Мнозина очакват изборите за Европейски парламент да сложат край на либералната хегемония в европейските институции и да проправят път на това, което се нарича "консервативна вълна". Други се страхуват от това и - с право - предупреждават, че антилибералният патос може да доведе не просто до засилване на консервативните ценности и политики, а до
вълна на десен радикализъм и авторитаризъм
И едните, и другите - и всички ние трябва да бъдем готови за изненади. Добрата - поне според мен - новина е, че досегашното фиаско на експеримента Брекзит показа нагледно на популисткия евроскептицизъм - десен и ляв - в мнозинството останали европейски страни, че раздружаването на ЕС, завръщането към "хлабав" вариант на частична интеграция от типа "митнически съюз" или "Европа на нациите" е най-вероятно да завърши или с провал, или с икономическа и институционална катастрофа в ущърб на повечето европейски граждани. Европейското обединение за щастие се оказа жилава структура, а излизането от ЕС - процес не по-малко труден от придобиването на пълноправно членство в него.
Лошата новина
е свързана с това, че политическите лидери и елити, управляващи Европейския съюз - както от Брюксел, така и от столиците на основните (западно) европейски страни са твърде закостеняли и вироглави, за да оценят по достойнство предизвикателството на необходимата - всъщност настъпваща промяна. Мнозина сред тях - Тимерманс, Верхофстат и други - продължават да произнасят речи, в които статуквото, ценностно, идейно и институционално, бива представяно като единствения възможен добър вариант за оцеляване и перспектива на обединена Европа. А всеки, който е критичен към това статукво определят като "популист" или авторитарен демагог. Някой беше казал, че ако непрекъснато отхвърляш опонентите си с аргумента, че са "фашисти", най-накрая неизбежно ще получиш опоненти фашисти. Струва ми се, че след десетилетия динамично утвърждаване на върха на Европа на ляволиберални и прогресистки ценности и визии - по проблемите на миграцията, на семейството и сексуалните отношения, на мултикултурния диалог, на отношението към традицията, нацията и религията, същият този връх на Европа ще трябва да се примири с факта, че на дневен ред идва нова вълна на политическо състезание между либерално-прогресиситки и консервативно-традиционалистки възгледи. Т.е. - след десетилетия практическо отсъствие и вегетиране в ъглите на политическия дебат, на сцената се завръщат по-умерени, десни и консервативни възгледи за обществото, света и човешките отношения. Те се връщат, за да балансират именно този дългогодишен ход на европейското политическо махало в посока на левия либерализъм и постмодерното левичарство. Редица чисто либерални възгледи и ценности през този период придобиха статут на норма и на самосъществяващи се пророчества. Днес и утре те ще бъдат оспорени и подложени на политически дебат.
От поведението на либералното статукво в много голяма степен ще зависят посоката, инструментите и крайният резултат от този дебат.
Твърдоглавието и закостенялостта на европейския либерален връх
рискува да ескалира този дебат до превръщане на радикалния - авторитарния десен популизъм в господстваща алтернатива на либералното статукво. И обратно - една проявена гъвкавост от страна на днешните европейски елити ще даде шанс в дебата с по-големи шансове да участват представители на по-умерени и доказано демократични консервативни кръгове и политически движения. Не бива да забравяме също така, че редица европейски политически партии, които са призвани да утвърждават ценностите на умерения консерватизъм и християндемокрацията - като ХДС в Германия - бяха придвижени от своите ръководства към позиции в либералния център през последните 10-15 години изцяло по опортюнистични и конюнктурни причини. Днес партиите от фамилията на ЕНП ще трябва да покажат дали това, което могат е само да свирят "втора" и "трета цигулка" на европейските либерали и зелени, или са в състояние да поемат политическата инициатива за възраждане на един умерен дясноцентристки ценностен и политически проект.
Ако на изборите за Европейски парламент по-радикалните и по-авторитарни популисти вдясно спечелят значтелни позиции, причината и отговорността за това ще бъде и на тези либерални кръгове в днешния елит на Европа, за които всички възгледи за европейското обединение и политика, различни от техните собствени, са неприемливи.
Къде е границата на приемливост?
Границите са две. Първо, простите и лесно приложими в практиката принципи на либералната демокрация - която е нещо много по-различно и обединяващо отколкото самия либерализъм - в различните му форми на проявление. Второ, съгласието за ценността и перспективата на европейското обединение - за обединена Европа като наше общо отечество, допълващо и надграждащо принадлежността ни към една или друга европейска нация като наша родина.