„Стои на тепето Альоша – в България руски войник“ – така се пее в една патриотична песен. Патриотична за имперска Русия, разбира се. Русия окупаторката, Русия, която през 1944 обяви война на България, за да наложи тук отвратителния комунистически режим, който ни стискаше за гушата 45 години, Русия, която
изпили мозъците ни до гладко, за да ни направи част от Съветската империя
и да ни превърне в икономически, политически и не/морален придатък на един човеконенавистен режим.
Самата песен откровено си го казва: в България - руски войник. Защо е тук, какво място има той, освен да ни напомня постоянно кой командва парада. И за благодарност, за да се помнят вечно подвизите на впиянчения, невеж и жесток руски войник-окупатор, българският народ през 1957 му открива величествен паметник, който безцеремонно доминира над Пловдив, над дребния паметник на Левски в подножието, над всички български свити душѝ и всички български съкровени желания за независимост, свобода, демокрация.
Прототип на солдата от паметника е някой си Алексей Иванович Скурлатов, но това няма значение, още отначало той конспиративно е наричан Альоша, за да се превърне в символ и вечно да виси над главите ни, като ни заплашва с огромния си шмайзер и съвсем не символично ни гази с огромните си ботуши.
А ние да му се радваме
Е, да, като бях дете му се радвахме. Да те заведат мама и татко чак горе, на Альоша, пък после да седнете в кръчмата „Малкия Бунарджик“, те да пият по една бира с кебапчета, а ти жълта лимонада, пак с кебапчета – какво по-сладко от това. Естествено, когато си на пет и комунизмът е наврял главата ти в чувала на лъжата и невежеството, естествено е да се радваш на петолъчки, шмайзери и огромни ботуши. На 10 обаче започнах да научавам някои неща, а на 15 вече ясно си давах сметка, че тая работа с комунизма и Русия изобщо не е читава, че нещата не са, каквито ни ги описват, а доста по-различни. И доста по-гнусни.
Да, тогава още нямах информация за горяните и изобщо за българската съпротива срещу комунистическия режим и Съветската империя – защото тези неща са едно и също нещо. И - да, само бегло бях чувал, не знаех практически нищо за „събитията“ в Унгария през 1956 - но пък по неведоми пътища научих доста повече за „Пражката пролет“ през 1968 и поредицата героични трагедии на полските работници през началото на 70-те в Гданск и другаде.
Точно тогава, май по-скоро инстинктивно, отколкото съзнателно, спрях да ходя на „Альоша“-та. Дори девойка не заведох горе, както правеха мнозина. И дори когато бях доста къркан – на сутринта след абитуриентската си вечер - не се качих до горе, макар че почти целият клас, кой знае защо, се замъкна там да си допива. Като истински меншевики, в малцинство останахме да си допиваме в подножието на хълма с най-готината девойка и други двама-трима пущове като мен, които се навъртаха около нея.
Все пак, за последен път се качих на тепето, където доминира окупатора, някъде около Милениума, дори имам снимка от този момент – но това беше служебно посещение. Не помня вече по какъв повод, може би за поредното комунистическо позорище на 9 септември, в Пловдив се домъкна някакво руско военно аташе, а аз работех за ВВС - трябваше да чуя какви глупости говори и да ги коментирам.
Глупостите му бяха същите, каквито дрънкат от десетилетия, а продължават и досега, всички руски официални лица в България. Те очевидно са надлежно инструктирани и всички като един правят жалък опит да постигнат с думи прости едновременно две цели. Първата е да подхранят българското „чувство за благодарност“ към някаква уж съществуваща Русия, която само заради топлите братски чувства, изпитвани към нас, българите, през вековете ни освобождава ли освобождава, практически – от каквото ѝ падне. Или от каквото ѝ хрумне, независимо дали искаме или не.
Да,
нашият Стокхолмски синдром всъщност трябва да се нарича Руски
Втората цел на Москва е постоянно да се подхранва българският страх, че ако своеволничим и не слушаме достатъчно, руският солдат от хълма над Пловдив в най-добрия случай ще се намръщи. А може и да ни стъпче или направо да ни застреля с „Шпагин“-а.
Не бих споменавал въпросното тъпо военно аташе и речта му, ако не беше другото, което видях на хълма – сборището от пловдивски комунисти, повечето едва-едва, но най-самоотвержено, докретали до горе, за да се покланят на гигантския руски фетиш и да се радват на лъжите за Русия Освободителката. Без да си дават сметка, вероятно без дори да забелязват, огромната разлика в размера между паметника на комунистическия руски окупатор „Альоша“ и дребния паметник на Цар Освободител току до него.
Честно, доповръща ми се дори само от гнусния дъх на тези хора.
Още по-лошо е, че досега повечето от онези несвестни българи, които тогава бяха горе, са умрели поради напреднала възраст, защото и без това си бяха достатъчно възрастни - но в Пловдив продължава да има тълпа несвестни почитатели на гранитния истукан, типове, които го защитават и не дават да се събори, за да бъде изпратен на бунището на историята, където му е мястото.
Повече от 30 години в града периодично има идеи да се махне „Альоша“ и веднага се намират банда негови кресливи защитници. Сега отново сме в разгара на такъв епизод. След успешния демонтаж на МОЧА в София, общинските съветници от ПП – ДБ в Пловдив най-после се престрашиха и излязоха с предложение за
демонтаж на каменния урунгел
И настана вой и скърцане със зъби.
Не знам кога сколасаха, но много бързо, руснаците изквичаха като настъпени за пореден път по мазола. Не кой да е, самата руска Държавна дума излезе с декларация, в която намерението за демонтаж на паметника се определя като „провокативно и цинично“ и се нарича „варварска инициатива“. Ето как руските варвари от Думата наричат нас варвари, руските депутати, които подкрепят откритите провокации на путинския режим срещу целия свят, наричат нас провокатори, руските циници ни обвиняват в цинизъм.
Заплашителният тон на декларацията се показва ясно иззад порива на тази поредна руска бесовщина, а на всичкото отгоре бандата руски престъпници в прав текст нареждат на общинските съветници и ръководството на европейския град Пловдив какво да правят по темата.
„Призоваваме членовете на Общинския съвет на Пловдив да не следват провокаторите и да положат необходимите усилия за опазване на културно-историческите паметници и други обекти на материалната и духовната култура в съответствие с Договора за сътрудничество в областта на културата, образованието и науката между правителството на Руската федерация и правителството на Република България“ – се казва в текста на декларацията.
Тия типове нещо са се объркали – най-малкото, защото тъй нареченият „Альоша“ нито е „културно-исторически“ паметник, нито е обект на материалната и духовна култура. Той е просто
грозна, зле организирана купчина гранит,
която символизира руската окупация на България и желанието на Русия да продължи вечно да доминира тук. Да, вече светът е друг и България е друга. Само Московската империя си остана такава, каквато винаги е била – нагла, капризна, кървава.
Е, браво, бе – ама няма да мине. Или ще мине и този път?
Като гледам как се развиват нещата, не вървят на добре. Общинският съвет на Пловдив, вместо веднага да вземе необходимото – и правилно – решение за демонтаж на „Альоша“, започна пак да се плюнчи, да си бърка с пръст в носа и да гледа в тавана. Уж съветниците предприеха нещо, но всъщност не предприеха нищо – те възложиха на кмета да проучи колко ще струва демонтажа, сякаш парите ще бъдат милиарди. Или пък сякаш точно парите имат значение в случая.
Кметът Костадин Димитров от ГЕРБ пък също си бръкна героично в носа и самоотвержено каза – о, да, със сигурност ще възложи такава проверка за цената на евентуалния демонтаж. Но първо ще възложи проучване за цената на евентуалния референдум по темата, който да се проведе в града.
Идеята за референдума пък се пръкна от хората на „Има такъв народ“ в Общинския съвет, тарикати, които вече съвсем открито, по почина на патрона си, президента Румен Радев, се интересуват само от народа на Русия и неговите интереси. Ето как цялата работа върви на провал – като заплашва
да затъне в дълги, безсмислени спорове
за референдум, за пари и други глупости.
Демонтажът на „Альоша“ не е въпрос на референдум, а на национално достойнство. Премахването на войника от пловдивския хълм, който символизира руската окупация на България, за нас като народ е също толкова силен символичен акт на освобождаване от страховете и предразсъдъците, както за руснаците е той да стои там. Така че този очистителен символизъм не струва пари, а е безценен, затова и желанието да се правят бакалски сметки е не път към истинско решение, а път за никъде. Или за там, където вече бяхме.
Защо ли всяко добро дело, свързано с Русия, е толкова трудно да се случи в България, а всичкото зло, свързано с Русия, се реализира така лесно?