Димитър Попов
Ултиматумът на Борисов е на масата на преговорите и всички обстоятелства, както и поведението на партиите говорят, че вървим към предсрочни парламентарни избори.
Първият аргумент в тази посока е датата, която Радев насрочи за консултациите с партиите. Те започват в понеделник и свършват във вторник. Това означава, че времето на ППДБ да приемат ултиматума на ГЕРБ е само няколко дни и ако те искат коалиционно правителство, трябва
да приемат условията незабавно
Празни приказки се оказаха тези, че Радев ще е джентълмен и ще забави консултациите. Той очевидно няма да го направи и не вярвам да е съгласувал това бързане с Киро и Асен. По-скоро преди това ще е говорил с Борисов.
Вторият аргумент е поведението на самия Борисов. Като поставяш ултиматум на хора, които от своя страна са свикнали да преговарят с ултиматуми, естествено очакваш единствено провал на всяко споразумение. А това означава избори. По тази причина самият Борисов отказа да участва в преговорите за коалиция. Защо да ходи там, че после да обвиняват него за провала? Миналата година, когато наистина искаше правителство с ППДБ, той преговаряше лично…
И тъй като нищо не идва от нищото, събитията сега имат своя предистория, която трябва да се припомни. Още миналата година, три месеца след като сглобката беше направена, Борисов оглави опозицията на правителството Денков- Гарбиел, и макар да имаше свои министри в него, той го критикуваше без ограничения.
Поведението му беше шизофренно, но имаше политическа логика и очерта стратегия, която напълно съответстваше на презрението, което изпитва към Киро и Асен. Схемата изглеждаше така - Борисов им даде властта в замяна на прегръдка, която да го реабилитира международно, и в същото време да дискредитира ППДБ пред избирателите им заради преяждането с власт. С такава стратегия той се надяваше да свали рейтинга им до 12-14%, което щеше да е достатъчен аргумент да се отърве от тях на нови предсрочни избори.
Това е същата стратегия, която Борисов приложи през 2015-2016 година с Реформаторския блок. Тогава им даде повече министри, отколкото заслужаваха, вкара ги в своите игри и когато рейтингът им падна катастрофално, през 2016 година предизвика предсрочни избори, след които те изчезнаха от политическата сцена.
И ако Борисов добре знае какво прави, за ППДБ тази ситуация сигурно е изненада. Те живяха с усещането, че са заграбили цялата власт и че в момента няма кой да им я вземе, тъй като Борисов е в клещите на собственото си минало, а те самите са добрите сили, които консумират всенародната любов с пълни шепи.
Убеждаваха се един друг, че ГЕРБ и ДПС са уплашени и от съюзническите посолства, и от медиите, особено от националните телевизии, които в известен смисъл работят като партийни централи и ежечасно повтарят опорните точки на ППДБ. По тази логика те му диктуваха всякакви условия и му извиваха ръцете без никакъв свян.Огромна вина за тяхната самонадеяност носят и поръчковите социологически агенции, които им раздуваха резултата без всякаква мярка, като ги убеждаваха, че управление на страната без тях не е възможно.
Плановете на Борисов да ги свали от политическата сцена можеха да бъдат променени с коалиционно споразумение миналата година. По чисто тарикатски съображения обаче, Киро и Асен отказаха такова, убедени че властта им се полага както по право, така и по разпореждането на външните сили.
Сега мисля, че е вече късно за нови договорки
Борисов ще иска всичко, и ще настоява не просто за равно разпределение на властта и на министерствата, а за
пълна доминация навсякъде
Той е в силна позиция, и със сигурност не се страхува от предсрочни избори, така че на отсрещната страна ще и трябва голям кураж да му откаже на исканията.
Разбира се, за разлика от Реформаторския блок, и след изборите ППДБ пак ще бъдат в парламента. Много вероятно е също Борисов и в бъдеще да ги потърси за тройна коалиция с ДПС, но вече при съвсем различно съотношение на силите. Дали ППДБ биха му станали отново партньори? Даже е много вероятно, защото властта им хареса. По своя манталитет, те са консуматори - на власт, на стоки и услуги. Те не могат да произвеждат държавност, но ползват нейните блага. Това ги прави опортюнисти, които търсят властта на всяка цена.
Що се отнася до времето за следващите избори, аз се съмнявам те да са две в едно. Не мисля, че Борисов ще се съгласи на такова смесване. Според прогнозите, на европейските избори ППДБ ще имат по-висок резултат, отколкото на парламентарните, затова две в едно ще е в тяхна полза. Как Борисов ще избегне този риск не знам. Вероятно има
резервен вариант с президента Радев,
който може да отлага мандатите колкото време реши. Борисов не скъса отношенията с него, а Радев не би помогнал на Киро и Асен в нищо.
Оттук нататък на ход ще бъдат избирателите, които уж не искат нови избори, обаче не понасят този парламент и това правителство. Те са едно голямо, мълчаливо мнозинство, което не казва какво иска и за съжаление не гласува, оставяйки решението за властта в ръцете на радикални кресливи малцинства, които компрометират самата идея за демокрация.
Силно се опасявам, че в един момент негласуващите ще се събудят и тогава ще разберем какво всъщност искат те. Преди 4 години, в едно представително европейско социологическо проучване, проведено във всички държави на ЕС, беше зададен въпрос: Вие за многопартийна демокрация ли сте или за авторитарно управление?
На този въпрос 43% от българите бяха отговорили, че искат диктатура, а 35% искаха многопартийна демокрация. Бяхме единствените в Европа, където
мразещите демокрацията са мнозинство
Дори в Румъния съотношението беше обратно – мнозинството искаше многопартийна демокрация, а привържениците на диктатура бяха по- малко.
В последните 3 години, като съдя по косвени факти, искащите авторитарно управление у нас вече са повече от половината. Ще напомня само най- очевидните факти – авторитарният Румен Радев е най-одобрявания политик в страната, а парламентът – символа на многопартийната демокрация, има най-ниското доверие в цялата си история.
За съжаление социолозите не дават гласност на такива данни, защото те звучат не просто нелицеприятно, ами направо опасно за имиджа на България като демократична и европейска страна.
Обаче по някое време мълчаливото мнозинство, което все не намира кураж да издигне своя алтернатива, може и да заяви пълните си претенции с партия като Възраждане или Трети март. Едва ли ще се случи тази година, но може да се случи скоро. И не съм сигурен, че това ще хареса на когото и да било от политическите лидери, които сега преговарят само за партийните си и личните си интереси.