Алекс Алексиев*
От 6 декември Faktor.bg започва да публикува части от изследването на известния американски анализатор и експерт по международна сигурност и радикален ислям Алекс Алексиев, издадено от институт „Хъдсън", САЩ. Подобен анализ по актуалната тема се публикува за първи път у нас. В първата част представихме Ислямизмът – истинският враг (Виж ТУК),а втората глава бе Същността на заплахата (виж ТУК)
Трета глава
Как всичко това се случи почти незабелязано в продължение само на две десетилетия? Разбира се, истина е, че догматичната ортодоксия и екстремизма, включително неговите най-яростни форми, не са нищо ново в Исляма и че мюсюлманската история изобилства от организации и отделни личности, които са се опитали да наложат своята версия за ислямска ортодоксия на своите събратя мюсюлмани. Истина е също, че след съставянето на шериата през втори и трети век на исляма (осми/ девети век сл. Хр.) и „затварянето на вратите на ижтихад”[1] през десети век, в авторитетното тълкувание на шериата и в екзегетиката на Корана преобладава най-догматичният и възможно най-буквален прочит, като по този начин ги превръща в упражняване на средновековно мракобесие. Действителната практика на ислямските общества, както ще видим в следващата глава, са били значително по-различни. В тях законът на шериата, макар и често почитан на думи, рядко е бил прилаган в управлението, освен като семеен закон.
От друга страна, съвременният радикален ислям, въпреки своя стремеж за религиозна легитимация чрез шериата и една многовековна догма на исляма, е съвременен феномен, който е по-близък до тоталитарните революционни движения, отколкото до някакво временно „ислямско съживление” както твърдят много хора. Осъзнаването на неговата тоталитарна идеологическа същност и начинът му на действие като много добре организирано революционно движение, е критично важно за вникването в същността на заплахата, която ислямизмът представлява и изготвянето на стратегия за неговото поразяване.
Законът на шериата и радикалния ислям
Ядрото на тоталитарната концепция, мотивираща съвременният радикален ислям, е свързано с формиращите години на исляма като религия и по-специално със закона на шериата като квинтесенция на военен, настъпващ и безкомпромисен ислям.[2]
Закон на шериата – профил на една радикална доктрина
Шериат – арабска дума, обикновено използвана да обозначи „ислямски закон”, но оригиналното й значение е пътека към извор или към източник. В Корана се споменава само веднъж, в оригиналното си значение: „После ти отредихме да си на правия път в повелята.” Сура 45:18
Ислямистка дефиниция – шериатът е свещен ислямски закон, разкрит от Бога, същността на мюсюлманската вяра, а неговото налагане е решение за всички проблеми в мюсюлманското общество (умма). Шериатът е конституцията на ислямската държава, която гарантира обединението на религията и държавата (дин уа даула). Вярата в свещената същност на шериата и неговото налагане във всички мюсюлмански общества е задължително условие за радикалната ислямистка идеология.
Ислямистките екстремисти гледат на становището по отношение на шериата като на тест, доказващ дали човек е мюсюлманин или не. Мюсюлманите, които се противопоставят на шериата и поддържат разделението между държавата и религията са отстъпници (муртад) и трябва да бъдат убити. Една фатуа, издадена от добре познатият фундаменталист Мухамед Ал Газали например казва: „Според исляма няма наказание за мюсюлманите, които убиват отстъпниците.”[3]
В американският контекст, изразът на лоялност към шериата, като водеща норма на дадена организация, е силна индикация за нейните ислямистки схващания, освен това представлява де факто отхвърляне на Конституцията на САЩ като местен закон.
Дефиниции на реформистите – Шериатът е документ, съставен от хора, след написването на Корана, който има за цел да послужи за политическите цели на ислямските владетели след Мохамед. Той не е нито дефинирана структура на закон, нито конституция на ислямска държава. По-голямата му част не произхожда от Корана, a от второстепенни източници като например Хадит. В действителност той често противоречи на Корана.[4]
По думите на бележитият мюсюлмански учен Басам Тиби: „Не съществува хомогенна, дефинирана и определена законна структура, която бихме могли да наречем шериат” и “накратко идеята за исляма като дин уа даула (единство на държавата и религията) и схващането, че шериатът е конституцията на ислямската държава, са нововъведени необосновани традиции, които не са потвърдени от класическата ислямска история или авторитетните източници.”[5]
Шериатът противоречи на най-фундаменталните общоприети принципи в западната култура, по отношение на човешките права, както и на „Всеобщата декларация за правата на човека” изготвена от Обединените нации.
- Мюсюлманин не може да бъде осъден на смърт за убийство на отстъпник.
- Мюсюлманинът може да има четири жени, жената може да има само един съпруг.
- За да докаже изнасилване, жената трябва да разполага с четири свидетели мъже, а ако не успее да ги намери може да бъде убита с камъни за прелюбодейство.
- Мюсюлманската девица не може да се омъжи без разрешението на настойник от мъжки пол.
- Мюсюлманите, които отстъпват от исляма автоматично получават смъртна присъда. Ако не могат да бъдат намерени и убити, техните бракове се анулират и наследството им се отнема.
- Жената наследява половин дял, а мъжът цял. При решаването на бизнес сделките свидетелството на мъжът има двойно по-голяма тежест от това на жената.
- Съдиите в мюсюлманските държави трябва да бъдат мюсюлмани. Съдия, който не изповядва исляма може да отсъжда само при дела на друговерци.
- Осиновяването е забранено от шериата.
- Мъжът може незабавно да се разведе със съпругата си; а жената трябва да плати на съпруга си за да се разтрогне брака им, в случай, че той се съгласи.
- На мюсюлманинът е позволено да бие съпругата си.
Тъй като в мирогледа на ислямистите , шeриатът, считан за „Божият свещен закон” за мюсюлманите, се е превърнал във водеща доктрина и панацея за всички проблеми, истински и въображаеми, с които мюсюлманските умма се сблъскват, за нас е важно накратко да изследваме някои от основните му догми, така както се отнасят към ислямистката идеология.
Мюсюлманските учени традиционно разделят шериата на две основни части: ибадат и муа`малат. Ибадат се отнася основно към молитвата, поклонението и ритуалите, и в по-голямата си част създава малко проблеми на немюсюлманския свят.[6] От друга страна, Муа`малат се отнася към „взаимоотношения и сделки”, което означава, че дава инструкции на мюсюлманите, които да следват в множество области, извън сферата на поклонението. Точно в отношенията с друговерците, както и проблемите на половете, законовите положения и др., се вижда най-ясно реакционният характер на шериатът. За да можем да илюстрираме по-добре част от тези проблеми, трябва да изследваме някои специфични догми на шериата, по отношение на джихад и религията, една изключително важна част от ислямистката идеология. Всички те са взети от авторитетното изложение на шериата на школата на Ислямска юриспруденция на Шафи (мадхаб), озаглавено The Reliance of The Traveler: The Classic Manual of Sacred Law (Упованието на пътешественикът: класическо ръководство по Свещен закон), на арабски, Умдат Ал Салик, написан от Ахмед ибн Накиб Ал Масри (по-късно цитиран като Умдат Ал Салик.[7]
Шериатът по отношение на джихад и религията:
- Нападателният, военен джихад срещу немюсюлманите е религиозно и обществено задължение.[8]
- Установяването на мюсюлманският халифат е религиозно задължение[9]
- Отстъпничеството от исляма се наказва със смърт без нужда от съд[10]
- Немюсюлманските поданици в мюсюлманската държава (дими) са подвластни на дискриминационни закони [11]
- Позволено е да се подкупват друговерците за да се обърнат към исляма.[12]
- Лъжата спрямо друговерците по време на война или джихад е позволена[13]
Разглеждайки постановленията, които касаят джихад и религията, за хората, които са запознати както с Корана, така и с шериата, което за съжаление не е вярно за много от мюсюлманите, веднага става ясно до каква степен тези шериатски закони се отклоняват от Корана в по-войнствена насока. Докато Корана в множество сури (стихове), пояснява, че джихад може да бъде както мирна борба, така и военна кампания, шериатът отхвърля всички идеи за ненасилствен или стремеж и поставя нападателната, насилствена кампания към друговерците, като единствената религиозна заповед за джихад. Нещо повече, след отменянето на Мека сурите, шериатът ясно потвърждава употребата на сила против немюсюлманите, не само при самозащита, но и с цел разширяването на ислямското владичество.[14] Според шериата, на друговерците са оставени само три възможности –да се обърнат към исляма, да приемат подчинен статус (dhimma) или да бъдат убити. Така аргументът на редица шериатски апологети, които твърдят, че ислямът не практикува принуждение на религията, (позовавайки се на сура 2-227 „няма принуждение в религията”) е лъжлив, тъй като според naѝ-известните авторитети на шериата този стих съвсем ясно е аброгиран.
Също така основен принцип на шериата е, че ислямът и неверието не могат да съжителсват мирно за дълъг период от време – макар, че временни примирия са позволени – и рано или късно мюсюлманите са задължени да използват всички налични средства за да включат „враждуващият дом на друговерците” (Дар ул харб) към „ислямският дом на вярващите” (Дар ул Ислям). Шериатът също така позволява употребата на принуда и насилие спрямо мюсюлманите „чието поведение се смята за пагубно за мюсюлманското общество или вредно за интересите на исляма.”[15]
Заповедта на шериата за установяване на Халифата (световна ислямска държава) като религиозно задължение на общността, е дори по-добър пример за неговото отклонение от Корана, по простата причина, че нито в Корана, нито в Сунна се споменава за Халифат. Там дори не съществува концепция за мюсюлманска държава. Идеята за Халифат е въведена в шериата от духовници, служещи при режима на Умаядите, които са имали нужда от религиозна легитимация на своите империалистични стремежи.
В последните години, радикалните ислямисти се спират на идеята за халифат като мобилизиращ фактор и я превръщат в ключова, дори килиастка цел на своята екстремистка идеология. Колкото и утопична да е идеята за световна ислямска държава, управлявана от шериата, в която държавата и религията да бъдат съединени (дин уа даула), тя се е превърнала в могъщ мотивиращ символ на движението за радикален ислям и трябва да се оцени като един от основните стълбове на ислямистката идеология днес. Поне на теория, тази идея осигурява религиозна легитимация на използването на сила при насилствената ислямизация в държавите, където преобладават мюсюлманите, като Пакистан, Судан и северните щати на Нигерия.[16]
Подобно разделение има и по отношение на наказанието за отстъпниците. Шериатът недвусмислено заявява, че наказанието за отстъпниците е смърт без нужда от процес, докато Коранът просто предписва сто удара с камшик.
Дори и няколкото примери за действителните закони на шериата, изброени горе, трябва да са достатъчни за да ни покажат до каква степен практикуването му е несъвместимо не само с устоите на Западната цивилизация, но е в противоречие и с основните закони на Корана. Несъмнено неговата насилствена и безкомпромисна същност е основната причина, поради която съвременните ислямски екстремисти са го издигнали като най-важна и основна доктрина на своята идеология и първата цел на тяхното движение е цялостното изпълнение на този закон.[17]
Привидната лоялност към доктрината на шериата също така дава на радикалния ислям религиозна легитимация, тъй като шериатът, макар и рядко практикуван, е запазил своят символизъм като Божий закон за повечето вярващи мюсюлмани, въпреки, че болшинството от тях имат само смътна престава за неговите учения. Още повече мюсюлманското духовенство (улема) е прокламирало шериата и е гледало на него като неизменна и неделима доктрина, която не може да бъде поставяна под никакво съмнение, нито реформирана, а вярващите изцяло трябва да я следват. Така нежеланието на вярващият да оспори дори и най-нетолерантните и реакционни наставления на шериата и ислямистите, които ги прокламират, от страх да не бъде обвинен в отстъпничество, спомага за развитието на ислямския екстремизъм. Това също така обяснява защо никакви усилия за реформиране на шериата не са успели и защо една реакционна, средновековна доктрина, която няма почти никакво отношение към съвременната реалност, продължава да се радва на подкрепа дори сред най-умерените мюсюлмани.
Точно както шериатът в историята е използван от множество мюсюлмански владетели за да оправдае техните политики, радикалният ислям използва днес шериатът за да легитимира своите политически цели. Придържайки се горещо към него, съвременните радикални ислямисти са си спечелили преданата подкрепа на улема, чиито институционални и икономически интереси винаги са се дължали на техните претенции, че са единствените законни тълкуватели и защитници на шериата. Резултатът от това е един истински съюз между ислямистите и ортодоксалните улема в мюсюлманският свят.
Това е ключов фактор за растежът и популярността на ислямизма в последните години, който анализаторите, опитващи се да обяснят развитието на радикалният ислям, не разбират и пренебрегват. Основната причина за неуспеха на техният анализ е безкритичното им приемане на мюсюлманските твърдения, че за разлика от християнството или юдаизма, исляма няма установена „църковна” институция и следователно възгледите на техните духовници и богослови не биха могли, и не представляват мюсюлманската религия като такава. Така например католическите свещеници представляват възгледите на католическата църква, а традиционното схващане за мюсюлманските имами е, че имат малко по-голяма роля от тази на „водача на молитвеното събрание”. Възгледите на различните ислямски учени са техни лични схващания. Това е напълно подвеждащо защото всъщност ролята на мюсюлманските духовници (улема), учени (мужтахиди) и имами за прокламирането на дадена интерпретация на исляма има много по-голямо значение от тази на техните християнски и еврейски колеги.
Това е така защото въпреки неубедителността на Корана[18], шериатът, който е основно продукт на духовниците, е издигнал наредбите на ислямските учени и духовници до нивото на религиозно задължение за обикновения вярващ. Сборникът на Шафи за шериата например, посвещава цяла глава на „Необходимостта от следването на квалифицираните учени.”[19] Той твърди, че за обикновения, неук мюсюлманин е задължително да следва възгледите на улемата, така както е задължително за мужтахидите да следват разкритите предписания на Корана; с други думи, неспазването на това задължение е равносилно на отстъпничество.
[20] Властта, която шериата дава на духовниците по отношение на вярващите мюсюлмани не би могла да бъде преувеличена.
Друг исторически аспект от исляма, който се използва от съвременните ислямисти, е митът за ислямският „златен век”. Не успявайки да открият нещо в историята на ислямското общество от последните няколко века, на което си заслужава да се подражава, радикалните ислямисти са съставили една измислица за идеалното мюсюлманско общество, което уж съществувало под управлението на Мохамед и четиримата управници след него, познати като „четиримата праведни халифи” (рашидун) (662-61). На това твърдение липсват исторически доказателства.
Истина е, че мюсюлманската империя се е разширила значително през управлението на наследниците на Мохамед, но този период дори ни най-малко не наподобява на идеално общество, нито в политическо, нито в икономическо отношение. Всъщност, голяма част от този период е белязана с кръвопролития, насилие, масово отстъпничество от исляма, непотизъм, корупция и яростни борби за власт, които водят до убийствата на трима от четиримата рашидуни. Отнасяйки се към някакъв въображаем исторически златен век, ислямистите следват добре отъпканата пътека на предишни екстремисти. Те, вместо да погледнат критично на скритите причини, неизменно са приписвали доказаните провали на мюсюлманските общества на липсата на благочестие.
Публичното покорство към шериата и митът за златният век на салаф ал салих (благочестивите праотци), формира една съществена част от идеологията на ислямизма. Това има за цел да укрепи ислямската им легитимация сред най-догматичната част от мюсюлманското общество и особено улема, които са пазители на шериата и ортодоксията. Останалата част от тяхната идеология, колкото и внимателно да използва изразните средства от исляма, заема повече от тоталитарните доктрини на 20 век, отколкото от чистите ислямски идеи. В резултат, радикалният ислям много повече наподобява едно насилствено революционно движение, като нацизма и комунизма, с ислямски месиански привкус, отколкото движение за религиозно съживление. Въпреки това, интелектуалните бащи на радикалния ислям успяват да го представят като движение, което произтича от традиционните закони на Корана и шериата, като така му осигуряват много добро приемане от страна мюсюлманските маси.
Ключови доктринални концепции
Интелектуалните бащи на радикалния ислям постигат тази легитимност, фокусирайки се върху два фундаментални аспекта от съвременната ислямистка идеология, които са дълбоко вкоренени в ислямското богословие и екзегетика – концепцията за външният и вътрешният враг и по-модерната тоталитарна концепция за ислямският авангард.
Външният враг
Ясното противопоставяне на вярващите срещу друговерците е фундаментално поучение на мюсюлманската вяра и нещо, което всеки мюсюлманин интуитивно разбира. За посветените мюсюлмани, това е основна част от тяхната вяра. Концепцията „ние срещу тях” е метафора за доброто срещу злото и светлината срещу тъмнината, измислена от политическото манихейство. То се е превърнало в задължително условие за тоталитаризма от двайсти век, както се вижда например в нацистката идея за чистата арийска раса, съпоставена с „кръвосмесените евреи”, „полу-човешките славяни” и с разни други untermenschen, както и комунистическата мантра за добродетелният пролетариат срещу врагът от буржоазната класа.
Както техните някогашни тоталитарни събратя, съвременните ислямисти използват противопоставянето за да обрисуват една представа за един неумолимо враждебен външен враг, който е причина за изоставането на мюсюлманите и представлява заплаха за съществуването на исляма. Този враг е Запада и неговите съюзници, най-вече Израел след 1948 г., които, със своите империалистически и колониални политики представляват въображаемата причина за изостаналостта на мюсюлманското общество. На второ място Запада заплашва ислямските устои, тъй като демокрацията и властта на народа не оставят място за суверенитета на Бога, като по този начин изхвърлят исляма от законната му позиция на център на човешката вселена.[21]
Ислямистите въвеждат една новост в образа на врага и това е абсолютното отричане на легитимността на Запада и неговата цивилизация, като така формират неизбежният конфликт между него и исляма, и то с апокалиптични и манихейски изрази. [22] Резултатът е пълно демонизиране на Запада като животинска цивилизация, която трябва да бъде унищожена за да може исляма да оцелее и триумфира така, както постановява шериатът.
Ислямската концепция, която е използвана за да принизи западния враг е нова „джахилия.” „Джахилия” разбира се е добре познатият термин, който обозначава периодът на невежеството и езичеството преди Исляма, които според Корана съществува арабската пустиня преди Мохамед. Понякога този термин е използван в по-късни периоди от тълкуватели на ислямската правоверност, както например ученият от 13 век Ибн Таймия, за да опозори различни врагове, но в общи линии, джахилия обозначава безславният период от арабската история, който е бил преодолян от идването на исляма. Първоначално му се дава напълно различен смисъл от Абул Ала Маудуди през 1939 г, който въвежда концепцията за „съвремена джахилия” като състояние, а не като исторически период и като „стремително осъждане на модернизма и неговата несъвместимост с исляма.”[23] За Маудуди новата джахилия не е нищо по-малко от една съвременна варварщина, която е превзела Запада и която представлява смъртоносна заплаха за исляма. Тази концепция е изследвана по-късно от ученикът на Маудуди и бележит ислямистки автор Абу-Л-Хасан Али Надви, който на свой ред повлиява на Сайд Кутб и други мислители на Мюсюлманското братство.[24]
Но всъщност идеологът на Египетското мюсюлманско братство, Сайд Кутб е този които напълно развива концепцията за Запада и модернизма като съвременното въплъщение на джахилия, като я превръща в основно учение на ислямистката идеология. [25] За него, както и за Маудуди, модернизмът, като ключова мотивираща сила на западната джахилия, е заклетият враг на Исляма тъй като не дава място на Божият суверенитет (хакимия) в едно човекоцентрично модерно общество и ако бъде приет от мюсюлманите, ще осъди исляма на забвение. Изборът за вярващите е ясен: или джахилия или ислям. Това кара Кутб да твърди, че самото оцеляване на исляма зависи от войната със Запада и с неговият модернизъм. Война, която се води с всички възможни средства, включително настъпателен джихад, защото „Тези, които са си присвоили авторитета на Бога и угнетяват Божиите създания, няма да се откажат от своята власт само чрез проповядване.”[26]
Не само, че Кутб провокира пълна конфронтация със Запада като начин да стимулира отново исляма и да утвърди отново неговото превъзходство, но освен това той е първият бележит ислямски мислител, който уверено твърди, че Запада може да бъде победен, убеждение, което днес стои в същината на ислямистката идеология. Според Кутб това е възможно тъй като западната цивилизация е загубила своята жизнена сила и се намира в състояние на ускоряваща се морална поквара и обществен упадък. Крайната победа на това, което някои наричат „Ислямистката теология за освобождение на Кутб” според него е предопределена, тъй като за разлика от обществата джахили, които „неизменно са изостанали във всяка сфера”, ислямското общество е „в самата си същност единственото цивилизовано общество.[27] Нещо повече, ислямският ред и законът на шериата не са валидни само за мюсюлманите, а са част от „този универсален закон, който управлява цялата вселена, включително физическите и биологическите аспекти на човека.”[28]
Независимо колко екзотични и неправдоподобни могат да изглеждат тези схващания за западния читател, няма съмнение, че те продължават да доминират ислямистката идеология повече от половин век след като са били съставени.
Вътрешния враг
Друго тясно свързано доктринално нововъведение на радикалните ислямски идеолози през двадесети век е идеята, че гибелното културно влияние на запада вече е покварило мюсюлманското общество до такава степен, че то е достигнало състояние на джахилия. Тази вътрешна джахилия, според Сайд Кутб е „най-опасният вид джахилия, която някога е заплашвал нашата вяра” тъй като атакува исляма вътре в самата умма.. Логичното заключение от това твърдение е, че тези които подкрепят и допринасят за джахилия в обществата с предимно мюсюлманско население, включително всички мюсюлмански правителства, които не се управляват от шериата, са се превърнали в отстъпници и заслужават да бъдат третирани като такива. Разбира се, идеята за провеждане на нападателен джихад срещу хора, които се считат за мюсюлмани, влиза в конфликт с основни наставления на Корана и подобна практика в миналото се е провеждала само от радикални секти, като например движението от седми век Харижити и последователите на Мохамед Бин Абд Ал Уахаб (1792), основателят на ревностното Уахаби вероучение през 18 век. [29]
Наистина, това необикновено тълкувание преобръща основните, утвърдени с времето ислямски норми, които подтикват вярващите да приемат и да се подчиняват на своите управници дори и когато последните са несправедливи, защото дори и несправедливото управление е за предпочитане пред смъртоносното насилие и анархия (фитна) в ума. Този принцип е особено здраво вкопан в сунитската политическа практика, която не дава на мюсюлманите право да се бунтуват срещу мюсюлмански управител и ги наставлява да се „подчиняват на Халифа, дори и той да е черен роб.”[30]
Сайд Кутб се стреми да опровергае точно тази вековно установена доктрина като се опит