Проф. д-р Димитър Димитров
Русофилството на българите има повече от триста годишна история. Почти толкова е и историята на политическото шарлатанство, използващо русофилската нагласа на народа ни за собствени облаги! Първоначално
русофилството на българите идва спонтанно
Идва като надежда на поробения ни народ за освобождение от вече могъщото Московско царство от времето на Цар Иван ІV Грозни – втората половина на ХVІ век. Именно той притиска Османската империя от север в стремежът си да изведе царството си на Черно море. Победите му над османлиите турят началото и на надеждите на поробените балкански народи в освободителната мисия на огромното Православно-славянско царство. Така се явява митът за „дяда Ивана“ – могъщият владетел на това царство – царят, призван да освободи православните народи от гнета на невярната агарянска империя! Една идилична представа на поробените балкански народи за едва ли не безкористна мисия на Православната империя за тяхното освобождаване. Тогава те не знаят нищо за същността на империята, като тиранична азиатска деспотия. В нея огромната част от населението е поставено в полуробска крепостна зависимост чак до последните десетилетия на ХІХ век. Тогава, когато в Западна Европа вече отдавна е отпаднала крепостната зависимост. Когато там хората са получили относителна свобода да се развиват в конкурентна пазарна среда като икономически индивиди. Когато, на тази база, те са станали и граждани на парламентарни държави, в които деспотизмът е сведен до минимум, а свободата на словото и гражданските сдружения е гарантирана от законите. От онова време, че и до сега, Евразийската Руска империя и в имперската си, и в съветската си, и в путинската си форми, си остава
деспотична азиатска сатрапия,
която потиска всяка индивидуална изява и свободна воля, всяко инакомислие различно от това на владетеля и имперската олигархия! Евразийската империя същевременно е и постоянно агресивна и експанзивна. Тя постоянно е завладявала и се стреми да завладява или подчинява съседните територии и народи. И естествено да ги прави безропотни поданици на азиатската си деспотична същност.
Всъщност именно Иван Грозни слага началото на една последователна политика на експанзия на Руското царство във всички посоки: към Сибир и Кавказ и главно към Балтийско и Черно море. Та нали същият този цар унищожава Волжка България?! В следващите векове тази политика категорично се налага и достига своите върхове в имперските стремежи на първия руски император Петър І Велики и императрица Екатерина Втора. Тогава Руската империя става най-голямата по територия държава в света. Разпростира се върху повече от 1/3 от Азия и 1/4 от Европа, че и в Северна Америка – от Аляска до Прибалтика, от Северния ледовит океан до Памир, Кавказ и Черно море! Същевременно гигантската Евразийска империя става една от Великите световни сили решавали и решаващи съдбата на света в последните 4-5 века. И, както се казва: „апетитът идва с яденето“.
С упадъка на Османската империя към края на ХVІІ век, възниква т. нар. „Източен въпрос“ – борбата на Великите сили за османското наследство. В своята експанзия на запад към Европа, османлиите заемат най-важния стратегически център, определящ международните отношения още от края на Старата ера – Източното Средиземноморие и проливите, разделящи и същевременно свързващи Европа с останалия свят. Център, в който се пресичат световните търговски пътища, който обаче дава и военностратегически предимства на този който ги владее. Руската империя се превръща сега в един от основните претенденти за контрол над центъра. Това продължава с пълна сила и по време на Съветската епоха, а сега се възражда в политиката на Путин! Нещо повече, в руските експанзионистични претенции вече влиза и цяла Източна Европа! (1)
В този смисъл иначе дребничкият сив и безличен бивш КГБ офицер, издигнал се случайно от събитията начело на Евразийската империя, има наглостта да се сравнява с огромната в прекия и преносния смисъл фигура на Петър І Велики?! Всъщност сравнението е нелепо. Защото Петър Велики осъзнава още като престолонаследник азиатската изостаналост на Русия и основните му усилия като император са да я модернизира икономически и да я приобщи към модерната Европейска икономика и култура. Лошото е, че той прави това отгоре надолу – като император-самодържец. Мъчи се да го постигне със
системата и средствата на Самодържавието
Действително той създава модерния руски капитализъм, но запазва максимално имперския контрол над него. Същевременно крепостното право остава и дори ескалира в индустрията, където работниците всъщност са закрепостени като селяните към предприятията. Петър реализира дори големите си архитектурни проекти в европейски стил с робския труд на десетки хиляди крепостни. Както пише големият руски писател Исак Бабел: „Петър построи новата си модерна столица върху мужишки кости“. Всичко това ще стане огромна причина за кървавите руски революции от края на Първата световна война! Тогава в гнева си безземните руски селяни и гладната градска беднота ще повярват на вероломните болшевишки агитатори и ще ликвидират окончателно не само Руското имперско самодържавие, но и филизите на крехката руска буржоазна демокрация, на Петровите мечти за европейска модернизация на азиатската империя! В крайна сметка ще ликвидират Руската култура, истинската руска интелигенция! Четете трагичните „тайни тетрадки“ на Зинаида Гипиус, другари русофили, за да проумеете (евентуално) руската трагедия! (2)
По-късно Сталин, също подражавайки на Петър І-ви, щеше да осъществи индустриализацията си с робския труд на милиони „зеки“ (политически затворници от огромната система ГУЛАГ)! Но все пак Петър Велики модернизира Русия и я приобщи, в някаква степен, към Европа. Путин с пълна сила я връща към Азия, но не към модерната съвременна Азия на японците, южнокорейците, че и на китайците от последните десетилетия на ХХ век. Връща я към някогашната деспотична и мистична Азия – на абсолютните сатрапи, подчинили дори религиите на едноличните си диктатури! Путин дори негласно лансира една идея за някаква мистична мисионерска роля на Русия, на „руската душа“ в съвременния свят! В този смисъл той традиционно залага на бруталната военна сила. С какво превъзхожда Путинова Русия другите големи съвременни сили? С модерни технологии и висок жизнен стандарт, с развитие на политическата демокрация и свободното общество? Не, само и единствено с износ на суровини, с огромно военно производство и огромна армия. Но дори и съвременните му свръхмодерни оръжия зависят изцяло от западни технологии и производства. Това категорично доказва сегашната руска агресия в Украйна.
Евразийската империя си остава всъщност азиатска
и то в смисъла на примитивните азиатски деспотии. Тя не може да съществува без агресия, без външен враг, но и без вътрешен враг. Появата на опозиционни лидери веднага се елиминира. Борис Немцов беше разстрелян под прозорците на Кремъл! Алексей Навални беше тровен и затворен, убит… Всяка проява на инакомислие, всяко журналистическо свободно слово се преследва жестоко! Избити са стотици журналисти сред които и големи имена като Ана Политковская, Станислав Маркелов, Наталия Естемирова… (3) Към тази азиатска деспотия за дребни копейки ли ни тласкате другари русофили-шарлатани? Или може би към нейния абсолют – Северна Корея на Ким Чен Ун?! Сохрани Господи многострадалного болгарского народа!
Пак в този смисъл
Империята не търпи и свободни и независими държави
до границите си. Тя се чувства длъжна да ги подчини или да ги унищожи! Така Руската империя завладя някога половината от Полша, поделяйки я с империите в Централна Европа. Завладя Прибалтика, Финландия, Бесарабия, Сибир, Централна Азия… В началото на Втората световна война Сталин и Хитлер отново си поделиха Източна Европа. След войната пък, цяла Източна Европа остана под тоталния контрол на СССР с всички фатални последици от това особено за нас – българите! Всеки опит в някоя от подчинените на Съветската империя държави да променят дори козметично съветската система, беше брутално смазван с груба военна сила! Защо източноевропейците и особено ние имаме толкова къса памет дори за съвсем скорошните прояви на перманентната руска агресивност?
Някога като първокурсници в Софийския университет, точно след погрома на „Чешката пролет“, попитахме курсовия си ръководител – известния интелектуалец и ерудит Александър Фол какво е Русия, той отговори: „Русия колеги, това е една империя“. „Ами сега – СССР“, питаме ние, „Една империя!“ Та това е Русия през вековете и до сега, другарки и другари русофили, болшевикофили и путинофили – една самодържавна, деспотична и агресивна империя и „филството“ към нея е
безмозъчен мазохизъм
А каква е България в хилядолетната си история? Това е една от първите утвърдили се европейски държави в Средновековието. Такава става още преди утвърждаването на повечето други държави на континента освен Ромейската (Източната) Римска империя, наричана Византия - през втората половина на VІІ век! Именно могъщата империя признава официално Българската държава, въпреки стремежите си да я унищожи. Именно България става и първата, след Византия, християнска държава в Източна Европа – част от Европейската християнска цивилизация – още в 60-те години на ІХ век! Нещо повече, в нашата и само в нашата държава делото на великите славянски братя Св. св. Кирил и Методий се утвърждава. Само тук се създава и развива истинска книжовна култура, основана на т. нар. „Кирилска азбука“ – Старобългарската книжовна култура. България преживява истински „Златен век на Българската християнска култура“. Всъщност тя, нашата средновековна държава, става първият център и на цялата Славянска книжовна и културна традиция – една от трите основни в Европа. Оттук българската книжнина отива в другите православни славянски държави. Запомнете това другари русофили! Защото безличният КГБ офицер, издигнал се до президент на Руската империя, заяви неотдавна в Скопие, че видите ли оттам, „от Македония“, някога дошла Кирилската книжнина в Киевска Рус. Но не друг, а големият славянолог и учен академик Дмитрий Лихачов до края на живота си подчертаваше, че малката сега България в Средновековието е била могъщо царство и пръв център на Славянската книжовна култура в Европа! Що се отнася до областта „Македония“, тя е била неразделна част от него! Но какво значи за Евразийската империя мнението на собствения й академик, макар и признат за световен капацитет? Важно е „мнението“ на сегашния „император“!
За жалост Българската средновековна държава изпада в криза през втората половина на Х век и става плячка на Византийската империя, която най-после я завладява през 1018 г. Впрочем една от основните причини за кризата е нахлуването на Киевския княз Святослав, който според изворите, унищожава 80 български крепости и на практика прави България беззащитна пред византийската агресия! Комунистическата историография обаче, раболепно представяше този печален факт като „начало на българо-руската бойна дружба“, защото видите ли, руският гарнизон в Плиска и българите се били заедно срещу византийската обсада на българската столица?
Въпреки 170-годишното византийско господство, Българската средновековна държава успява да се възроди и при династията на Асеновци – от последните десетилетия на ХІІ до средата на ХІІІ век отново да преживее политически и културен възход. Западни историци-медиевисти наричат държавата ни Империя, която господства в Европейския югоизток! Средновековна България отново е равностойна сила и фактор в Европейската Християнска цивилизация – една от значителните европейски държави. Тя, заедно с Византия е основен фактор на Православното Християнство и култура. Културното развитие на страната ни отново преживява разцвет и има всички предпоставки да стане съществен фактор в предстоящия Европейски Ренесанс! Историческата съдба обаче, решава друго. В края на ХІV и първите десетилетия на ХV век Второто Българско царство, заедно с Византия и целите Балкани, става обект на завоевание от изгряващата Османска империя! За пет века българската земя и народът ни стават част от чужда азиатска деспотична империя. Унищожена е държавата, институциите, основната част от елита на българското общество. Налагането на Исляма като официална религия в новата империя свива Християнската култура на българите само в оцелелите манастири и черкви! Сред обществото ни, лишено от политически и културен елит, оцелява само народната култура, основана на съхранения народен език и Православието. Българската книжнина остава само в рамките на манастирите, в житията и апокрифите. И трябва да минат три века за да се появи големият просветител и родолюбец отец Паисий Хилендарски с неговата „История словеноболгарская“ за
да възроди народната памет за българската държавност и култура
Известният познавач на Българското възраждане професор Николай Генчев наричаше Паисиевата история „истинска програма“ на националното ни Възраждане.
Българското национално възраждане е израз на новия възход на българите още в условията на османското господство. То е епоха на силен стопански и културен подем на народа ни, довел до формирането на българската нация, на новата буржоазна българска интелигенция и новата Българска държава! Това е най-българската епоха в историята ни, показваща жизнеността и устойчивостта на народа ни. Именно българите в най-голяма степен осъществяват основното промишлено и аграрно производство в Османската империя в последните два века на нейното господство на Балканите. В буквалния смисъл българите хранят и обличат Империята. В архивите могат да се видят стотици документи за държавни поръчки към българските занаятчии. Български предприемачи създават едни от първите фабрики на Балканите. Българите са основен фактор и в търговията на Империята, наред с гърците, въртящи морските й търговски връзки. Богати български търговски фамилии като Богоридите, Тъпчилещовите, Чомаковите… живеят в най-престижните квартали на Истанбул, а търговските им кантори се простират от Ница и Марсилия до Бомбай и Калкута! Не по-малко богати търговски фамилии са концентрирани и в Букурещ, и в Одеса, и в Болград. Българските еснафи и манифактури са под защитата на Високата порта. Под държавно покровителство са и т. нар. джелепкешани, снабдяващи Истанбул, Одрин и другите големи градове на Империята със стотици хиляди глави добитък и месна продукция. (4) Много предприемчиви селяни поемат управлението на османските имения и също забогатяват. Така се появяват селските чорбаджии и откупвачи на данъци. Те използват протекциите на османската администрация за лично обогатяване за сметка на сънародниците си. Така се развива нагласа у замогналите се български производители и търговци, при липсата на български институции, да се нагаждат към господстващите османски институции. Оттук идва и онова сервилничене към властите, което понякога граничи с предателства!
Същата нагласа имат и тежките български търговци в Цариград, които са и в преки отношения с османските институции в столицата. Не случайно те са противници на революционното или военното решаване на Българския въпрос. Това решаване с Руско-турската война и последвалите я договори в Сан Стефано и Берлин, ги лишават от огромния османски пазар и държавните протекции. В крайно стеснените граници на малкото Княжество и Източна Румелия те загубват значението си и са заменени от нова промишлена и търговска класа, свързана е нахлуващите европейски капитали и инвестиции. Именно това е новата модерна икономическа класа на Нова България. Именно тя е и социалната база на
новата ни политическа класа,
изградила демократичната ни политическа структура. Обеднелите наследници на богатата търговска класа от Цариград губят позициите си но донякъде остават традиционно свързани с Османския пазар макар и със затихващи функции.
Не по-различна е съдбата и на доосвобожденските тежки български търговци от Букурещкия и Одеския кръг - прословутите „Добродетелна дружина“ и „Одеското настоятелство“. Впрочем двете организации имат и политическо значение, доколкото търговските им интереси повече или по-малко са свързани с официалната Близкоизточна политика на Руската империя. И тук, както при цариградската богата търговска класа, политическото шарлатанство върви с пълна сила и преди и след Освобождението. Едните подкрепят османската политика и остават нейни почитатели. Другите остават свързани с Руската имперска политика и я натрапват упорито на българите, заклеймявайки революционната интелигенция. След 1878 г. главно от техните среди се пръкват русофилските политически шарлатани. Онези като Драган Цанков, Тодор Бурмов, Марко Балабанов и други. Те, с периодично отпускани значителни финансови средства и брутална подкрепа от руските дипломатически агенти, ревностно прокарват руските интереси в младата ни държава! Османското влияние в България все пак закономерно намалява било поради упадъка на Империята, било поради стабилизирането на България към края на ХІХ век, било поради ентусиазма на българите да възстановят националното и териториалното единство на нацията си отхвърляйки османското господство в Македония и Одринска Тракия.
Руското влияние обаче,
ескалира в брутална политическа намеса
и заплахи от военна инвазия в развитието на младата ни държава в последните десетилетия на ХІХ век, пък и нататък! След като българите показват учудващ нюх към модерната Европейска стопанска и политическа система и с благословията на Царя-Освободител Александър ІІ сами създават парламентарната си система и Конституцията си, те естествено отстояват своя суверенитет. С възцаряването на новия Руски император Александър ІІІ обаче, руският натиск върху „неблагодарна“ България рязко се засилва. Императорът и заобикалящият го кръг от крайно реакционни политици (Катков, Победоносцев и други), най-напред насърчават първия български княз Александър Батенберг още през 1881 г. да суспендира Търновската конституция и да наложи Режим на пълномощия. Начело на управлението са наложени руски генерали и губернско управление с пълен полицейски произвол на руски офицери. Целта е да се компрометира младия български княз, който Императорът ненавижда. Батенберг да бъде изгонен, а начело на България да се наложи руска креатура, която безропотно да прокарва руската политика чрез декрети, като в „задунайская губерния“! (5) Тогава Захарий Стоянов ще напише остри слова против тази руска политика: „Царуването на нагайката, монголското иго, татарщината и крепостното право, може би да са едни от най-силните фактори, които са направили от руските държавни мъже зверове и идиоти. От друга страна пък, твърде е обяснимо тяхното подло поведение, защото хората искат да ни направят московци, прочее правят ни всичките злини и пакости, които ни една държава не е направила на България, възможно ли ще за бъде да се намерят помежду ни такива идиоти и изменници даже, които да клеветят, че Русия е наша освободителка, покровителка и доброжелателка?!“ Впрочем има сериозни подозрения относно евентуална руска намеса във внезапната смърт на З. Стоянов, заминал по-късно в цветущо здраве за Франция и починал внезапно в парижкия хотел „Отел дьо Суез“! Възниква въпросът: „Русия ли уби автора на думите: „Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил руски крак в нашата земя.“ (6)
За жалост политическото шарлатанство също ескалира, подпомагано най-активно финансово и политически от руските дипломатически агенти! Така в политиката на младата ни държава се развиват онези фатални понякога, политически течения на „русофилство“ и „русофобство“ с цялата им нетърпимост, които се проявяват и до сега! Всъщност т. нар. „русофоби“ в онези времена са млади български политици като Ст. Стамболов, З. Стоянов, Д. Петков, В. Радославов и др. Те се стремят да осигурят максимална независимост на България в развитието й като модерна европейска икономика и парламентарна демокрация и отхвърлят бруталната руска намеса дори с цената на скъсване на дипломатическите отношения с Освободителката! Те не хранят омраза към самите руси и руската култура а се противопоставят на грубата и агресивна имперска политика. В този смисъл те категорично са и против раболепното русофилство на т. нар. „рубладжии“ – платени български политици прокарващи официалната руска политика за подчиняване на България.
Всъщност политическото шарлатанство у нас се проявява още в първата половина на ХІХ век. Тогава, в поредните руско-турски войни от 1806-1812, 1828-1829 и 1853-1856 години, руското имперско правителство организира преселването на десетки хиляди българи в причерноморските територии на Империята. Това са огромни степни земи, които са кръстосвани от чергарски племена – татари, черкези, калмици… Те воюват помежду си, както и с донските и запорожките казаци. Затова, както пишат писателите Гогол и Сенкевич, това са „ничии земи“. Имперското руско управление бързо осъзнава, че на мястото на тези грабителски народи, които нищо не произвеждат, могат да се заселят кротки и трудолюбиви български селяни, които ще обработят „ничиите земи“. Така започва осъзнатото преселване на хиляди и хиляди българи, често и насилствено. Грабителите черкези и татари пък, се преселват на юг от Дунава – в българските земи. Така се появяват т. нар. „бесарабски български райони“ в югозападните земи на Русия, Украйна и Молдова. За тези пагубна за българите руска политика пише още през 1861 г. идеологът на Българската национална идеология Георги Раковски в брошурата си „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“! „Всякога проклета Русия, пише Раковски, когато е имала бой с Турция, лъгала е бедните простодушни българи, че уж тях иде да освободи! Но нейната цел всякога е била да им разори милото отечество и да ги преселва малко по малко в земите си… Тия пари, що ви обещава и ви дава сега лукавото руско правителство за да ви измами, са нищо при такива потребности и нужди, които ви чакат тамо… С тех пари Русия ще ви завърже с железни вериги тъй силно, щото като станете нейни черни робове, ще ги заплатите вие и потомците ви с кръвта и живота си! А ето как ще ви настанят щом идете тамо: Ще ви продадат и споделят на някои си спахии (помещики), които като ви определят по една част земя да си построите по-бедни колиби и от цигански колиби, ще ви карат насила с кнута (бича по руски) деня и нощя да им работите като коне, само за едно облекло и една прехрана…вие ще бъдете техни вечни роби и те ще ви продават един другиму си като добитък, когато им скимне…“ Раковски заклеймява и нашенски хитреци-шарлатани, които агитират сред българите да се преселват в Русия: „Руското правителство, пише той, с предателски начин е успяло да издейства ферман с Портата“ за размяна на население. „От него подкупени безчувствени некои си българи скитат се по бедна България и мамят простодушного народа да се пресели в Русия…“. (7) Той посочва два вида русофили: такива, които безрезервно вярват в руската освободителна мисия и други – руски агенти „рубладжии“ – иждивенци на руската политика. Именно те са платените агитатори. В предговора си към второто издание на брошурата на Раковски, Захарий Стоянов пише: „Поклон върху прахът на великий български мъченик, че и в днешните времена можем да си послужим с неговото име. Като народ, ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти Георги Раковски, Любен Каравелов, Васил Левски, Христо Ботев, Ангел Кънчев, Панайот Волов, Георги Бенковски и проч., са биле против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаели, че нейний камшик повече боли от турский…“ (8)
Не само Раковски, но и всички негови наследници в революционната ни идеология, като образовани хора и убедени демократи-европейци,
осъзнават и заклеймяват агресивната и диктаторска политика на Руската империя
Ботев например, във вестника си „Дума на българските емигранти“, ще посочи: „Няма славянин южен или западен, няма свестен човек, който би можал да съчувствува на такава абстрактна идея, каквато е тази на русите, с осъществяването на която се поглъщат цели народности, отделени една от друга с история, литература, нрави, обичаи. С химическото сливане на подобни народности става композицията на робството, на яда, който приема почти цяло столетие болната Полша!“ По-късно, във в-к „Знаме“, големият поет и революционер пише: „Россия тая мнима защитница на славянството, днес тя употребява още по-радикални средства за да изтрие от лицето на земята българските колонии…“ (9) Поетът визира българите в Югозападните предели на огромната Империя.
Тези стотици хиляди българи, преселвани насилствено или чрез измама в югозападните предели на огромната Руска империя, създават най-добрите аграрни райони в Русия, заменили дивите степи. Грабителите черкези и татари пък, Империята преселва в североизточните български земи и те ги опустошават! Днес в областите „Бесарабия“, „Тараклийска“, „Херсонска“, „Таврическа“… Впоследствие преселените българи преживяват тежки времена, когато след Първата световна война голяма част от тях (бесарабските) попадат под румънска власт. Румънците ги подлагат на същата жестока денационализация, на каквато подлагат и българите в Добруджа чак до 1940 г. Съдбата на останалите в територията на Съветска Русия пък, стават жертва на Сталиновия „Гладомор“ и репресиите през 30-те години на ХХ век заедно с милиони украинци! В началото на Втората световна война, когато Сталин и Хитлер си поделят Източна Европа, „Бесарабия“ отново е присъединена вече към СССР. И отново българите са подложени на жестоки репресии, защото видите ли „сътрудничели на Хитлер“! Сега те отново са жертва на Путиновата убийствена агресия, заедно с украинците!
Впрочем дори създателят на Българската социалдемократическа партия (не на БСП, а на БСДП) през 1891 г. Димитър Благоев – Дядото категорично отрича безкритичното русофилство! Наричащата се нахално 100-летница е такава, но чак от 1919 година, когато става послушна секция на Лениновия Коминтерн наричайки се БКП! Затуй БСП-то (БКП-то) не може да се идентифицира с този достоен човек и неговата БСДП! Та Д. Благоев още в началото на ХХ век, заявява: „Русофилството е грубо политическо суеверие, умишлено култивирано сред народните маси; политическо знаме, вървенето и воюването под което неизбежно води към предателство и национална катастрофа. Защото русофилите, плувайки безогледно във водите на руската дипломация, неизбежно и фатално
правят от България едно сляпо и послушно оръдие
в ръцете на руската завоевателна политика на Балканите!“ (10) Чететеее, четете другари русофили, болшевикофили, путинофили, евроазийци!
Но да се върнем към политическото шарлатанство. След Освобождението то експлоатира тотално заедно с русофилството, онова естествено обаяние у простите селски хора към Великата освободителна и Православна, че и славянска империя! Малко по-късно много селяни ще гласуват за Руския император като депутат в Учредителното събрание! Това става спонтанно, било поради благодарността на българите добили свободата си с помощта на руското оръжие, било поради писанията и речите на известни българи. Действително преди и непосредствено след Освобождението, големи просветители и дейци на църковната борба като Петко Рачов Славейков, Драган Цанков, Иван Вазов, епископ Климент Браницки и други възвеличават Руската империя като големия покровител на православните и славянските народи! Дядо Славейков пише: „Руский цар е на земята най-велик, над всички пръв. Русите са наши братя, наша плът и наша кръв... Кат Русия няма втора, най-могъща на света. Тя е нашата опора, тя е нашта висота…“ Вазов възвеличава Русия като защитник на славянството и българите: „О здравствуй ти Русийо мощна, света трепна от твоя глас. Скокни царице полунощна, зовем те ний ела при нас…“ И още: „Русия, колко ни плени туй име свято, родно, мило…“ Но и единият и другият по-късно реагират, осъзнавайки грубия диктат и вероломството на „Освободителката“. Славейков се обявява против Режима на пълномощията, против преврата срещу княз Батенберг, инспирирани от Руската империя. Вазов остро реагира, когато руската преса нарича България „Юда“ през 1915-1916 г., когато тя е в съюз с Германия и Австро-Унгария по време на Първата световна война“: „Нарекоха те „Юда“ народе славен мой – вик злобен на заблуда в заблудите безброй! Как „Юда“ – ти ли, който за права бе борец и на челото свойто трънлив носи венец? Ти „Юда“? Кой живота жертва за роба брат и своята Голгота има на тоя свят?“ (11) Дори вечния русофил и политически шарлатанин на руска издръжка дядо Цанков ще изрече люти думи към Русия: „Не ти ща ни меда, ни жилото!“
Впрочем понякога „шарлатаниите“ на дяда Цанкова имат и полезни последици за българите. Защото дори в платеното си русофилство той изхожда от патриотични съображения. Става дума за неговия хитър блъф от края на 60-те години на ХІХ век с приобщаването на българите към Римокатолическата църква. Идването на католически емисари и появата на Униатството сред българите хвърля в ужас Азиатския департамент (външното министерство на Руската империя) и той бързо се отказва от категоричната си позиция против обособяването на Българска църковна институция (Екзархия) автономна от Цариградската патриаршия. За Империята Патриаршията е инструмент на една от двете й основни политически доктрини в източноевропейските й проекти – доктрината за обединяващата й роля на покровител на православните народи! Провокацията на Цанков принуждава новия руски посланик в Цариград прословутият граф Игнатиев, да кандиса и да даде благословия за създаването на Българската Екзархия в началото на 70-те години на ХІХ век! Дядото пък се връща към платеното си русофилство и все пак приема „меда“! Келепир има в тая работа политиката джанъм! Затуй е казано, че Западът се е развил върху „капитала“, а Изтокът – върху „келепира“. Е, и двете почват с „К“, ама все пак има мааалко разлика. Впрочем, Алеко го е анализирал много по-добре!
Ето още един красноречив текст от 1867 г. на член на т. нар. „Добродетелна дружина“ – откровена русофилска общност на заможните българи в Букурещ, създадена през 1853 г. с руска протекция и руско финансиране – Тодор Бурмов: „Кои са русите и кои са българите? И едните и другите славене православни. Първите са народ велик и съставляват велико царство с най-добра будущност, а вторите бедни и презрени роби в Турската империя, обречени, без помощта на другите си братя, да работят като волове и занапред, както са работили досега, за натлъстяването на турските дебели вратове. Зле ли щеше да е за тези измъчени и унижени раи да станат изведнаж граждане на великата славянска империя? Но ще си изгубят българский язик?... Руският днешен язик е старият българский с едно малко изменение. Днес един русин по-лесно разбира старий българский язик, отколкото един българин. Сегашният български язик ся образува с помощтта на руският…“ (12) Ето го платеното шарлатанство на руския агент – той не се свени от откритите лъжи! Веднъж лъжата за същността на Руската империя, която уж ще осигури веднага на българите „граждански“ права, каквито самите руси нямат! Втори път лъжата, че ставайки „граждани“ на славната империя, те ще се върнат към стария си книжовен език! Говоримият български език за три-четири века се е изменил и върви към нов книжовен вариант, който новата българска интелигенция ще обособи бързо след Освобождението. „Връщането“ към Старобългарския в рамките на Огромната империя пък, бързо би обезличило българската национална идентичност. Би превърнало народа ни в безименни и безлични поданици на Империята. Бурмов не може да не е бил наясно с деспотичната същност и безправието в Русия. Но келепирът влече, дори на базата на предателството към народа си!
След Освобождението младата Българска държава бързо се сблъсква с бруталната руска политика! Царят-освободител Александър ІІ, повлиян от либерално настроени руски политици като Сергей Лукиянов, нарежда на Временното руско управление да не се натрапва в политическото устройство на държавата. От 1881 г. обаче, новият император Александър ІІІ и заобиколилите го реакционни политици-панслависти грубо се намесват в българската политика. Още през 1881 г. с имперската благословия, първият български княз Александър Батенберг суспендира Търновската конституция и въвежда „Режим на пълномощия“ начело с руски генерали. Страната е разделена на губернии, подобно на Самодържавната империя, в които грубо се разпореждат руски офицери! Младите български политици-либерали като Стефан Стамболов, Захарий Стоянов, Петко Каравелов, Димитър Петков и други емигрират в Източна Румелия и остро се противопоставят на руския диктат! З. Стоянов и Д. Петков пишат, че „мръсният ботуш на татарския хан е стъпил връз българската свобода“, визирайки новия император-мизантроп! Още през 1883 г. Батенберг е принуден да премахне режима и да върне Конституцията. Бруталният руски натиск върху България обаче, се засилва. Из България безпардонно шетат генералите Соболев и Каулбарс и агитират против княз Батенберг, когото новият император всъщност лично ненавижда. Генералите заплашват с руска военна окупация, ако България не изгони княза и не приеме руския протекторат! (13) Така се ражда
контрапунктът на русофилството – „русофобството“
Част от първата Либерална партия, обособила се в Учредителното събрание, се обявява за „непокътната Конституция“. Младите политици-патриоти категорично отхвърлят и руския диктат и защитават суверенитета на България. Противниците им, начело с Драган Цанков пък, изцяло се опират на руската политика и руските пари за да се доберат до властта! Така спонтанното българско русофилство е превърнато окончателно в политическо шарлатанство и това продължава до сега! Документи от руските архиви, публикувани през 1934 г. и издадени на български с предговор на фамозния лидер на БРП(комунисти) Васил Коларов, свидетелстват красноречиво. На едно секретно писмо на руския дипломатически агент в България А. Кояндер от януари 1886 г. до Руското външно министерство, министър Гирс отговаря: „Строго секретно. Имайки предвид притесненото положение на Драган Цанков и предложението му да издава вестник, на Господаря император му бе угодно да разреши да му се предоставят от окупационните суми двадесет хиляди франка.“ Отпускат се също близо 40 000 франка за Д. Цанков, Т. Бурмов и М. Балабанов. Кояндер подчертава, че огромните за времето си суми, задължават политиците-русофили да следват „насоката, отразяваща възгледите на имперското правителство.“ В секретно донесение на Драган Цанков от януари 1888 г. до Руското външно министерство се казва: „1. Да ми бъдат отпуснати: а) на месец двеста и петдесет (250) турски лири за издръжка в България на агенти, емисари, куриери и за семействата на тези лица, които ще се намират в четата на Боянов; б) Едновременно хиляда (1000) турски лири за сформиране и въоръжаване на други чети от страна на Турция. 2. Петнадесетте хиляди (15 000) франка, получени от мен от посолството, вече са изразходени за сформирането и въоръжаването на четата на Боянов, която се състои от седемдесет души. Тази чета премина в България – част (около 50 души) през Бургас, а част (около 20 души) през Адрианопол. Тя ще бъде разделена на няколко части под командата на Боянов, Набоков, Горанов, Дражев, Поп Капичич и др.“ (14)
Относно онова политическо шарлатанство на ранните русофили от преди повече от век, подробни сведения има в едно изключително издание от 1935 г. Това всъщност, е сборник документи от руските царски архиви озаглавен „Авантюрите на Руския царизъм в България“. Тогавашното Сталиново управление го издава за заклейми завоевателната политика на царското управление. Малко по-късно Сталин ще се сети, че то е крайно вредно за неговата собствена агресивна политика и го забранява, но то вече е достатъчно разпространено. Тогава то е преведено и на български с предговор на един от корифеите на БКП (БСП) Васил Коларов. Същият, който праща стотици български комунисти в лагерите на Сталин, между които и съратниците на приятеля си Георги Димитров – Благой Попов и Васил Танев! Ето някои показателни пасажи от този предговор: „Архивите разкриват истинското лице и действителните мотиви на така наречената „освободителна мисия“ на царска Русия по отношение на българския народ… В продължение на десет години царското правителство влагало колосална енергия за укрепване на господството си в новообразуваната квазинезависима държава, като пускало в ход всякакви средства на азиатско-византийската дипломация – от масовата корупция и подкупи на политически гешефтари и армейски офицери, до организирането на военни бунтове и държавни преврати, до вербуването на убийци и отстраняването на пречещи на плановете му държавни дейци на България. Ужасяваща, ненадмината по вулгарния си цинизъм картина разкриват секретните инструкции и донесения на царските министри и дипломати, извънредни емисари и чиновници… Александър ІІІ е бил в течение на всички престъпни замисли, планове и подвизи на многобройната шайка дипломати и нелегални агенти… И все пак усилията на Александър ІІІ да подчини… България търпели неуспех след неуспех, докато той не бил принуден да признае съществуващото положение на нещата. Мъничкият народ отстоял своята държавна независимост срещу жестоките покушения на могъщия цар…“ Относно българските шарлатани – агенти на царизма в „Авантюрите…“ се казва: „След Цанков към чувала с парите се повлякоха Бурмов и Балабанов. От името на този „троен съюз“ до руския дипломатически агент в България бе подадено изложение с „клетвени обещания“ да действат „съгласно плановете на императорското правителство“. След това Министерството на външните работи започна да отпуска по 40 хиляди рубли на година. От своя страна триумвирите се задължаваха да провеждат русофилска агитация в България и за всичко да се отчитат пред руското дипломатическо агентство…“ (15)
Но и масовото русофилство остава като рецидив в обществения ни живот. Превръща се в своеобразен
национален мазохизъм
И опитите на видни български интелектуалци да доказват, че след патилата ни от грубия руски натиск между Освобождението и войните е довел едва ли не до изчезване на русофилството, явно са несъстоятелни. Един от тях е и видният журналист и общественик от времето между двете световни войни Петър Даскалов. В една своя статия от 1918 г., след като разкрива пагубната роля на безкритичното русофилство в България, той констатира: „Русия никога не е преставала да мисли, че правата й за намеса във всичко в България са неоспорими.“ И действително – дори сега, в началото на 20-те години на ХХІ век, повече от 100 години, от както П. Даскалов пише статията си, арогантната руска посланичка у нас Митрофанова е напълно убедена в това! Русия, посочва Даскалов, „не иска да държи сметка, че с течение на времето, онуй поколение, свидетел на освобождението, полека-лека е изчезвало от сцената на живота и че се е замествало с ново поколение, расло без предразсъдъците на старите, дишало свободен въздух и чувствително към всичко, което би накърнило чувството му за независимост. Наистина, от Освобождението и до днес е имало в България държавници, които винаги са искали да експлоатират с чистите чувства на масата към Русия и даже в туй отношение са били умишлени апостоли на едно заблуждение, което ако срещаме в народа, обясняваме си го с неговата наивност. Но времето, което цери всичко, най-добре изцери и тая болест в България, която носи името русофилство“. (16) Уви, явно големият журналист се е лъгал! Защото българското мазохистично русофилство се оказва безсмъртно и се предава в новите поколения, заедно с шарлатанството! Даскалов не е предполагал, че онова спонтанно русофилство ще бъде заменено от ново „съветофилство“, прокарвано от новите шарлатани – комунистите в България, пръкнали се от лявата социалдемокрация, като послушни оръдия на Лениновия Комунистически интернационал! Така русофилството сред българите се оказва безсмъртно! Но докато в първите десетилетия след Освобождението предателските български политически шарлатани-русофили са финансирани уж тайно от руските дипломати в България, днешните шарлатани-русофили съвсем открито са насърчавани от най-високо място. Неотдавна самият Император-самодържец Путин награди с орден в Кремъл следствения русофилски шарлатанин Александър Малинов. Това стана с негласната благословия на българския съд, който пусна следствения предател в Москва!
Виждаме перманентната груба антибългарска политика на Азиатската империя, на Съветската империя, на Путиновата империя… Виждаме я и по време на Съединението и Сръбско-българската война; и срещу независимата политика на Стамболовото управление, наложена дори с 10 годишно скъсване на дипломатическите отношения с Освободителката; и по времето на Балканските войни, когато Русия толерира „съюзниците“ ни да си поделят изконни български земи; и по време на Първата световна война, когато руски войски нахлуват в Добруджа; и в годините след войната, когато Болшевишката революция унищожила дори и рехавата руска проевропейска интелигенция, ни натрапва през 1919 г. т. нар. БКП - безпрекословен слуга на Лениновия Коминтарн, натрапва ни и Македонизма; и след 1944 г. , когато ни налага Комунистическия режим – безгласен сателит на СССР; и сега, когато уж сме вече дългогодишен член на НАТО и ЕС, отново и отново… Виждаме всичко това и пак си оставаме русофили и на Руската, и на Съветската, и на Путиновата империи!
Докога ще шества този малоумен, робски русофилски мазохизъм?
Интересното обаче е, че отрочетата и на спонтанните русофили, и на политическите русофили-шарлатани, кой знае защо предпочитат да емигрират на Запад, в демократичните страни и ни едно не отива в Евразийската империя, макар и непрекъснато да я славослови! Ами ако през Украйна, Молдова и Румъния тя довтаса тук не дай Боже? Ами тогава и последното русофилско отроче ще търти на Запад и ще хлопнем кепенците на многострадалната ни държава. Демографския ни проблем ще се реши от веднъж, щото те и мазохистите душа носят!
Разбира се тук сме длъжни да отчетем и огромната роля на руската култура върху формирането на съвременната българска култура от ХІХ век насам, както и руската помощ в устройването на младата ни държава. Все пак в руските училища и университети завършва значителна част от новата българска интелигенция. От руските военни училища излизат повечето от първите български офицери. Временното руско управление 1878-1879 г. формира първите български държавни и административни институции. То създава и въоръжава младата българска армия… Самият пишещ тези редове е повлиян, в процеса на окултуряването си и от Пушкин и Лермонтов, и от Достоевски и Гогол, и от Булгаков, Набоков, Зошченко и Бабел, и от Ана Ахматова, Марина Цветаева и Бела Ахмадулина, и разбира се от Владимир Висоцки и Булат Окуджава, и още, и още… И ако благодарността за руското ни окултуряване е русофилство, бих го адмирирал! Но тук става дума за онова безкритично, безмисловно, русофилство, което смесва културното влияние с официалната политика на Империята. Смесва естественото чувство на благодарност за руското културно влияние с раболепното, робско преклонение към всичко руско, че и съветско: с бруталната имперска агресивност; с безпардонното налагане на руските интереси в следосвобожденска България; с грубото установяване на Съветски режим след Втората световна война; с наглото хазяйничене на руски дипломати, убедени в правото си, в страната ни; с арогантното демонстриране на имперското превъзходство дори от последния алкохолизиран слесар, дошъл тук на почивка… Именно това „русофилство“ е в основата на националния ни нихилизъм след десетилетното натрапване на безкритична любов към Империята, каквато и да е тя. С натрапването на т. нар. „пролетарски интернационализъм“ и „безпределна любов към СССР“ върху две-три поколения през втората половина на ХХ век… Именно това „русофилство“ ни натрапват и днешните политически шарлатани – „копейкаджии“ (едно време поне са били „рубладжии“). Те иждивяват върху това „русофилство“, формират дори „русофилски партии“, използвайки традиционното мазохистично русофилство на все още много безмисловни инертни нашенски създания. Те се възторгват от имперската военна сила, от танковете и ракетите, от тъпите и жестоки мутри на руските маршали и генерали, от бруталната солдафонщина на имперската администрация, дори от откритата агресия на Евразийската империя в Украйна!!! Време е да кажем стига на това раболепно, робско русофилство. Да креснем високо на арогантните руски дипломати, че ни е писнало от наглото им изискване на вечна благодарност към Евразийската империя. Стига вече робска благодарност! България се е формирала като европейска държава – част от Европейската Християнска цивилизация. Върнала се е категорично и убедено в тази цивилизация след азиатското османско господство. Върна се отново в Европа след евразийското болшевишко господство. Не се опитвайте пак да я дърпате към Азия другари русофилоиди и путиноиди, защото каква е разликата между хитлеровата свастика и путиновия „Z“? А нали сте убедени антифашисти, джанъм?!
Литература:
1. Карер д, Анкос, Е., Евразийската империя, С. 2007.
2. Гипиус, З., Петербургски дневници, С. 1990.
3. Политковская, А., Русия на Путин, С. 2007.
4. Димитров, Д., Фатална криза или ново начало, Благоевград, 2017.
5. Радев, С., Строителите на съвременна България1 т. 1, С. 1973.
6. Стоянов, З., factor.bg
7. Раковски, Г., „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“, budnaera.com
8. Стоянов, З., istinata.bg
9. Ботев, Хр., istinata.bg
10. Благоев, Д., club.bg
11. Вазов, Ив., factor.bg
12. Бурмов, Т., segabg.com
13. Радев, С., Строителите на съвременна България, т. 1, С. 1973.
14. Документи от руските архиви, segabg.com
15. „Авантюрите на руския царизъм в България“, georgimet.files.wordpress.com
16. Даскалов, П., За вредите от русофилството в България, sitebulgarizaedno.com