Моно Петра
Прогизналият от дъжда войнишки шинел седеше по мярка върху плашилото в двора на Минчо. Топчестата военна фигура на генерала бе заменена и запълнена със сено, подаващо се от ръкавите на тъжното създание. Лек вятър поклащаше капачки от буркани, нанизани на канап, вързани за дървените му ръце, създавайки музикална какафония около натежалите гроздове.
Генералът се почеса по късия врат, хвърли един кисел поглед на огромната си градина, а на лицето му се изписа гримаса на яд заради цялата хармония в двора. Десет години откак бе пенсионер, все търсеше проблеми и войни. Внуците му прекараха интернет в къщата, а той с армейски хъс ровеше за конфликти по света, за да засити нагона си за война и смърт.
По интернет си бе поръчал от Америка десет корена „Маршал Фош“, френско-американски хибриден сорт грозде. Пръчките бяха дали огромно количество плод за първа година, на което генералът гледаше с огромно недоверие, когато си пийнеше. Търсеше с поглед в небето да види дали пътническите самолети не доставяха кемтрейлс над градинското му лозе.
Беше петъчен следобед, небето бе чисто от самолети, пред къщата на Минчо се чу форсиране на двигател, след което настъпи тишина. Входната врата се отвори и се появи полковник Истина - също пенсионер. Дължеше прякора си на една фраза, която непрекъснато повтаряше на подчинените си - “Говори ми истината, само истината и мисли като за истината“. Бе единственият военен, на който не му се воюваше, защото знаеше, че истината отрича войната.
- Здрав желаем, генерале!
- Здрав желаем, полковник!
Огромният мъж постави две бутилки лимонада на масата в двора и се върна до колата, за да внесе и останалите продукти, когато на улицата се появи лейтенант Гош. Лейтенантът бе все още в армията и наминаваше от време на време покрай генерала, за да докладва обстановката в полка. Гош пое част от багажа на полковник Истина и заедно с него се озоваха в двора, в който цареше абсолютен мир! Генералът ги изгледа и се прибра в къщата, да донесе горивото за предстоящите бойни действия. След около двайсетина минути приготовления тримата насядаха около масата и се разговориха. Разговорът започна със заповедта на кметицата всички да изчистят тротоарите пред къщите, мина през правителственото решение за нови съкращения в армията, кризата в Сирия и избирането на луд - нелуд човек начело на Америка.
Стигна се до момента, в който Гош заговори за случващото се около летищния полк.
- Чувам, лейтенант, че отново ще бракуват самолети? – попита Минчо.
- О, генерале, търгът за самолетите се проведе вчера. Четири МиГ-21 продадохме.
Генералът и полковник Истина се почесаха по вратовете и направиха кисели физиономии. Бяха летели с техниката, продадена на безценица за скрап.
Лейтенантът продължи да докладва за проведения търг.
- Най-странното се случи след търга. Някакво нахакано пишлеме, артист или май беше художник, влязъл в канцеларията на полка и поискал да му издадат талон на самолета, който купил. Заварих секретарката полудяла да му обяснява, че самолетите не са коли и нямат талони. Онзи пълен идиот - артист седи срещу нея и си държи на своето. Появих се в момента, в който й говореше, че няма да си тръгне без талона. Викам му: „Господине, а да ви заредим самолета с гориво и бомби не искате ли?“. И тоя идиот ме гледа в очите нагло и вика: „Може ли да се уреди?“ Дадохме му стар документ за експлоатация да го разкараме. Питам я после секретарката за какво му е този документ, а тя милата ми отговаря – искал, като пие по кръчмите да се хвали, че има самолет. „Аз, госпожо, всеки ден самолети не купувам… вероятно никога повече няма да притежавам самолет. Затова ви моля да ми издадете талон, който да показвам на приятели и познати…“
- Боже, боже, до къде се докарахме, станахме за посмешище, артисти да се гаврят с нас! - изстреля полковник Истина и отпи по-голяма глътка.
- Не е артист, а художник! - коригира го лейтенант Гош.
- Все тая, педераст някакъв! - добави генерал Минчо.
- О-о-о-о, те нещата не завършиха със старото разрешително. Обаждат ми се момчетата от хангара да питат дали може да продадат изписаното гориво. Аха да им кажа да, щото бяхме отделили гориво за един баровец, дето си държи хеликоптера при нас и се сетих, че този идиот, артистът, може да е опитал да зареди самолета и да полети.
- Нали беше художник?-коригира Минчо.
- Да де, художникът! Качих се аз веднага в колата и право в хангара да видя какво става. Заварвам я тази маймуна да увещава момчетата да му напълнят самолета с гориво, за да пробва да го запали. И ония наш’те, луди глави, му се вързали на акъла, нали си плаща.
- Момчета, няма да пълните нищо, върнете му парите, да си взима самолета и да се пръждосва!
- Ама, Лейтенант, аз точно затова искам да ми сипят гориво, за да се разкарам.
- А бе, ти идиот ли си?! Купил си бракуван самолет, който не може да лети. Единственото, което можеш да направиш с него е да го нарежеш за скрап.
- Ама нали ми издадохте документ?!
- Издадохме ти стар документ да се хвалиш по кръчмите, взимай си самолета и се пръждосвай.
Минаха около три часа и телефонът ми звънна! Беше момчето от хангара, бях му казал да се обади като натоварят самолета.
- Лейтенант, самолетът запали!
- Как е запалил, бе, идиоти?
- Запали, лейтенант… Спас и художникът го карат по пистата.
Качих се отново в колата и право там. С две мои момчета хванахме артиста и право в карцера, Спас цял ден писа обяснения в канцеларията.
- А с художника какво стана, пуснахте ли го? – попита полковник Истина.
- Не, казах на разсилния да го пусне, само ако се обади жена да го търси.
- Дано е женен! - добави Минчо с усмивка на уста.
Тримата отпиха и замълчаха. Генералът се изправи и клатушкайки се, навлезе в градината при лозето. Отряза с нож първата чепка американско грозде ,откъсна чепка и от мавруда. Изми ги и се върна на масата.
Придърпа с дебелите си пръсти грозд от „Маршал Фош“, примлясна, след това откъсна грозд и от асеновградския мавруд, отново примлясна и се провикна: „Мамка й на Америка!...“. А другарите му вкупом отговориха: „Да живее България!!!“.
