Авторът на „Фашизмът“ Желю Желев бе заклеймен като комунист и предател в далечната 1992 година на днешната дата. На 29 октомври 1992 г. синьото ръководство сне от него политическото си доверие и го „отлюспи“ от съюза!
Спусна и вътрешнопартийни пропагандни инструкции как да бъде очернян президентът: че бил признал и прикрил фалшифицирането на изборите за ВНС, че не бил съгласен с отмяна на присъдите на Народния съд, че нарекъл Борис III военнопрестъпник и т.н.
Първият демократично избран президент д-р Желю Желев ще остане в историята като най-обстрелван от "свои". Първо, защото влезе на „Дондуков“ 2 в най-бурното време на прехода. Второ, защото мандатът му съвпадна с възхода и разцвета на кинжалите в СДС, откъдето започнаха раздорите в синята коалиция.
След оставката на Петър Младенов и след провал на синята кандидатура на д-р Петър Дертлиев парламентът избра за държавен глава дисидента философ и лидер на опозицията. Така на 1 август 1990-а между БСП и СДС бе постигнат исторически компромис. По-късно академик Благовест Сендов ще разкрие в интервю, че Дертлиев е трябвало да бъде първия демократично избран президент, а Желев станал след уговорка с Луканов.
През януари 1992 г. в тандем с поетесата Блага Димитрова (1922-2003) д-р Желев стана държавен глава и след народен вот. Скандалите го застигнаха след първата изборна победа на СДС.
Д-р Желев бе добре приет на международната сцена заради дисидентското си минало, не правеше и външнополитически гафове. Е, не бе любимец на твърдите в БСП, които харесваха репликата на Велко Вълканов: „Абе, Желю, ти турчин с фес ли си“ . Но антипатията на червените бледнее пред атаката на сините хардлайнери към президента след така наречените Боянски ливади - пресконференцията в Бояна на 30 август 1992-ра, на която държавният глава разкритикува правителството на Филип Димитров.
Разкритикува го с пълно право - СДС бе първа сила на парламентарния вот само с 1,22% преднина, но вместо да печели съюзници за реформите, кабинетът обяви война на синдикатите, на църквата, на медиите, на ДПС. А след пресконференцията в Бояна - и на президента.
През юни 1993 г., напрежението в сините редици доведе до нов пик, поетът Едвин Сугарев започна гладна стачка с ултиматум към д-р Желев да подаде оставка. Пред президентството сини агитки горяха портретите на президента и книгата му „Фашизмът“, забранена преди 1989 г. Небивал разгул на новите лумпени. А д-р Желев отбелязваше с горчива ирония, че този път е „президент дисидент“.
Желю Желев стана президент в доста бурно, "разцепено" време. Свободата уж някак си беше дошла, но комунизмът някак си не си отиваше. Член 1 от Конституцията беше отпаднал, бяха изчезнали и първичните партийни организации (по месторабота), но големите структури, институциите на бившата власт си стояха. Цялата собственост беше държавна и с малки изключения се контролираше (и експлоатираше) от стария елит.
Тук Желев като първия лидер на СДС, а впоследствие и като президент,
имаше да свърши колосална работа. Да направи така, че комунизмът да си отиде от
държавата; и да гарантира, че няма да се върне.
Как той го направи - по-добре или по-зле, по-бързо или по-бавно; какви
препятствия - лични, институционални и партийни - преодоля, е отделен въпрос.
По-важното е, че след драматични скандали със свои и чужди, след тежки
компромиси, след опасни каскади по хлъзгавия български политически терен Желев
успя.
Стигна се дотам, че поетесата си стегна куфарите и напусна поста. С "Боянските ливади" Желю Желев се разграничи от СДС - без да предупреди вицепрезидента си. По-късно съпругът на Блага Йордан Василев разказва, че била много изненадана, когато заедно гледали пресконференцията на Желев. По това време Блага и Йордан били на почивка в "Евксиноград". Д-р Желю Желев (1990-1997).
За всичко това Желев така и не даде никога обяснения.
Ливадите в Бояна може да са обрасли с тревата на забравата, но все пак не всички я пасем, макар да сме обявени за троянски кон на дресьорите, стоящи зад всичко това.