Костадин Глушков, изследовател и краевед
Втора част (виж Първа част, б.р.)
През ХІІІ в. Златната орда завладяла Московията и в продължение на три века щедро ръсила татаро-монголските семена в местните женски гостоприемници, в резултат на което омешване се получили сегашните руснаци (самият Иван Грозни, който след малко ще излезе на сцената, е с такъв произход – по майчина линия произхожда от татарина Мамай). Това потвърждава многократно цитираната и от руския самодържец Путин приказка, че когато одраскаш руснака, отдолу се показва татарин, което обяснява както цепнатите му очи, така и деспотизма във вътрешната и дивата азиатщина във външната руска политика. Това не им пречи обаче да продължават да въртят на раздрънканата си латерна
фалшивата песен за славянското братство,
(но под техен диктат). Припява им и официалното руско православие, и то бръмчи в хора на окупаторите. („На това тя (Русия – б. а.), освен лукавщина, безбожно е употребявала за оръдие и православната вяра...“ – Г. С. Раковски).
С течение на годините новоизлюпените руснаци добили самочувствие и започнали да съчиняват красивите си древноруски фантазии (процесът продължава и в наши дни), които се опитали да наложат като исторически факт (по същия начин Хитлер измайстори „арийската раса“). И песни: „Волга, Волга, мать родная, Волга русская река...“ Грънци е руска Волга, ами къде тогава е била Волжка България, на Северния полюс ли?! Та нали именно волжките болгари са ѝ кръстници – Болга и оттам Волга; древнобългарска река си е тя, ама си траем.
Като стана въпрос за Северния полюс нека напомним, че преди десетина години руснаците разбиха леда на това място и пуснаха в океана титанов вимпел с руското знаме – знак за териториална принадлежност. Та когато след време някой любознателен колумбовец се озове там, да види, че руският ботуш го е изпреварил, че руснаците са стигнали дъното и това вече е древна руска земя.
Толкова древноруски е и Крим, който пък е бил част от кан Кубратовата Велика България. През Средновековието там е Кримското ханство – наследник на Златната орда, на което Московията е плащала данък до 1700 година. Крим е анексиран по-късно от Екатерина ІІ след поредната война с Турция, като едновременно с това там е проведено етническо прочистване – изселени са над 15 000 българи; не може в „древните руски земи“ да е имало преди тях други народи, руснаците били там още от Адамово време. През 1944 г. Сталин депортира, пак оттам, още над 12 000 наши сънародници, натоварва ги на конски вагони и ги засилва – с много любов, естествено, директно към Сибир, където почти всичките измират.
След като изчистихме донякъде неясния произход на руснаците, да се опитаме сега да разберем и
от кога ни любят
Историята говори, че цветето на руската любов към нас цъфнало първо в сърцето на Иван Грозни (ще рече „страшни“), първия руски цар (оттогава им е и царството). Но преди да дари със сърдечните си чувства крайдунавските българи, той бил обърнал любовния си взор към нашите кръвни братя, населяващите Казанския хаганат потомци на Аспаруховия брат Котраг българи („прабългарите, които се наричат и казанци“, „казанците, които са древните българи“ – според тогавашните летописци). Този хаганат – приемникът на Волжка България, бил средище на търговски пътища, най-важният от които Северният път на коприната и по времето на страшния Иван процъфтявал. Развивали се търговията, занаятите, образованието и книжнината, имал своите известни поети, в столицата Казан имало и богата библиотека с хиляди ръкописи – още тогава сънародниците ни знаели, че „науката е слънце“. И това решило съдбата му. Тръгнал въпросният Иван със 150 000 войска и 150 оръдия да го завладее и разшири царството си; и преди били правени такива опити, това не бил първият. В същото време миролюбивият хаганат разполагал с многократно по-малка армия – другаде му била силата, разбра се вече.
Придружаващите войската руски свещеници, начело с митрополит Макарий Московски, проповядвали, че след като руските воини се биели за християнската кауза, ако паднели в боя, щели да получат вечно блаженство. Значи убивайте, православни московити, неверните казански българи! Убивайте, и своя живот също не жалете, защото раят не ви мърда. Да виждате някаква разлика между тях и фанатизираните дниешни ислямски завоеватели? И в двата случая призивът бил: „Ако искате да отидете в рая, убивайте“.
И прегазил страшният Иван хаганата, избил близо 200 000 хиляди българи и още толкова пленил, изравнил със земята 40 български града, а българската столица Казан превърнал в гробище. Ето какво свидетелства руският историк Н. М. Карамзин:
„Вече около пет седмици россияните стояха под града и убиваха излизащите от града не по-малко от десет хиляди неприятели… спасиха се малко… Градът бе завзет. Убиваха всички, които се намираха в домовете… сечта престана, но кръвта се лееше… Царският дворец, улиците, крепостните стени и дълбоките ровове бяха запълнени с мъртви тела… Тела се носеха по реката…“
Това, което е спестил Карамзин, допълват други историци, а именно, че в действие влезли огромни казани, в които „россияните“, по заповед на царя, варили по-видните пленници. Значи слагали московските кандидати за вечно блаженство в казаните вързаните пленници, после палели огньовете под тях и ги поддържали, докато нещастниците отгоре престанели да викат, т.е. – докато се сварят и им се озъбят костите. На това се вика
християнство по московски
с него директно се отива в рая.
Не успял да изтреби цялата казанска аристокрация Иван, жилав е българският корен. От включените вече в руското княжество древни българи израства по-късно голяма част от интелектуалният елит, с който руснаците се гордеят до днес. Достатъчно е само да се споменат имената на Кутузов, Державин, Алабин, Голицин, Бердяев, Бунин, Куприн, Булгаков, Глинка, Римски-Корсаков, Мусоргски, Рахманинов, Балакирев, Тимирязев, Тургенев (това обяснява любовта му към нас, българите, кръвта вода не става), Пушкин (да, Пушкин)… Над петстотин са благородните български фамилии (има цяла монография за тях), от които са избуяли върховете на руската наука и култура, това е славната българска следа в руската история. Ние трябва да се гордеем с тях, а не тези, чиито деди са клали и варили дедите им в казани. Сложете сега към това православието, писмеността и езика и правете сметка какво сме дали на нашите „освободители“, кой на кого трябва да благодари!
Цитираните по-горе имена и факти не са голословие в новомакедонски стил, а резултат от дългогодишни изследвания на учени като проф. Ал. Халиков от Казан и – забележете – на руските учени В. Татишчев, С. Веселовски и др. От тях става ясно, че волжки, т. е. български, феодали стават основоположници на руски дворянски родове в Русия и Литва още през ХІІІ в. Този миграционен процес се засилва след монголския натиск върху Волжка България и войните на Московията срещу Казан.
Родоначалникът на Тургеневи, мирза (княз) Арслан Турген, се преселил в Московското княжество през 1440 г., където по-късно наследниците му получават дворянска титла и имение. Родът Пушкини пък дошъл от Волжка България. По времето на Петър І от Етиопия в Русия допаднал Абрам Ханибал. И станало така, че на неутралния руски терен се срещнали българският и етиопският ген (а случайност е това, което Бог разреши да се случи), привлекли се, съединили се, в резултат на което на белия свят се появил поетът Александър Пушкин. Единият му прадядо бил благороден волжки българин, а другият – къдрав етиопец с африканска кръв. (В Адис Абеба има паметник на Пушкин с надпис „На нашия поет“, ние се ослушваме). Е, питам аз, какво му е тогава руското на Пушкин? Че бил любил рускини и писал за тях. Ами каквито намерил, такива любил човекът, на рускини попаднал, рускини ще люби (и добре ги е полюбил, достойно защитил честта българска), няма да иде в манастир или да си изписва музите от чужбина; на поезията ѝ трябва любов, любовта ѝ е горивото, иначе увяхва.
От тези изследвания става ясно също така, че първите руски дипломати в Полша, Италия, Дания, Холандия, Англия, Турция и Персия са били от български произход. Русия копира всичко българско, в това число и администативната система; не е подминат и казанският Кремлин – предизвикващата всеобщо възхищение навремето си крепост. И него изкопирали, московитите му с московити, до последната кула и керемида, барабар с името го изкопирали. Така се появил станалият след това символ на Русия и самодържието ѝ московски Кремъл. А за да няма той съперник, първообразът, казанският Кремлин бил сринат и сравнен със земята от Иван Грозни.
Може би най-краткото и изчерпателно заключение по темата прави историчката Татяна Яруллина ал-Булгари: „Волжките българи са били цивилизационният катализатор за съседните народи“. След казанската „операция“ Иван се нарекъл „Цар на българи и руси“ (гравирано е и на печата му), хаганата обявил за руска земя, Волга за руска река и – по изпитан „древен“ руски маниер, всичко казанско станало руско, и то древно. Така свършила войната. А страшният Иван станал още по-страшен и се наредил до византийския император Василиий ІІ, Българоубиец І като Иван ІV, Българоубиец ІІ.
До 1917 г. руските царе се титулували и като български князе, а казанците продължили да се чувстват и назовават българи. Но на Ленин това не се харесало и през 1920 г. наложил с декрет
„татаризацията“,
т. е. преименувал казанските българи на татари, а държавата им на Татарстан. И отттогава там се провежда политика на целенасочено и тотално изличаване на древния български корен – процес, който продължава с неотслабваща сила до наши дни, с всички възможни средства – така, както само руснаците могат да го правят.
И въпреки това, голяма част от наследниците на древните волжки и казански българи, назовавани вече татари, и до днес се определят като българи, дори имат комитет за промяна на омразното им Татарстан с Булгария. А в същото време Отвъддунавска Булгария, сиреч ние, стоим и безучастно наблюдаваме процеса на фалшифициране и подмяна на историята ни, като че става въпрос за бушмени и хотентоти, а не за наша история и наши братя по кръв…Тежко, тежко! Вино дайте!...
А рогцата си Иванушка, бъдещият Иван Грозни, показал още от младини. Като дете хвърлял живи кучета и котки от покрива на двореца, а любимото му занимание било да избожда очите и след това да разрязва телата на птици, също живи. Настроението му в повечето случаи било като на страдащ от зъбобол гладен тиранозавър, действията – също. Бил петнайсетгодишен „юноша бледен“, но вече Велик княз на Московското княжество, когато заповядал да отсекат главата на приятеля му княз Трубецкой – затова, че влязъл в спор с него, а на друг, също приятел, който напсувал в негово присъствие – да отрежат само езика. Въведен от услужливи боляри в тайните на секса още на тринайсетгодишна възраст, на шестнайсет пипнал сифилис, който добросъвестно го обгрижвал през целия му живот, докато съвсем не заприличал на развалина, след което, петдесет и тригодишен, надлежно го съпроводил до гроба (напълно плешив, сгърбен и беззъб, с набръчкана кафявозеленикава кожа на лицето и хлътнали в черепа мътни очи). Харемът му редовно се попълвал, а оргиите в двореца били ежедневие. (Негов съвременник: „За четири години болярите го свързаха с некоколкостотин момичета, в по-голямата си част опитни в любовните игри. Иван цял живот бе жрец на разврата“).
Официалните си жени, цариците (подменял ги най-редовно), избирал на кастинг – събраните от царството болярски щерки се нареждали и той тръгвал да ги оглежда като на пазар. Имало и случаи, когато си „изписвал“ прочула се с хубостта си девойка или жена от провинцията. Веднъж се случило тя да е женена, та се наложило първо да почерпи – по случай бъдещия годеж – мъжа ѝ с подготвеното за целта отровно царско вино, а след това сложил ръка на вдовицата. Поредната си съпруга, Ана Колтовска, насила подстригал за монахиня, и след като ѝ закачил череп на врата, зазидал в манастирската гробница, където, в компанията на безброй жълтеещи черепи и кости, изкарала трийсетина години на хляб и вода. Следващата, петата, Мария Долгорука, ден след венчавката завързал за шейна и бутнал в дупка в леда на Царското езеро – съмнения някакви го споходили след първата брачна нощ. Самият той – завит в кожи на удобно кресло, наблюдавал екзекуцията и останал до дупката, докато от водата престанали да излизат мехурчета. След това снел шапка, прекръстил се и казал: „Изпълни се волята Господня“. А шестата, Василиса Мелентиева, увил като пашкул и с парцал в устата погребал жива – сторило му се, че погледнала кокетно някакъв болярин. При опелото живият труп издавал жални звуци от закования ковчег, но присъстващите си правили оглушки – заобиколеният от опричниците си страшен Иван бил там и дебнел. (Създадената от Иван Грозни Опричнина е първото КГБ в Русия, действа безотказно до днес; стилът и методът са запазени, мени си само прическата).
За потайните погребения използвал мрачните и без това кремълски подземия – там взиждал телата на жертвите си. При тях отишла и Наталия Коростова, поредната царица, като преди това зашил в меча кожа чичо ѝ, Новгородския архиепископ Леонид и го оставил да бъде разкъсан от насъскани глутница зли кучета. За екзекуциите, които в моменти на гняв извършвал лично в кремълските покои, Иван обикновено ползвал жезъла си, с който не се разделял, но понякога действал и с кинжал.
Масовите екзекуции, а те били редовни, провеждал на Червения площад пред очите на насила докараните от опричниците московчани. Неугодните нему люде – наслаждавайки се на писъците им – разчленявал бавно, режейки носове, уши и ръце, а накрая разсичал на две. Потапял ги още в казани с вряща вода (казанските казани) или ги пускал при държани на синджир, освирепели от глад сибирски мечки. (В езическия Рим хвърляли християни на лъвовете, а християнинът Иван, поради недостиг на лъвове и римляни в царството му, си устройвал тази атракция с местни кадри – руски мечки и руски православни). Понякога толкова се вживявал в тези „представления“, че се включвал като доброволец в работата на палачите. След приключване на кървавите зрелища на площада, той и опричниците му се мятали на конете, пришпорвали ги и се врязвали в публиката – да ги понагазят, да му имат страха.
След една такава екзекуция, при която били умъртвени триста души, Иван тръгнал с опричниците си да обикаля домовете им, „за да намалим техните вдовици и сираци“, както се бил изразил. Първо отишли в дома на болярина Висковати, чиято вина била, че не изпълнил волята му и не изпратил шестнадесетгодишната си дъщеря Наталия в царския харем. (Очевидец: „Провесиха го (Висковати – б. а.) с краката нагоре и обляха главата му с вряла вода. След това Малюта Скуратов (шефът на Опричнината-КГБ – б. а.) отряза ушите и носа му, а после другите опричници започнаха да режат бавно двете ръце на страдалеца, и едва след като се наслади на зрелището, на окървавеното, конвулсивно гърчещо се тяло, палачът с привичен замах го разсече наполовина“). Когато и Иван се насладил доволно на тези гледки, нахлул с опричниците си в дома на току-що овдовялата жена на Висковати. Като начало обесил с краката нагоре и парцал в устата опиталата се да я защити нейна стара дойка. И докато разчлененият труп на Висковати още кървял на Червения площад, той се обърнал към вдовицата му: „Е, майчице болярко, твоето мило мъжле разрязахме на части. Да го слепим отново не можем. Излиза, че сега неговата хазна трябва да премине към нас, към царя. Затова сме ти дошли на гости. Не отказвай, болярко, да ни кажеш къде се пази тази хазна“. Не стигнали до съзнанието на обезумялата от скръб жена тези думи, мълчала. Тогава царят се обърнал с усмивка към Скуратов: „Какво, Малюта, май езикът на болярката се е завързал. Дали да не го развържем?“. И Малюта и опричниците се заели да „развържат“ езика на жената с разжарени въглени и ножове, а когато тя, все така вцепенена, не издържала на мъченията и се преселила при мъжа си, царят отишъл в крилото, където била дъщерята Наталия с дружките си. На опричниците си поръчал „да се поразвлекат“ с девойките и останалите жени от болярския дом, а след това, сочейки Наталия, се обърнал към сина си, престолонаследника (и той бил с него – да се учи на царския занаят): „Я, сине, покажи ѝ мъжката си сила! Май ще можеш да позабавляваш момичето!“ И синът (и той стока като баща си) се нахвърлил върху девойката, а бащата седнал да си почине, наслаждавайки се на „забавлението“ на достойния си наследник и на ечащите от къщата женски писъци. (По-късно убил и наследника – в пристъп на гняв разцепил главата му с царския жезъл, след време посегнал и на вдовицата му, не с жезъла, по мъжки).
Княз Ростовски, жена му и двамата им сина отровил в собственото им имение – изтърсил им се там внезапно „на гости“. След като домакинята го почерпила по обичая с чаша вино за „добре дошъл“ и той пил за тяхно здраве, настоял князът и семейството му пък да опитат от неговото. Когато опричниците внесли царското вино, князът разбрал каква е работата, целунал жената и синовете си и изпил подадената чаша. Последвали го и те. След малко, агонизирайки, домакините се гърчели на пода, а царят, гаврейки се, се обърнал към опричниците: „Ясно, че домакините не ни се радват. Напиха се пред гостите. Ще се наложи сами да пошетаме“. И дал знак да започне оргията – „мъжка сила“ над жените и почит към княжеското вино.
А вината на княза била, че бил кръстник на Марфа Сабурова, поредната Иванова жена, която малко след сватбата се разболяла и умряла. За тази болест Иван измъчвал до смърт баща ѝ, тъста си, който накрая „признал“, че Марфа като малка била боледувала, за което знаел и кръстникът ѝ. За тази болест били наказани и бащата, и кръстникът. А понеже имало и съмнения, че умряла не от болест, а била отровена със захаросани плодове, за всеки случай набил на кол и този, който ѝ ги е подарил – княз Михаил Темгрюк.
Придружен от свита опричници, Иван често правел набези извън Москва, при които си „търсел жена“. Ето как го описва това търсене летописецът: „След трапезата пияната орда се мяташе на конете и с диви викове се носеше накъдето ѝ видят очите. Първото владение попаднало на пътя ѝ служеше като етап. Разбира се, царят бе посрещан с дълбоки почести. Водеха го в най-хубавата стая, предлагаха му угощение. Всички тези посещения имаха един и същ резултат: заял се за някаква дреболия, Иван заповядваше на спътниците си да „поопипат ребрата“ на гостоприемните стопани. Започваше всеобщ побой, като се щадяха само младите, красиви жени и девойки. Тях показваха на царя, той си избираше една или две, а останалите даваше на опричниците. Понякога оргиите траеха два или три дни. Тези набези Иван наричаше
„избор на жена“
При поредния такъв излет налетели на имението на княз Милославски. Самият княз отсъствал и прислугата, след като решила, че това са разбойници, дала отпор и не ги допуснала да нахлуят вътре. Вбесен, Иван изпратил за подкрепления и малко след това имението било обсадено от стотици опричници. Заповядал да не бъде оставен жив човек вътре – мъже, жени, деца. Всички. Присъдата била изпълнена, като преди да убият жените, се гаврели с тях. Накрая останал жив само двумесечният внук на княза. На опричниците не им дало сърце да го погубят, та го занесли при царя. Той взел пеленачето на ръце, целунал го и казал: „Царската дума е свещена пред Господа. Аз казах, че не трябва да остане нито един жив човек. Така да бъде“. После дал знак и младенецът бил посечен пред очите на всички.
Отделих малко повече място за този изрод, за да се види какъв хуманист и българолюбец бил този Дядо Иван, да се види с каква личност руснаците продължават да се гордеят до днес. А се гордеят за това, че увеличил многократно площта на Русия (видяхме как), поради което си затварят очите за зверствата му. Дори наскоро пуснаха поредния филм, възхваляващ го като един от най-значимите държавници-строители на Русия (какъвто строителят, такава и постройката – веднъж като се подкара накриво, после никакви перестройки не могат да я оправят). И сторих това, за да се знае от кого – с вяра, надежда и любов, в продължение на векове очаквали спасението си поробените българи. А обърнали взора си към него, след като си издействал от Вселенския патриарх едно послание, което го обявявало за „защитник и върховен покровител на всички православни християни“. И тръгнала след това сред българите приказката, че в Русия си имат закрилник, който милее за тях и ще дойде да ги освободи, родил се старателно подхранваният и до наши дни
мит за Дядо Иван
И е крайно време вече да се разбере, че руснаците никога не ги е било еня за нас, а за собствените им интереси и ламтежи за Цариград, Проливите и византийското наследство, за което претендираха – казали са го в прав текст руските графове. В нито един от сключените след безбройните руско-турски войни договори до 1878 г. няма нито една клауза, нито един ред за облекчаване дереджето на пъшкащия под турския ярем славянски, християнски, братски и пр. български народ.
А тринайсет години преди да тръгне да ни освобождава от турските поробители, през 1864 г. възхваляваният у нас генерал Гурко повежда руското опълчение със задачата да потуши поредното полско въстание срещу руските поробители; този път искали да запазят престижа на армията, та за кървавата баня използвали опълчението. И сбирщината от озверели и затъпели от собственото си робство и пиянство мужици, руският башибозук, го потушава – грабили, колили, изтърбушвали и изнасилвали – достойно се справили, по суворовски.
С кървави ръце идва в България
тогава генерал Гурко. И кръвта по ръцете му е християнската кръв на един славянски народ, потърсил правото си да живее свободно – това, което искаха и героите от нашата Априлска епопея. („Не сме народ, а скотове, наглеци, дива орда от душегубци и злодеи“ – тъжно констатира романтичният сатирик Михаил Булгаков, а пролетарият Максим Горки направо отсича: „Най-важният знак за успеха на руския народ е неговата садистична жестокост“).
Очаквайте Трета част