Забелязвам, граждани, че напоследък мрънкането се превръща не просто в особеност или дори талант на този или онзи индивид, а в политика, която се реализира доста масово и последователно, като обхваща всички сфери на живота, включително политиката.
Да ви кажа отсега, та да знаете накъде ви водя. Възприемането на
мрънкането като оръжие,
съзнателно или не, има две основни цели – едната е оцеляване, другата – победа. И борави с два основни инструмента – обикновено невежество или съзнателна манипулация с цел извличане на дивиденти. Много подходящ момент по света и у нас е да се огледаме и да видим, че е така.
Да започнем с местните избори и техните резултати. Веднага след като кандидатът на ГЕРБ Костадин Димитров победи на балотажа в Пловдив, заля ни мрънкаческа вълна от страна на екипи, съветници и най-люти привърженици на Ивайло Старибратов, кандидата на ПП – ДБ. То не бяха обвинения към пловдивчани, че предпочели да „бичат айляк“, вместо в неделя да се хванат за пеша на политиката. То не бяха истерии с намеци или директни обвинения, че хората са глупави и затова не разбрали колко добър кмет ще е човекът на ПП, който се бори за Пловдив, пък колко лош кмет ще е човекът на ГЕРБ. Който се бори против Пловдив, очевидно. То не бяха глупости на квадрат, включително от хора, които минават за умни.
И повечето от тях действително са умни, само дето не разбират от политика, но много сериозно си мислят, че разбират. За всеки, докосвал се по-сериозно до елементарните принципи на тая деятелност, беше ясно още преди месец, че кандидатът на ГЕРБ ще спечели. И не го казвам заради някакви негови лични качества като красота и интелект. Или защото аз го харесвам. Или защото съм гласувал за него. Не, не съм.
Просто Костадин Димитров има зад гърба си политически и управленски опит – два мандата е районен кмет на „Тракия“. Има доверието на жителите на този район, които са вероятно стотина хиляди и които не сега, заради изборите, а от години се хвалят пред съгражданите си със своя кмет. Има зад гърба си и добре смазаната машина за избори на ГЕРБ. А хората, както знаем, обичат да се доверяват повече на познатото, защото виждат в него потенциал за стабилност, отколкото на непознатото, което може да разбърка прекалено много пластове.
Това е положението. А Ивайло Старибратов, който иначе е уважаван и интелигентен човек, няма политическо лице, а и по време на кампанията показа, че тепърва трябва да го добива, като започне от „а“ и „б“. На всичкото отгоре, неговите екипи, ПР-и и хора от най-близкото му обкръжение проведоха кампанията толкова некадърно, че човек да се чуди как е възможно да е чак толкова зле. А сега мрънкотят.
Ами питайте, бе! Като не разбирате, не се правете, че разбирате. Не се самонадъхвайте прекалено, защото после разочарованието е по-голямо. Отчитайте реалностите, не фантазиите си като реалности.
Другата история с изобилно мрънкане, на която сме свидетели и която очевидно ще ни занимава още известно време, макар да е чиста буря в чаша с вода, е непризнаването от Ваня Григорова на изборния резултат в София. Момата се тръшка по всички възможни медии, че има много нарушения и иска съдът да се захване с преброяване на бюлетините отново и една по една.
От това, граждани, няма никаква обществена полза, напротив, само вреда. Така губим времето на медиите, които биха могли иначе – ако могат, де - да се занимават с далеч по-важни неща. Губим времето на съда, който и без това е претоварен с дела, за да се занимава с глупости. Губим обществена енергия да се обзалагаме какво ще излезе накрая - дали Ваня е права или не.
Губим си акъла за глупости,
най-общо казано - нищо, че всички знаят какво ще стане, включително Ваня Григорова.
Като има разлика от 4 500 гласа между първия и втория кандидат в София, дори да се открият нарушения в бюлетините, те ще са 100, 200, 1000 и нямат съществено значение, за промяна на резултата. Тази игра сме я играли преди около 30 години в Кърджали, когато съдът дни наред брои чували с бюлетини като ненормален, а накрая се оказа, че наистина нефелните са стотина или нещо такова. Но колко обществено време и енергия отидоха в свирката, нали се сещате…..
Така стоят нещата в обществен план. Що се отнася до личния план обаче, те стоят доста различно. И печелившо за въпросната Ваня Григорова.
Тя използва и ще продължи да използва кампанията по непризнаването на изборите и развитието на съдебната процедура, за да стои във фокуса на общественото внимание, колкото може повече, да трупа политически дивиденти, да печели привърженици и да подготвя почвата за евентуалния си нов политически проект, ситуиран в лявата и русофилска част на българската политика. А всъщност, за да схванем по-ясно, трябва да поставим обратно нещата – защото в България базата е русофилството, върху него стъпва и се гради лявото, не обратно.
Така или иначе, факт е, че Григорова продължава успешната си ПР кампания, като използва мрънкането около изборния резултат за чисто манипулативни цели.
По света има и по-лоши неща обаче от мрънкане, свързано с демократични избори. Неотдавна някой си Рияд Мансур, определян, кой знае защо, като „палестински представител“ в ООН, заяви: „Газа сега е ад на земята“. И за пореден път омрънка високата световна трибуна с глупости за начините, по които хората в арабската територия страдат. Дори уточни, че „тъй като остават бездомни, местят се от една семейна къща в друга“. Колко семейни къщи имат бедните хора от Газа, той не уточни, но даде да се разбере, че цялото тяхно местене се случва заради израелската агресия, непредизвикана с нищо от страна на горките „палестинци“.
Това не е нито първият, нито ще е последният опит на арабските терористи и черните сили зад тях – най-вече Москва и Техеран – чрез мрънкане
да объркат света
и да получат подкрепа, колкото и парадоксално да звучи, за своите злодеяния. Да, толкова са нагли – убиват пред очите на всички, а после викат – нас ни убиват.
Но да се върнем към Мансур и конкретното му изказване. Той няма как да е „палестински представител“ в ООН, защото на света не съществуват „палестинци“ и „палестинска държава“. Вече съм го писал, но ето пак – за по-сигурно. „Палестинците“ са просто араби, които от столетия живеят, преселват се и се изселват, от географската територия и административна област Палестина. Точно както там столетия наред живеят, преселват се и се изселват, евреите. В този смисъл – евреите също са палестинци, това никога не бива да се забравя, обратното внушение е плод на пропагандата на тъмните сили и обслужва техните интереси.
През 1948 година „палестинците“, въпреки препоръката на ООН, отказват да създадат своя държава и заявяват, че няма да го направят, докато не унищожат еврейската държава Израел, която се създава по същата препоръка на ООН. За мен е огромна загадка как сега същото ООН говори за някакъв си „палестински представител“. Не знам, сигурно е особено тънък номер от висшата световна политика – да признаваш съществуващо нещо, което не съществува и да си вярваш.
Колкото до „ада на земята“ – ами да. Какво очакват тези типове – те да убиват и насилват безнаказано, да изнудват, да взимат заложници и да безчинстват по всякакви възможни начини, а срещу това да получават морална подкрепа, уважение и пари от целия свят?
О, да, очакват го, защото либералният ни свят от десетилетия играе по тяхната свирка. И то въпреки, че тия престъпници избиха невинни спортисти на олимпиадата в Мюнхен, въпреки десетките атентати и отвличания на самолети, които извършиха, въпреки обучените да се самовзривяват в дискотеки и магазини деца и младежи, въпреки постоянните ракетни атаки срещу мирни жители на Израел, сред които, впрочем, и наистина мирни „палестинци“.
Простотия и невежество, криворазбрана „политическа коректност“, левичарски уклони и други подобни досега стояха в основата на факта - щом „палестинците“ започнат да мрънкат, че Израел ги шамаросва, независимо какво зло те самите са сторили преди това, ние веднага започваме да ги галим по главичката и да ги утешаваме с пари, помощи и политическа защита.
Но този път прекалиха и мандалото лопна. Да, още има кретени в Свободния свят, които не са разбрали, че не може да има оправдание за престъпленията на терористите, но те стават все по-малко и са все по-маргинални, по върховете на политиката нещата сериозно се променят след последните безчинства на „Хамас“, подкрепен, впрочем, целокупно от целия мирен и невинен „палестински народ“.
А накрая да кажа две думи за един друг голям мрънкач и недостоен тип – бившият американски президент Доналд Тръмп. По време на мандата му, неговите простотии за Путин и Русия само задълбочиха световната политическа бездна, отворена широко от предшественика му Барак Обама. И досега Тръмп мрънка как Байдън е некадърен, а той самият би се разбрал с Путин, как Украйна трябва да направи отстъпки и прочие идиотщини.
Е, накрая Зеленски го затапи – покани го на посещение в Украйна, за да види с очите си какво прави там приятелчето му Путин и на място да даде съвет какви точно отстъпки да направи Киев на Москва, за
да кротне Империята на злото
Само че Тръмп отказа да отиде, още един белег, по който се разпознават мрънкачите – щом работата опре до действие, те подвиват опашка, започват да си бъркат в носа и да гледат разсеяно в тавана.