Хари Харалампиев
„Съдбата, случайността или стечение на обстоятелствата са определили да се срещна със знаменити хора.” Тези мисли принадлежат на социолога проф. Георги Фотев, които запаметих. Те сякаш са създадени и за мен, защото в живота си срещнах знакови фигури, белязали моя живот, напътствайки ме. Хора с високи валенции, единият от които е професорът.
Той ни изненада с великолепните си спомени, които не ме оставиха безразличен, защото ние, читателите, размишляваме върху битието и справедливостта.
Проф. Фотев е учен с ясно чувство, поданик е на светлинната тъга и на могъществото на човека. И докато четях страница след страница, в съзнанието ми трайно се всели въпросът: От къде иде силата на неговото слово, на несъмнения дар да внушава, да приканва към дълбок размисъл?
Вън от всякаква условност, това е
дарбата да бъде автентичен
и дълбоко истинен. От всяка дума, изречена и написана от автора, лъха съвършенство.
Мемоарите на проф. Фотев са релефна картина за изживян пълноценно живот – живот, отдаден на науката и човеколюбието.
Чрез мемоарите читателят ще узнае за кръстния път на един силен човек с характер и велико сърце. Чрез тях професорът възбуди сетивата на читателите, защото демонстрира чувствителност, въображение и проницателност, които за първи път срещнах в забележителната му книга „Българската меланхолия”.
От мемоарите ще узнаем още и
за трънливия път,
който професорът е извървял: От работник, възпитател, журналист, до именит учен със световна известност, комуто в началото са препятствали да се посвети на науката Социология, на която е обречен.
В мемоарите срещаме извисени хора, подали ръка на професора в най-трудните дни от живота му, но и духовно нечистоплътни, които са кумулирали енергия, дебнели са момента, изчаквайки удобна обстановка и време, за да извършат предателството спрямо професора, ако и да е воювал за тяхното кариерно израстване.
Те са знаели, че интригата е силата на слабите и за това са разработвали мащабни планове за бъдещи действия по отстраняване на професора от Института по Социология. И са успели.
В „Моите мемоари” авторът не презира и не мрази. Той
търси пътища и задава въпроси
Изследвал е човешката душа и търси отговор на всевечния въпрос: Защо у човека бушуват зли сили? Откъде у някои хора извира страстта да унижат себечовека?
Тази книга не е апология на страданието, ако и всяка страница да е рана, кървяща рана.
Посредством своите спомени проф. Фотев е създал една нова естетическа култура. Вложил е в тях безспорния си научен интелект. И срещайки се със световни научни знаменитости из друмищата на планетата, той не се е побоял от височината на духовно извисени личности, защото самият той е духовно извисен.
Животът на проф. Фотев е белязан със страдание и жажда за живот, и неистов стремеж за знания. В мемоарите срещам редове, изтъкани от съвършенство: „Да си социолог и да загубиш собствено човешката си и личната чувствителност, тогава няма смисъл в социологията и каквато и да е друга позитивна наука”.
Чрез мемоарите си професорът се е докоснал до мъдростта, още повече, че те не са откъснати от живота и хората. Чрез тях той общува с честните, непринудените, състрадателните.
Редовете, родили се изпод перото на автора, са експресивни. Те даряват естетическа наслада. Проф. Фотев е дълбок и мислещ човек. Той изповядва казаното от Протагор: „Мярката за всички неща е човекът”.
В „Моите мемоари” е засегната една тема-жарава, тема, която е все още кървяща рана върху снагата на Родината ни: темата за досиетата и картончетата.
С тях години наред се спекулираше. Хората се държаха под хипноза. Най-перфидното нещо са картончетата. Що значат те? Какво удостоверяват?
Години наред проф. Фотев е водил неистова битка с юридически средства, която е довел до победа: Никога, никога по никакъв повод не е бил сътрудник на Държавна сигурност. В спомените си с болка ще сподели: „Поругаха името ми, т.е. животът ми. Винаги се бях старал да пазя съвестта си чиста. Успях. Това беше моята тиха, никому неизтъквана гордост”.
Времето помете стерилното му картонче. Чрез „Моите мемоари” стигнах до извода, че пред мен стои ярка творческа индивидуалност, обременена от мъдрост и талант. Животът на проф. Фотев не е ощетен, защото има приятели – искрени, всеотдайни и вярващи му. И дали казаното от Мигел де Унамуно „Само тези, които творят с дълбока страст, създават истински произведения, трайни и последователни”, сякаш не е казано за проф. Фотев?