Люба Кулезич, "Честно казано"
Сърцето се намира в човека,
а човекът се открива в сърцето си.
Може ли човекът да спи,
а сърцето му будно да е?
Не може.
Човекът и сърцето са едно.
И си будуват заедно.
И си приличат с живота.
Работата на човека и сърцето е
да си приличат с живота.
Нямат друга работа.
Това са стихове на Иван Иванов. Актьорът Иван Иванов с недосегаемия си статут на бунтар, за когото
фалшът, лицемерието и подлостта са ненавистни
Четиридесет и пет години след „Всичко е любов“ не стигнаха, за да бъде омаловажен и забравен. Напротив. И децата го знаят дори днес, когато скечоподобни интернет серийни тъпотии като поредицата „Бай Иван“ разбълникват мозъците им. Но явно ненапразно Иван издигаше в култ сърцето, като брат близнак на живота. Сърцето беше лайтмотив в поезията му, на която се посвети след като се оттегли от сцената, екрана, прожекторите и микрофона. Странно и знаково беше, че първо го напусна уникалният му, вълнуващ глас, след рак на гърлото, който не го уби. Сигурно затова стиховете му бяха
медитация върху смисъла на съвместното будуване
на сърцето и живота. Но вероятно нещо в тази сакрална връзка се е скъсало непоправимо, щом сърцето на Иван е отказало да приеме изневярата. Не съм срещала друг човек с толкова магнетично излъчване и с толкова привлекателна външност, готов да стане дори брутален и да обърне моментално гръб, когато усети фалш, преиграване, неискреност, двуличие. Нищо чудно, че си тръгна така категорично и точно сега, когато гримасите на подлост, измама, подмяна превземат повсеместно и зблатяват цялата видима и невидима част на съществуването ни в общност. Калният поток, който всекидневно изтича от етажите на властта, от будоарите на политическия разврат, от задкулисието на културния ни упадък, от неосветените дворове зад все по–олющения декор на държавността
запушва кръвоносните съдове,
които хранят сърцето с любов, състрадание и с най–обикновена човешка доброта.
Обяснимо е, че талантливи хора като Иван, артисти, режисьори, писатели си тръгват напоследък някак вкупом, един след друг, през ден, през седмица или през месец, съюзени сякаш в отказа си да приемат бездарието, завладяващо безпощадно сцената на българската публичност. Банда от имитатори и фалшификатори разиграват по телевизорите яростни войни, разменят си просташки реплики и епитети, ритат се взаимно, фанфаронстват, пуйчат се, плюят се, размахват юмруци, компромати, заплахи, обстрелват се с геополитически прашки и шашки, сменят маските си с бързината на джебчии, днес са сини демократи, утре путински примати, днес са хора на президента утре го ругаят като резидента, той пък ги нарича шарлатани, дебелаци с тренинг на крадци насъскват глутници от партийни помияри и озлобени агитки, третират медиите като магистрални проститутки, истеризират и фалцетират… И отгоре на всичко се кълнат, че се млатят за принципи и за доброто на народа, а и децата вече разбраха, че разприте са за кокала, за келепира, за брашнения чувал на безкрайното българско търпение.
Най–отвратителното е, че неизменният хор от наемници в ролята на коментатори наричат целия този разгул на наглостта и на толерираната некадърност театър. Анализират сценарии, коментират роли, преструват се, че приемат насериозно всеки чалгаджия и бутафор, инсталиран в парламента след измислен и предварително спазарен кастинг. Матрицата се повтаря навсякъде, от горе до долу, където има обществени пари за прибиране, за преразпределяне, за отчисляване към джоба на всеки тартор, мошеник, ченге или мафиот, дръзнал да се преструва на режисьор, на сценарист и на кукловод в кукерския маскарад, който вместо да гони, легитимира злото на територията. При такава повсеместна подмяна на възвишеното с низост, на таланта с вулгарност, на духовното прозрение с презрение към благородството на духа, какво да прави сърцето освен да си тръгне,
когато спре да си прилича с живота
Това са думи на Иван, който не измени на себе си. Все по–добре ги разбирам.