граждани на една млада и неукрепнала демокрация, и като европейците, които явно още не сме станали, въпреки ведомственото си приобщаване към Стария континент. Като автор с казаното аз целя да мотивирам интереса си към проблематиката, с която ще занимая читателя.
И така, в ябълка на раздора този път се превърна неотдавнашният доклад на правителството ни, който окачествява Русия като сериозна външнополитическа заплаха. Този извод не е случайно хрумване на някой разбеснял се правителствен русофоб – подобни бесове битуват само в болното съзнание на родните русофили. Изводът, за сметка на това, е рационален, направен е на базата на сериозни проучвания на нашите служби за национална сигурност. Да го пренебрегнем, значи да се себепренебрегнем, което ще рече, че собствената ни национална независимост и собствената ни свобода не струват в собствените ни очи пукната рубла. Макар че докладът говори за заплахата, която Кремъл крие, тактично пропускайки да назове България като неин адресат, русофилите ни приеха всичко много лично. Да кажем, че гузен негонен бяга, ще се окаже вярно, но няма да се окаже достатъчно. Не само защото възмущението на възмутените не знае граници, а и защото то е манипулативно – тръгва от манипулирани доводи, служи си с манипулативни средства и води съответно до
манипулирани заключения
Взривили социалните мрежи, протестиращите срещу доклада упрекват неговите привърженици, че видите ли, подценявали историческата роля на Русия в националната ни съдба. Тази роля действително е значителна, но съвсем не в смисъла, който русофилите влагат в нея. Става дума именно за роля, а не за принос в добруването на нацията ни. Такъв принос няма – има само такава роля. Която до девети септември 1944 г. е зловредна, а след тази черна дата – злокобна. На русофилите, които и днес продължават да гледат на Русия като на наш двоен освободител, ще припомня онова, което съм казвал многократно: Кремъл никога не е целял да ни освобождава от турско господство. Целял е, верен на ненаситните си имперски апетити, единствено и само да сложи ръка върху проливите. Пътят към тях обаче е преграден от друга империя и руската войска просто я прогонва, за да продължи агресивния си марш. След което обсебва изцяло армията и администрацията на новосъздадената българска държава. Ако не успява да я пороби напълно, то е благодарение на малкото ни сърцати и трезвомислещи политици и родолюбци като Стефан Стамболов и Захари Стоянов. Тъй като такива политици и държавници през втората половина на 40-те години на родна земя бяха ликвидирани или елиминирани физически, България беше цяла-целеничка
денационализирана и съветизирана до неузнаваемост
и остана да съществува като национална държава само формално. Докато неформално, фактически бе неделима съставна част от Съветската империя.
Но в тази материя сега аз няма да задълбавам – правил съм го неведнъж, включително и от настоящата трибуна. Пък и всичко това е видно и за слепеца. Не обаче и за родните русофили. Които с нова дата съвсем сериозно обвиняват хора като мен, че ненавиждаме руския народ. В своя собствена защита ще заявя, че много нещо съм изписал срещу безскрупулната руска политика, но срещу руския народ не съм изрекъл и дума. Що се отнася пък до руските творци и класици, неведнъж съм декларирал преклонението си пред техния духовен гений – особено в сферата на литературата и музиката. Като гражданин на една малка и беззащитна държава аз не се чувствам застрашен от тях – любимите ми Есенин и Прокофиев с нищо не ме плашат, не ме плаши дори националистът Достоевски. Който ми е не по-малко любим, но не поради, а въпреки национализма си. Не ме плаши и никой редови руснак. Един Александър Втори обаче ме плаши исторически, а един Владимир Путин ме плаши и актуално. Особено след всичко, което насътвори в Абхазия, в Крим и в Южна Осетия. И особено след всичко, което твори пред очите на целия свят ден след ден в Източна Украйна. По море ние граничим с Русия и като гледам как бойните ѝ кораби все по-често порят Черноморието под носа ни, боя се, че водите не ни разграничават, а ни приобщават към Руската империя. Защото онова, което се случи неотдавна в Крим и което се случва днес в Източна Украйна, може утре да се случи и на родна земя. Общоруската носталгията по загубения в кипежа на новата световна история Съветски съюз е неутешима и по-жива от всякога, а неведнъж през последните години и десетилетия и руски политолози и историци, и руски парламентаристи, и руски партийни лидери, и, което ме безпокои особено, руски държавници от първата фаланга са давали да разберем, че България е за Русия нещо като още
неприобщена руска губерния
Единствена защита срещу тези и издалеко намеквани, и открито заявявани аспирации аз виждам в принадлежността ни към Европейския съюз и НАТО. А за да бъде защитата още по-надеждна, аз, за разлика от милиони сънародници, си пожелавам и някоя-друга американска военна база на родна земя. Поне докато начело на Кремъл е кагебистът Путин. За разлика от Русия (монархическа или съветска), Западна Европа и Америка никога не са посягали исторически към националната ни независимост. Не го правят и днес – отново за разлика от Русия.
В светогледа на милиони мои съграждани и политици, държавници и партийни лидери, немалко от които са откровено финансирани от Москва, нещата стоят по точно обратния начин – те гледат на целия Запад като на заплаха, а на Русия – като на надежда и упование. Човекът от улицата аз кое-що разбирам – не разбирам неговите водачи и вождове. Всички онези високопоставени държавни и партийни люде, които по номенклатурни привилегии не отстъпват на предшествениците си от Цека и Политбюро и които като тях имат неограничена възможност да избират и подбират и на родния, и на световния пазар, учат не руски, а английски и немски; возят се не в руски, а в западни коли; почиват не по руски, а по западни курорти; пращат децата си да следват не в Москва и Санкт Петербург, а в Харвърд, в Кеймбридж и Оксфорд; когато техни близки или те самите се разболеят, хукват да се лекуват не по необятните руски губернии, а по най-модерните западноевропейски и американски клиники. Като руските си кастови и олигархичнти събратя, всички те са не просто и само епигони, които копират западните нрави и образци – всички те са пренесли Запада на Балканите и са го внедрили изцяло в себебиографиите си, превърнали са го в свой собствен семеен бит. Да живееш живота на западняк, а да лееш крокодилски сълзи по идилична матушка Россия, е не само нелогично и неподобаващо – и лицемерно и цинично е. Така че докато съм убеден в гражданската инфантилност и в себезаблудата на милионите редови български русофили, в неподкупността, некорумпираността и безкористността на техните партийни и държавни лидери аз ще повярвам, чак когато те заживеят живота на любимия си руски народ.