Нколай Василев*
Едва ли някой сериозен наблюдател остана учуден от това, че България отказа да прогони руски разузнавач, в солидарност с Великобритания, след случая „Скрипал“. Погледнато в ретроспекция, България нито веднъж през модерната си история не е заставала на страната на Британия в международен конфликт, макар всички български успехи да са били постигани само когато Великобритания е заставала зад нас. Без нейната подкрепа Съединението е нямало как да се осъществи. Под егидата на британският външен министър сър Еудард Грей България достига връхната точка на следосвобожденското си развитие. Според забравения Лондонски договор за мир получаваме за югоизточна граница линията „Енос – Мидия“ и толкова безспорен излаз на Егейско море, че трябва да ни сполети не една, а две национални катастрофи за да го изгубим. Без Британското признаване на Крайовската спогодба от 1940 година нямаше как да запазим южна Добруджа след войната. И макар според легендите Чърчил да е намразил България, (когато през 1941 г. повтаряме грешката от 1915 г. и заставаме срещу Британия), през декември 1944 година именно неговата страна блокира опита на Лазар Колишевски за незабавно инкорпориране на Пиринския край към новоформираната „Народна Република Македония“, като част от Титова Югославия.
Ще е много наивно да мислим, че Британия е давала своята подкрепа за България заради симпатия към българския народ, макар по времето на Гладстон безспорно да е имало и такава. Британия, както е казал още премиерът Палмерстон (през средата на 19 век) няма вечни приятели, нито вечни врагове. Тя има вечни интереси. За съжаление малко български политици са оценявали, че Британия, няма особен интерес да превръща България в свой сателит, но има
жизнен интерес от силна и независима България,
която да блокира руското проникване на юг. И обратно, че Русия няма интерес България да е силна и независима, и винаги се е стремяла тя да бъде слаба, да не преследва собствени геополитически цели, а да служи единствено като проводник на руските.
Рационалното мислене отдавна щеше да накара българите да осъзнаят, че Русия, разговорно казано не ни е приятел и да се опитват да култивират отношения на взаимоизгоден стратегически съюз с Британия.
Е да, ама не!
В очите не едно голямо малцинство в България, Русия (царска, червена, „президентска“) продължава да е по-голям авторитет от този на който и да е рационален български държавник. Дори когато Русия води откровена хибридна война срещу България, анти-руското говорене не носи „рейтинг“. Затова се стигна до там премиер и президент да се надпреварват взаимно в хвалби, кой има по-добър диалог с Путин, а скандалното посещение на заместник председател на Народното събрание в окупирания Крим остана без последствия.
Пагубното въздействие на русофилството
върху способността на България да преследва своите национални интереси не е от вчера.
Знаменателни са спомените на последния британски пълномощен министър в София в навечерието на Втората световна война. Сър Джордж Рендъл има всички основания да мрази България. Неговата мисия – да не допусне попадането на страната в Тристранния пакт се провалят. Човек би очаквал в спомените си той да опише българите като глупаци, които се опитвал да вразуми, но които не се поддавали на разумни доводи.
Вместо това, в книгата си „Мечът и маслиненото клонче“, той пише за България и българите с нескрита симпатия. Дава може би най-доброто описание на цар Борис III.
„Животът в България скоро се оказа много по-приятен и интересен, отколкото очаквахме. (...) Съпругата ми и аз открихме, че страната е привлекателна, а хората приветливи и интелигентни.“ С тези думи той започва двете глави от книгата си, посветени на нашата страна. Малко по-надолу продължава: „Въпреки че София е малка столица, а България бе последната балканска страна освободена от турското управление, за мен беше изненадващо колко широко бяха установени европейското образование и европейската култура. Имаше доста добра опера разположена в държавна сграда. Една британска театрална трупа сподели, че тя е сред най-добре планираните и най-добре подредените театри на които някога са играли“. Колко недостижима е тази предвоенна България сравнена с днешната, при която току що поставените плочки пред НДК са вече разместени!
Посланик Рендъл е удивен и от българското образование: „На практика всички деца бяха обучавани в едни и същи, очевидно ефективни и масово посещавани държавни училища. Дъщерята на шофьора ми беше в една паралелка с дъщерята на началника на протокола на Министерството на външните работи!“
Дали днес някой външен наблюдател би заключил, че „това беше общество, за което можеше да се кажат много добри неща и ние открихме, че повечето от хората, с които контактувахме бяха неочаквано приятни. Държаха се привлекателно и искрено, и ако им липсваха някои от аспектите на култивираната изтънченост, това напълно се компенсираше от пълната липса на снобизъм“?
Но сър Джордж Рендъл отива още по-далеч. Споделя, че „по това време в града цареше симпатична атмосфера, която винаги бе забелязана от нашите чести посетители стационарни в Белград, Константинопол и други съседни столици.“ Днес с мъка трябва да признаем, че макар сърбите да преживяха няколко войни и катастрофи и да са далеч от членство в ЕС, атмосферата в Белград продължава да е някак по-европейска. София, а и всички български градове така и не могат
да преодолеят грозната пост-съветската си атмосфера
Тъжно е, че само една сравнително малка част от съвременните българи осъзнават, колко много сме загубили с унищожаването на тази симпатична България след вероломното нахлуване на Съветските танкове през септември 1944 г. Още по-малка част осъзнават, че това е можело да бъде избегнато, ако след 1913 година бяхме положили всички усилия да се утвърдим като основния съюзник на Британия и по-късно на САЩ на Балканите.
Сър Джордж Рендъл дава своя отговор защо това не се случва.
След Балканската война „австрийците не позволиха на сърбите да получат излаз на Адриатика, а сърбите отказаха да позволят на България да вземе Македония. Тогава (цар) Фердинанд извърши върховната глупост като нападна сърбите и да се опита да придобие Македония със сила. Той почти успява но начинанието му беше провалено, най-вече от нахлуването на румънците в страната му“.
Рендел няма колебания, че анексията на южна Добруджа с право се оценява от българите като „награда за злодеянието на Румъния, нанесла им удар в гърба през 1913 г.“ Но в реалния свят е така. Морална е тази политика, която води до добри резултати. А грешките понякога се плащат с десетилетия! Рендъл съжалява, че „Българите бяха жестоко наказани след Междусъюзническата война и след Първата световна война“. Бяха изгубили излаза си на Егейско море. Два малки географски български района по западната им граница бяха откъснати по чисто стратегически причини. Най-лошото беше, че им бе отнета ивица българска територия на юг от Дунава, известна като Южна Добруджа. (...) Македонският въпрос оставаше нерешен.
Рендъл е критичен и към британската политика в междувоенния период: „Ние, не само се опасявахме, че всяка форма на преразглеждане на границите ще създаде прекалено много проблеми, с опасни и неизмерими последици, но не криехме пълната си, открито дискриминационна подкрепа за Румъния и Югославия. Разглеждахме тези страни като потенциални съюзници, за разлика от България, която за нас бе потенциален неприятел“.
Добре е днес да си дадем сметка, че ревизията все пак бе успешно извършена. Южна Добруджа е част от България, а Република Македония е освободена от сръбско-югославския суверенитет? Защо тогава през 21 век повтаряне трагичната грешка от 20 век и не правим всичко по силите си да изградим силни съюзнически отношения с Великобритания? Нима сме готови да проиграем шанса, който ни се отвори с приемането ни в ЕС и НАТО – който е в някаква степен сходен с шанса появил се за нас след Лондонския договор от 1913 г.?
Макар да пише спомените си в края на 50-те години на 20 век, сър Джордж Рендъл ни дава отговор и на този въпрос: „Осемдесет процента от българите все още бяха русофили, които не се интересуваха от политическия цвят на режима в Москва. Едва след завземането на България от руските войски след Втората световна война този пор-руски усет започва сериозно да се разклаща.“
Днес можем само с въздишка да констатираме, че уви той остава достатъчно голям, за да може да парализира усилията за изграждане на траен българо-британски съюз.
Русофилството, констатира Рендъл е силно, въпреки че: “няма съмнение, че повечето българи не са славяни. Руският стил униформи, руска музика и военни маршове, някои руски нрави и социални обичаи, създават у новодошлия в България впечатление, че е попаднал в чисто славянска страна. Но човек трябва само да контрастира характера на българите – с техния спокоен, понякога дори флегматичен нрав на селяни стъпили здраво на земята, с дивия и темперамент на чисто славянския сърбин, за да види колко малко тези два етноса имат общо помежду си“. Все пак остава един доминантен исторически факт: „През ХІХ век славянското самосъзнание се усилва от факта, че Русия освобождава българите от турска власт и се превръща в техен велик и легендарен освободител и защитник. Българите ѝ остават трайно и страстно благодарни.“ Има и друг фактор. Рендъл не е лингвист. За него „българският език прилича на опростен руски“.
Начело на тази жестоко наказана България, на която в Лондон гледат като на потенциален неприятел, и чиито маневри на международното поле са силно ограничени от дълбоко вкоренено русофилство, сър Джордж Рендъл описва трагичната фигура на цар Борис III. Разкрива ни го като изключително проницателен държавник.
„Цар Борис, беше сред първите, разпознали надвисналите опасности. Неведнъж той ми казваше, че ако мирът не бъде запазен, дните на малките независими държави са преброени. Но за него алтернативите винаги бяха Германия или Русия. Западна Европа му изглеждаше твърде отдалечена и прекалено заета със собствените си тревоги, за да може ефективно да се намеси.“
За съжаление малко днешни наши държавници си дават сметката, че трябва да поощряваме всячески
усилията на Западните сили да респектират Русия,
не „от солидарност“, а защото за нас е жизнено важно да ги ангажираме в нашия регион. Те могат да живеят и просперират дори и ако Русия получи исканата от нея зона на влияние. Ние не можем!
„Лесно ви е в Англия да омаловажавате опасността от революция“ – казваше той (цар Борис). – "Вашите революционери са уважавани хора, които спазват закона. Една червена революция, инспирирана от Русия, ще бъде съвсем различно нещо тук, всред този жесток и борбен балкански етнос. След векове, изпълнени с борби, насилничество, потисничество и кръвопролития, българите си остават - въпреки тънкия слой от цивилизованост, който едва ли е имал време да закрепне - един потенциално див и жесток народ. Ако редът и законността бъдат разклатени, ще последват неописуеми ужаси. Нужен ни е дълъг период от непрекъснат ред и мир."
Сякаш пред очите на царя са се появявали видения на кървавите убийства в първите дни след 9-ти септември 1944 г., на безумството наречено „Народен съд“, на ужасните лагери в Белене, Куциян, Ловеч, Скравена и къде ли не другаде.
Цар Борис прави опит да предотврати Втората световна война. При посещението си в Германия през 1938 Хитлер и Гьоринг го убеждавали "в британската слабост. Царят ги уверил, че грешат. Англия не само ще реагира остро и с увеличаваща се ефективност, ако бъде предизвикана, но тя има умението, колкото и неподготвена да изглежда в началото, да спечелва последната битка. Страните от Британската общност ще я подкрепят. В крайна сметка ще се намесят и Съединените щати".
Но царят няма воля да потърси спасение в изграждане на нерушим съюз с Великобритания и тези, за които е сигурен, че стоят за нея.
„Страхът му от Русия беше дълбок и мисля, че няма никакво съмнение, че в крайна сметка това определяше неговата политика.“
Все пак и тогава не всички в България са били русофили.
„Може би около четиридесет процента от българите бяха про-германски настроени. Вадеха си хляба от търговия с Германия. Някой от тях бяха учили там. Мнозина имаха характер сходен с този на германците. „ (...) Имаше и много про-британски настроени българи. Те пазеха спомена за г-н Гладстон и бяха благодарни. Имаше и про-френски настроени – било заради семейна традиция и образование, било защото имаха сходен темперамент. (...) Ако Германия и Русия не бяха станали на практика съюзници, нацията щеше да е дълбоко разделена и може би около двадесет процента щяха да се колебаят между двата лагера и ние щяхме да можем да привлечем част от населението на наша страна. Но руско-германското споразумение обедини практически всички. За българския народ като цяло - с изключение на царя - разграничението между Германия и Русия някак се замъгли.“
Днес слушаме брътвежите на бивши агенти на Държавна сигурност
като историкът Георги Марков, как лошите англо-саксонци искали да сблъскат Русия и Германия. Идеята за подобна интрига не е чужда на Рендъл:
„Най-разумното и естествено от наша страна беше тези две сили да се хвърлят една срещу друга и така да се стигне до тяхното взаимно унищожение". Но за целта трябва да се плати висока морална цена. "Това трябваше да се комбинира с четвъртата подялба на Полша.“
Само че вместо да извърши подобна подлост, Великобритания дава гаранции на Полша и влиза във война заради нея!
Ренъл няма колебания, че това се случва защото „доскоро ние се надявахме Русия да се присъедини към нас, в опита да се предотврати войната. Нужно ни бе известно време докато преосмислим и разберем, че целта ѝ вече беше да предизвика война!" Сър Джордж Рендъл пише това в годината когато Владимир Резун, известен под псевдонима Виктор Суворов е бил роден!
Цар Борис си е давал ясно сметката, че неестествено сътрудничество между СССР и Германия няма да трае дълго.
„Когато се опитвах да го накарам да осъзнае опасността от германското завладяване на Балканите“ - пише Рендъл – "той отговаряше чистосърдечно: Аз пък мисля, че Германия най-вероятно ще насочи вниманието си към Украйна.“
Мечтата на царя е друга: "Ако само германската задълбоченост и способност за работа и британската политическа мъдрост и богатство можеха да работят заедно, каква благословия щеше да бъде това за бъдещето на света!"
Днес имаме шанс това реално да се случи, но сляпото русофилство ни отклонява от вземането на активно участие в подобна консолидация на демократичния свят!
В крайна сметка цар Борис III, който се доказва като по-далновиден от Чембърлейн, Хитлер и Сталин, не успява да преведе България през бурите на войната до спасителния бряг на следвоенната западноевропейска демократична общност. Вместо това всичките му страхове се материализират в най-лошата им възможна форма! От дистанцията на времето можем да кажем, че ако вместо да се бе опитвал да омилостиви Хитлер и Сталин, царят бе потърсил съюзничество с Британия, мисията му можеше и да се увенчае с успех. Представям си как след като Мусолини нападна Гърция, царят подава на британския пълномощен министър „празен чек, срещу Егейско пристанище“. Цар Борис III не прави това от страх, но и под натиска на общественото мнение!
Колко сходна е ситуацията днес. Единствената разлика е, че премиерът и президентът едва ли си дават сметка, че отказвайки се от тесен съюз с Великобритания обричат своята страна!
През 1941 година Сър Джордж Рендъл се опитва да оправдае действията на българите. "На Балканите изборът на страна във войната трябваше да се вземе в среда съвсем различна от тази, с която бяхме привикнали Запад". Днешната ни слабохарактерна политика няма никакво оправдание!