Владислав Иноземцев, The Insider
Надеждите, че икономическите, политическите и военните проблеми, с които се сблъсква путинският режим, най-накрая ще доведат до неговия крах, засега не се сбъдват.
Динамиката на войната в Украйна, промяната на отношението на Запада към продължаващия конфликт, видимата умора на украинското общество от войната и ситуацията в руската икономика ни кара да размислим за това, не каква ще бъде Русия след разгромното й поражение в „специалната военна операция“, а след напълно удовлетворителния за кремълския господар край.
И това ни принуждава не само с особена тревога да гледаме в бъдещето, но и да се вгледаме в миналото, опитвайки се да разберем защо путинизъмт се оказа толкова устойчив и жизнен, и защо многобройните разкази за това, как се рушат режимите, засега изглеждат напълно нерелевантни по отношение на путинския.
Изначалната идеология
В историята на ХХ (и даже XXI) век ние се срещаме с маса авторитарни и тоталитарни системи. Някои от тях с определена идеологическа основа, пределно персонализирани, но винаги с една базисна прилика: главните им цели, отношенията им към света и поданиците им, методите на функционирането им, които са били определяни още преди „раждането“ на системата - в периода, когато идеолозите и функционерите й се подготвят за завземането на властта.
Ленин, Мусолини, Хитлер, или Хомейни, или Франко, Мао Цзедун или Пол Пот – всички те дълго време подготвят осъществяването на плановете си. И затова, когато накрая влизат във властта – в хода на революция, метеж или даже по мирен конституционен път – те следват избрания курс, дори когато са се ужасявали от постигнатите резултати.
И извървявайки до край отредения им път, те се сблъскват или с превъзхождаща ги сила или със собствената си слабост – загиват без да се променят (или, рядко, опитвайки се да се променят).
На този фон „обикновения фашизъм“ на режима на Путин изглежда като съвършено необикновен фашизъм.
От една страна, за путинизма в сегашния му вид е напълно приложимо разбирането на Робърт Пакстън, който определя фашизма като „форма на политическо поведение, белязано от натрапчивата мисъл за социален упадък, унижение или комплекс на жертва, а също така като компенсаторен култ към единство, енергия и чистота, в които масова партия от убедени войнстващи националисти, в ефективно сътрудничество с традиционните елити погазва демократичните свободи, и без морални или юридически ограничения прилага „изкупително насилие“ за целите на вътрешни чистки и външна експанзия“.
В съвременна Русия лесно се откриват и черти от определението на фашизма, дадено от Умберто Еко:
- култ към традициите (в нашия случай — традиционните ценности или консерватизма);
- убеденост, че „несъгласие“ е равносилно на „предателство“ (което се изразява в търсене на „пета колона“ или „чужди агенти“);
- страх от промени (изразяващ се в преклонение пред „стабилността“);
- акцент върху „антиинтелектуализма и ирационализма“ (например увлечение по религията и псевдонауката, които в Русия вече са масови);
- страх от заговори (В Русия всички глобални проблеми се свързват с „враждебните сили“);
- селективен популизъм;
- ново-език;
- разпространение на неистини/ лъжи (до които отдавна е сведена функцията на руските медии).
Ако Хитлер, например, и в годините на „бирения бунт“ и в средата на 30-те, и дори след началото на Втората световна война, открито и ясно говори, че не приема Версайския договор и създадените от него разделителни линии, то Путин в началото но 2000-те подписва с Украйна договор за ненарушимост на границите и нарича европейската интеграция „източник на надежда“ за Русия.
Ако династията на Ким в Северна Корея идва с идеята за изцяло държавна икономика и така ще завърши пътя си във властта, то Путин в продължение на първите си два мандата уверено развиваше пазарна икономика, привличаше чуждестранни инвеститори и работеше за глобализацията на Русия, в последните години започна решително да разрушава всичко създадено преди това.
Иначе казано, особеност на руската версия на съвременната фашистка политика е невероятната й изменчивост.
Макар че някои адепти на путинизма в първите месеци след анексирането на Крим развиват концепцията за „добрия Хитлер“, облагодетелствал Германия, „добрият Путин“ е по-осезаема реалност: либералните реформи от 2000-те, съюзът със САЩ във „войната против тероризма“, а след това сближаване с Европа против Ирак и даже формално спазване на Конституцията през 2008, когато напусна Кремъл за един мандат.
Нещо повече – като минимум до 2012 година Русия беше относително демократична страна, в която населението имаше формалното право да отхвърли диктатурата в хода на гласуването на различни избори.
Разбирането на същността на режима беше затруднено, от една страна, от смелия „либерален“ маньовър през 2008–2011 година, и от друга - заради неговата „принципна“ готовност за сътрудничество със западните страни, която рязко отличава миналите и сегашните тоталитарни режими.
Тези две обстоятелства накараха западните политици и експерти да говорят за „хибридния характер на системата“, и в същото време да подценяват важността на сигналите за нейната агресивност, които окончателно бяха проявени през 2008 година.
В резултат доминиращо остава мнението, че Владимир Путин е легитимен ръководител на Русия (и то няма да се промени след електоралното действие, насрочено за наближаващия март), и че ще се наложи да се договарят с путинска Русия, а най-важното – че в своите действия Кремъл се ръководи от определени рационални аргументи.
Такива представи не изглеждат следствие от упоритото нежелание на авторите им да приемат съществуващата реалност. По-скоро те са породени от вътрешния динамизъм и изменчивост на путинската система, която през изминалия четвърт век успява с еднаква степен на последователност да чертае в практиката съвършено противоположни политически линии, при това по няколко пъти, макар че понякога смяната на вектора е съобщаван не непосредствено от Путин, а, например, от Медведев.
Междувременно най-важна остава не сложността на маневрите, а общото направление на развитие на системата.
Неизбежният дрейф към фашизъм
На путинският фашизъм се наложи да се бори с елементите на цивилизованото общество не по пътя към властта, а след фактическото й придобиване, което и забави неговото съзряване, а също така сложи отпечатък върху цялата му еволюция, с което радикално се усложни разбирането на природата на този режим.
Ако в Италия на Мусолини „корпоративната държава“ се сблъсква със сериозни проблеми пет-шест години след идването на Дуче на власт, то в съвременна Русия за изчерпването на стопанския ръст бяха необходими почти 15 години.
Ако Хитлер започва своите териториални „придобивки“ по относително мирен път в продължение на пет години, а по насилствен – шест и половина години след като става райхсканцлер, то Путин се забавя с това цели 14 години.
Изпадащи в безумие на фона на своето собствено величие и изключителност, с убедеността в собствената си безнаказаност и създаването на илюзорна картина за света в умовете им, подобни режими могат да съществуват доста дълго и са способни дори да мимикрират до относително нормални общества.
Но не са в състояние да се върнат обратно — от безумието към нормалността.
Единствен вариант за относително благополучно съществуване на подобна диктатура, според мен, е този, при който максималното ниво на насилие съпровожда нейното възникване, а в процеса на нейната еволюция постепенно се снижава.
Подобни примери са Франко и Пиночет.
Там където властта все повече затъва в собствената си лъжа и е готова за продължаването на собствената си доминация не само да разрушава институциите, но и да изпраща на заколение собствените си поданици, нейните перспективи изглеждат съвсем еднозначни.
Така че, колкото и витиеват да е пътят на нашия необикновен фашизъм, неговият край ще бъде също толкова безславен, както и на другите му версии. И ако мнозина на времето се объркаха, наричайки руския режим „хибриден авторитаризъм“, то поне за в бъдеще не трябва да се объркваме: време е да признаем, че далеч не сме видели всичко лошо, което е готов да демонстрира на света Владимир Путин, и че Русия все още не е извървяла до край пътя на затъването си в това фашизирано безумие.
И още нещо, което не е по-малко важно - не трябва, на базата на спомените за „добрия Путин“, да си правим изводи, че той може да се опомни и отново да се обърне към света с речи за „европейска Русия“ и „общочовешки ценности“, и да храним надежди, които той прокламира като европейска интеграция.
Превод: Faktor.bg