Нася Кралевска*, Филаделфия, САЩ, специално за Faktor.bg
Всепризната истина - потвърдена от учените, - е, че първите седим години от живота на човека са определящи за изграждането на личностните му качества, убеждения, възгледи. Че те са основополагащи, тъй като през тях децата копират чутото и видяното в средата, в която растат. Тя е, която влияе в оформянето на ценностната им система, на характера им, на емоционалната им връзка с родители, семейство, общество.
А да не забравяме, че първата информация е и най-важната, най-устойчивата. В нея си повярвал с цяла душа, особено ако тя идва от най-близките ти хора. След това дори и да се запознаеш с истинските факти, трудно пречупваш създалото се в съзнанието ти становище.
Трудно и с неимоверно напрягане на разума, на волята!
Тоталитарните комунистически режими са обявени от демократичния свят за
престъпни
А репресивните им поддържащи ги органи – ще рече гръбнакът на терора и потъпкването на човешките права, - са изградени по подобие на зловещия съветски Комитет за държавна сигурност.
В Народна република България той носеше същото име.
Васил Терзиев – преуспял бизнесмен, предложен от обединението „Продължаваме промяната – Демократична България“, партията „Спаси София“ и гражданската организация „Екипът на София“ за кмет на столицата ни е роден и отгледан във върло комунистическо семейство. Ще рече – не седем, а цели единадесет години, – най-близките му роднини са се радвали на високи позиции в Комитета за Държавна сигурност, от където така да се каже - „са колили и бесили“. Възможно е някои от тях - пряко или косвено, да са участвали в подготовката на криминалния преход на родината ни – в изтичането на държавни средства към частни банкови сметки на представители на елита на тоталитарната власт и на репресивния й орган.
А ако не са участвали, то със сигурност са знаели за престъпното деяние.
Малкият Васил е расъл с дядо като Васил Терзиев – виден партизанин, в последствие генерал-лейтенант и ръководител на Трето управление на ДС (военно контраразузнаване) през един от най-мрачните периоди от историята на комунистическата диктатура в страната ни - от 1952 до 1976 г.
Освен дядото, и дядото-чичо – Тодор Терзиев, е бил в състояние да окаже влияние върху детето с "бляскавата си кариера". Също бивш партизанин, също генерал-лейтенант за цели петнадесет години той е началник на Четвърто управление на ДС (техническо), в което е била концентрирана техниката, необходима за проследяване на действията, подслушване на разговорите и контролиране на кореспонденцията на българите.
И двамата братя са носители на най-високите отличия, раздавани в Народна република България, наред с многобройните облаги и привилегии за тях и за родовете им.
Бащата на Васил – Александър Терзиев, продължава семейната традиция. Той работи като щатен сътрудник в Първо главно управление на ДС (външно разузнаване), отговарящ за операции зад граница под прякото подчинение на съветския КГБ.
Чичото на момчето – Павел Терзиев, пък е щатен сътрудник в злокобното Шесто управление на ДС за борба с идеологическата диверсия, преследващ поколения българи от научно-техническата и творческата интелигенция, духовенството, младежта.
В подобно семейство - свързано с тежки престъпления на комунистическата ни партия, не е трудно човек да си представи какво се е говорило, какви празници са чествани,
какви ценности са обявявани за висши
Как са се отбелязвали юбилеите на „славните“ дядо и дядо-чичо, какви празненства са устройвани след получаването от тях на нови и нови ордени… Какви са били приятелските среди на родителите на Васил. На какви исторически „истини“ са го учили.
Не мога да повярвам на заявеното от кандидата за кмет на София Васил Терзиев, че не познава дядо си чак толкова добре и че никога не е водил разговор с него за това, какво той е правил.
Крайно неубедително твърдение! Та той носи името на същия този дядо, а за всички ни е ясна силната връзка, която съществува помежду дядо и внук, наречен на него. Още повече, че дядото си отива от този свят, когато внукът е вече юноша. Със сигурност двамата са имали време да си приказват.
Тук дойде ред да си спомня как още в началното ми училище в София редовно гостуваха бивши партизани и служители на ДС, за да ни говорят за своите си „геройства“, да ни се хвалят кого и как са ликвидирали, да тъпчат главите ни с
лъже герои и отровни митове
Та нима дядо няма да разкаже на едноимения си внук за своите си „подвизи“?
Разпокъсани, повърхностни, неточни и без логична връзка звучаха първите критични слова на Васил Терзиев за „това нещо“ и за „авторитарните“ времена, както той беше избрал да нарича периода на червения терор в България. За запознатите с новата ни история, веднага се разбираше, че бизнесменът предприемач всъщност не е твърде наясно с престъпленията на комунизма, а плахо и неумело
ползва клишета, страхувайки се от точните думи
Явно - трудно му бе да обвини рода си.
Затова досега той не предоставя на разследващия журналист Христо Христов поискания с отворено писмо достъп до документите в архива на Държавна сигурност за дейността на близките си. И едва ли ще го направи.
Но тогава - как ще управлява София с раздвоено съзнание, когато е крайно време в столицата да се осъществят промени, от десетилетия жадувани от демократично настроените й граждани? Как Терзиев ще промени в ролята си на кмет имената на улици, кръстени на терористи, окупатори, национални предатели? Как ще се обяви за премахване на срамни паметници и мемориални знаци, посветени на лъже събития и лъже герои? Как ще се справи с корупцията с корени в тоталитарната ера?
Голям риск поеха с тази номинация реформаторските политически организации, които го предложиха за поста. Не се ли сетиха, че с тази си постъпка губят отново поддръжници? Или разчитат, че хората в крайна сметка пак ще тръгнат да гласуват „за по-малкото зло?“
Що се отнася до самия Терзиев - ако той не може да отговори на изискванията на некомунистическа София поради семейната си обремененост, е достойно сам да се откаже от кметския стол, вместо да разединява избирателите, които настояват България най-сетне да стане правова и нормална държава. А ако искрено желае да подпомага светлото бъдеще на родината си, то нима няма възможност да намери други начини да направи това? Та той има всички предимства от близкото минало – образоване, връзки, материално положение на милионер.
Пределно ясно е, че животът и битието на предприемача нямат нищо общо с тези на децата на убитите или репресираните личности от политическия, военния и интелектуалния елит на докомунистическа България, оставени без образование, без имот, без стотинка.
Абсолютно нищо общо!
Към казаното ще добавя – Васил Терзиев, освен общи приказки първоначално, не съобщи нищо съществено относно плановете си за управление на столицата. Той не сподели нито една нова идея. Не формулира нито едно работещо решение за преодоляване на тежките проблеми на града. Не доказа, че има каквато и да е визия относно бъдещето на София като европейска столица. Пък и нямаше откъде да я има.
На 2 юли обаче по бТВ в предаването „120 минути“ Терзиев стори нещо, не правено досега от никого от средите, от които произхожда – той поиска прошка. Заяви: „Аз искам да се извиня. Да дам едно начало като потомък на хора, които са били в тези структури. Необходимо е да се осъзнае и направи.“ И отправи към софиянци някои обещания, отдавна жадувани от тях. Заговори за досиета, за Музей на комунизма, за лустрация…
Работата е там, че някои от споменатите начинания вече са осъществени, а други - изискват конституционни промени…
И доколко може да се вярва на думите му?
Дали все още бизнесменът Терзиев не гледа на съгласието си да заеме предлаганата му позиция като на „сделка“ - както се изрази пред политическите си приятели, издигнали го за поста?
Едно е сигурно - избирателите на столицата с десни убеждения са объркани и разделени по отношение кандидатурата за кмет на София на Васил Терзиев. Съществува реална възможност номинирана от друга политическа сила личност да спечели надпреварата.
А що се отнася до Терзиев, то без съмнение - ще има още много да го разнищват – и него самия, и родата му.
*Кралевска е български писател и изследовател. Завършила е немска филология и журналистика в София. Работила е като редактор и е превеждала романи и разкази. Понастоящем се занимава с публицистика и е автор на книгите: «Без заглавие – Рушители и строители на България» (2001, 2003, 2006 г.), «Споделено детство» (2009 г.), «Communism versus Democracy – Bulgaria 1944 to 1997” (2010 г.), «Без заглавие – Комунизмът в битка с демокрацията (2011 г.), «България под комунизъм» (2016 г.) и «Shared Childhood – Behind the Iron Curtain” (2016 г.).
Живее и работи във Филаделфия, омъжена за д-р Ерън Оуенс.