„Индивидуалното е далеч по-ценно от националното.”
Шопенхауер, „Афоризми”
Неотдавна най-популярното шоу в родния ефир отсече: „Вън от отечеството няма морал!”. На този завоалиран опит за побългаряване на понятието морал ще противопоставя думите на Георги Марков: „Не зная дали нещо друго в историята на човечеството е причинило повече мъки и страдания на хората от това налудно пламъче в очите на някои представители на човешкия род, наречено патриотизъм.” Цитатът е взет от есето на Георги „За патриотичното чувство и единодушието на стадото”. Разкривайки родствеността между
патриотичното чувство и стадното единодушие,
есето стига до извод, противоположен на споменатото шоу: „Там, където има силен разум, няма патриотизъм. Там, където разумът отсъства, патриотизъм – колкото щеш!”. Цитирам творбата с готовността, с която я излъчих преди кажи-речи половин век във водената от мен за българската емисия на Радио „Свободна Европа” културна програма „Контакти”. А на Георги Марков аз вярвам повече, отколкото на шоуто. Георги е школа, еталон е – и литературен, и морален, и граждански. А шоуто е шоу, шоуто не е школа и не е еталон – нито литературен, нито морален, нито граждански. Така че вън от отечеството морал има – моралът е дефицитен по-скоро вътре в отечеството: всяко национализиране на морала е път към неговото похищаване. Като Георги Марков, моралът често е битувал вън от отечеството, защото отечеството цяло-целеничко е било завладяно от аморала – който помни близкото ни минало, знае.
Да отъждествяваш морал с отечество е опасно – точно толкова опасно, колкото и да отъждествяваш морала с една нация, с една политическа партия, с една държавна институция, с една религиозна доктрина дори. Защото моралът не е нито отечествен, нито национален, нито политически. Не е и институционален – той може по ведомствен път най-много да бъде институционализиран, но това е вече посегателство върху неговата монолитност, това е дело не Божие, а дяволово. Най-радикално го институционализират най-аморалните, авторитарните и особено тоталитарните общества. В суровата сянка на Партийния дом това институционализиране протичаше под надзора на Моралния кодекс на строителя на комунизма, който не бе нищо друго, освен
инструкция по обезчовечаване
Неин ресурс бе социалистическият патриотизъм и интернационализъм. Предназначение на социалистическия патриотизъм беше да въдвори и легитимира под маската на родолюбие едноличното господство на най-престъпната политическа сила в цялата ни хилядолетна история над нацията, а предназначението на социалистическият интернационализъм – да обезпечи световното господство на Съветската империя, наречена с откровените думи на най-сърцатия американски президент империя на лъжата и злото. Благодарение и на неговата сърцатост социалистическият патриотизъм и социалистическият интернационализъм останаха полусбъднати, несбъднати останаха, а ние оцеляхме от двубоя на титаните. В онези вълнуващи времена аз водех по микрофоните на българоезичните западни радиостанции Студената война с тънката надежда тя никога да не прерасне в гореща. Така и стана – удържахме фронта, оцеляхме, както казах, физически и от двете страни на Желязната завеса. Оцеляхме донякъде и морално. Такава е историческата съдба на морала откакто свят светува – в междуличностните отношения той може да победи и напълно, на политическата сцена обаче все оцелява само донякъде. Което ще рече, че донякъде и не оцелява. А става така, защото сам по себе си моралът е универсален, общочовешки е и като такъв – противопоставен на отечеството в името на човечеството. Отечество и човечество все не могат и не могат да си го поделят, а от подобно противопоставяне е трудно да излезеш невредим.
Скицирайки дума по дума автопортрета си, Монтескьо уверява: „Ако знаех нещо, полезно за родината ми, но опасно за Европа и за човечеството, аз бих смятал това за престъпление.” Казано с други думи, казаното ще рече, че когато е изправен пред алтернативата родина или човечество, а коварната история често го изправя пред този съдбовен избор, нравственият човек ще избере винаги човечеството – другият, отечественият избор според Монтескьо би го опозорил.
Христос е евреин с предтечи, тръгнали от Египет, и проповядва в римска провинция, моралните императиви на декалога обаче не са адресирани нито до евреи, нито до римляни, нито до египтяни – до човека, до всечовека, до сина Божи са адресирани. Който няма нито расова, нито класова, нито национална, нито политическа принадлежност. Това обстоятелство съвсем не е случайно – то идва да ни подскаже монолитността на Творението, на делото Божие. Всяко фрагментиране на морала завършва с триумф на аморала. Най-много и най-тежки морални престъпления в хилядолетната история на човечеството са извършени в името на отечеството. Не предателствата към род и родина – настъпленията и престъпленията за благото на род и родина са най-ужасните морални катастрофи – не само на българска земя. Един древен мъдрец поиска да узнае за кого всъщност са извършени всички онези войни и кръвопролития, за които извършителите им претендират, че са ги сторили за благото на отечеството. Запитан в едно интервю дали обича държавата си, архитектът на (западно)германското икономическо чудо Лудвиг Ерхард, направил повече от всички останали за благоденствието на сънародниците си, отговори простодушно: „Аз обичам жена си”. Явно не държавите – жените са за обичане.
Неизброими са издевателствата, които с патриотичен, с патриотарски (как да ги различиш?) плам в сърцето сме извършвали и над съотечествениците си, и над съседни народи – неизброими са и издевателствата, извършени над нашия народ.
Да излезем от този злокобен кръговрат
на взаимно разменяни националистично мотивирани издевателства има един-единствен път: като се денационализираме, като осъзнаем, че извечна родина и изконно местожителство на екзистенциалните вълнения е не нацията, а човекът – конкретният, биографичния човек, душевността. Вместо да редим епично с един затрогващ фолклорен инфантилизъм в дебрите на историята юнак до юнака, по-добре е да се опитаме да изживеем собствения си живот встрани от злото, да се постараем да не убиваме със старанието, с което се пазим да не бъдем убивани – особено в името на мистификации като национализъм, патриотизъм и прочие тровещи людското ни битие „изми”. Постигнем ли веднъж това не-убиване, сме постигнали повече от отечество – човечество, очовечаване сме постигнали, себепостигнали сме се като фаворити на мирозданието, като връх и корона на Творението. И ако някой реши, че с тези си приказки проповядвам абстрактен морал, нека го конкретизира. Да го направи обаче не срещу, а в съзвучие с необятността ни на сапиенси. Сиреч, конкретизирайки, да не забравя, че всяко конкретизиране по необходимост значи стесняване на понятията, а оттам – и на човека. Това стесняване, често огласяно от зова „Напред – на нож!”, намира своето овеществяване в пожарищата на светата инквизиция, в изтребителните концлагери на Архипелаг ГУЛ-аг, в опустошителния марш на синеоките рицари, в кошмара на Белене и Ловеч, във варварството на възродителния процес през средата на 80-те. Всички тези безчинства са с патриотична закваска, всички са стартирали от живота към антиживота не с „Обичай ближния си!”, а с патриотизма воглаве, с маршова стъпка, с „Широка страна моя родная”, с „Дойчланд, дойчланд юбер алес!” и с „Боят настана – тупат сърца ни!” на уста. А аз предпочитам „Зайченцето бяло”. Дори когато загуби пътя в нощта, то не лее кръв – ни собствена, ни чужда.