Алекс Алексиев*
От 6 декември Faktor.bg започва да публикува части от изследването на известния американски анализатор и експерт по международна сигурност и радикален ислям Алекс Алексиев, издадено от институт „Хъдсън", САЩ. Подобен анализ по актуалната тема се публикува за първи път у нас. В първата част представихме Ислямизмът – истинският враг(Виж ТУК).
Втора глава: Същността на заплахата
Девет години след травматичните събития на 11 септември, всеки сериозен опит да се оцени къде се намира САЩ в борбата срещу тероризма, неизбежно бива отклонен във фанатични препирни, които правят този критически анализ почти невъзможен. От едната страна са тези, предимно, но не само, леви, включително администрацията на Обама, които разпалено вярват, че неуспехът на Буш да доведе войната в Ирак до край по време на своето управление, неспособността му да залови или убие Осама Бен Ладен и влошаващата се ситуация в Афганистан, показват, че цялото това усилие не си е заслужавало. Техните идеологически опоненти в дясно посочват значителният прогрес, осъществен в Ирак чрез военната кампания и твърдят, че победата е била близка в момента на смяната на администрацията, а още по-важното е, че по време на неговото управление Америка е била защитена от тероризма. И двата аргумента се основават на подразбиращата се, макар и не винаги изказана презумпция, че войната в Ирак и предотвратяването на терористичните инциденти са основна част от борбата срещу екстремизма.
Малко хора от двете страни сериозно разглеждат войната в Ирак и антитерористичните мерки, които до голяма степен са неуместни в по-мащабната война срещу ислямския екстремизъм. Това не значи, че не е имало сериозни причини за войната в Ирак, имайки пред вид почти повсеместният консенсус по това време, че Саддам Хюсеин е притежавал оръжия за масово поразяване, които лесно биха могли да попаднат в ръцете на терористите. Проблемът е, че след като безмилостният диктатор беше отстранен и ние се уверихме, че Ирак не може да стане спонсор на тероризма срещу Запада, основната причина за кампанията срещу Ирак като част от по-мащабната война срещу екстремизма ставаше все по-неясна, по-трудна за обосновка и както изглежда, по-отдалечена от проблема с борбата срещу радикалния ислям. Дори и оттеглянето на американските войски да доведе до установяване на мирен и подреден начин на живот в следвоенен Ирак, остава въпросът дали това ще има значителен положителен ефект върху борбата ни с ислямизма.
Дори и ако се стигне до пълен провал на САЩ в Ирак, който след оттеглянето ни да доведе до ситуация на нарастващо насилие, общият ефект върху тероризма почти сигурно ще бъде слаб, особено като се има пред вид, че съседните на Ирак държави, Иран и Сирия, спонсорират тероризма и Хизбула. И обратно, един мирен и демократичен Ирак няма да подобри ситуацията, освен ако някак не се насочи към промяна на режима и представителната власт на своите съседи – един малко вероятен сценарий, за който САЩ очевидно е спрял да мисли.
Основната неспособност на политическото ръководство на Вашингтон да се справи със стратегическите действия във войната в Ирак, произлиза от по-значителният неуспех в управлението на САЩ, да разбере ясно кой точно е врагът в по-мащабната война отвъд Ирак и каква е същността на заплахата, с която се сблъсква нацията ни.
Война с терора или с идеологията на тероризма?
Според общоприетото схващане и популяризираната от правителството дефиниция по време на двата мандата на администрацията на Буш, събитията от 11 Септември принудиха САЩ да поведе война с тероризма или казано с други думи една война, замислена да предотврати бъдещите подобни терористични атаки срещу Америка и нейните съюзници. Съдейки според това определение, войната досега е протекла успешно. Имало е само една успешна терористична атака на наша земя след 11 Септември, която беше осъществена от роден и обучен в Америка джихадист и само два значителни терористични инцидента (Март 2005 в Мадрид и Юли 2007 в Лондон) на територията на нашите западни съюзници. Въпреки, че възможността за мащабна терористична атака, с многобройни жертви и съществена икономическа вреда не е изключена, малко вероятно е тероризмът да причини цялостна щета и дори да дестабилизира нашите общества. Все пак дори и още да не сме видели най-лошото от терора, западните общества са достатъчно стабилни за да понесат дори и по-лоши събития от 11 Септември, без те да доведат до катастрофална дестабилизация.
Ами ако конфликтът, в който сме въвлечени не е война срещу тероризма, който в края на краищата е тактика, не стратегия, а война срещу един много по-страховит противник, за когото тероризма е просто едно от оръжията в арсенала му? Ами ако този противник представлява сила, движена от идеология, подобна на нацистката и комунистическата, която може да мобилизира дори по-голямо множество поддръжници и последователи, както и по-сериозни финансови ресурси? Ами ако този противник продължава с бърза скорост да разширява своето влияние по света и вече се е установил добре в нашите собствени западни общества, нещо което нито нацистите, нито комунистите някога са постигнали? Погледнато от тази перспектива, войната срещу терора съвсем не е бляскав успех; всъщност ние губим позиции.
Независимо дали се нарича радикален ислям, ислямизъм, салафизъм или ислямо-фашизъм, противникът, с който се сблъскваме, макар и често да отказваме да идентифицираме истинската му същност, вече е започнал своето настъпление.
Причината, поради която не успяваме да разберем това, се дължи на факта, че неговата цел не е тероризма, а световното налагане на едно безкомпромисно тоталитарно тълкувание на исляма. За тази цел се използват прозелитирането, узурпирането на власт и където е нужно – насилствения джихад. Открито терористични групи като Ал Кайда, които разчитат на тероризма като на единствено средство, макар и носейки смъртоносна заплаха, са по-скоро незначителни в тази основно идеологическа борба, и фактът, че ние сме им приписали заслугите на основен враг ни е попречило да разберем истинската същност на тази война. За да разберете заблудата от тази интелектуална илюзия, представете си за момент, че сме успели да убием Осама Бен Ладен и всеки един член на Ал Кайда. Сега се запитайте дали това би означавало край на войната с терора. Отговорът безспорно ще е отрицателен, тъй като силните и световно финансирани мрежи на ислямизма, които в крайна сметка обучават терористите ще останат непокътнати.
Истина е, че налагането на ислямско световно владичество, прокламирано от радикалния ислям може да представлява една много далечна във времето и привидно утопична цел. Но това не ни пречи да видим, че ислямисткият враг е постигнал значителен прогрес в голяма част от своите междинни цели. Както ще дискутираме по-нататък в подробности, това включва и налагането на ислямизма като доминиращо течение в практиката на мюсюлманската вяра, чрез изграждането на мащабни международни мрежи, прокламиращи това течение и контролирането на духовенство и ислямски институции, както в предимно мюсюлмански страни, така и извън тях.
По отношение на Запада, радикалният ислям се е стремил да капсулира общностите на мюсюлманските имигранти от заобикалящото ги общество и да ги индоктринира за да отхвърлят напълно фундаменталните ценности и норми в тези общества, като демокрацията, свободата на религията, човешките права, половото равноправие и разделението на религията и държавата. В същото време, радикалния ислям е положил целенасочени и все по-успешни усилия да осигури приемане и легитимност на закона на шериата като алтернативен юридически кодекс, като по този начин малко по малко подкопава основният принцип на демократичните общества за равенство пред закона.
На други места, дори един повърхностен поглед е достатъчен да покаже неоспоримият прогрес на радикалния ислям, след началото на войната с терора. В Пакистан, под ръководството на военният диктатор и предполагаем стратегически съюзник на Щатите, Первез Мушараф, фанатични ислямисти, подобни на талибаните контролират все по-силно Северозападната гранична провинция и разширяват своето влияние далеч отвъд нея. Наскоро беше изчислено, че 20 000 радикални мадраси произвеждат стотици хиляди готови кадри за десетките терористични организации, които действат безнаказано в страната. Владението на джихадистите в граничният регион с Афганистан е позволило на възраждащото се талибанско движение безпрепятствен достъп до убежища и запаси в Пакистан, като по този начин се превръщат в една нова и мащабна заплаха на трудно спечелената свобода на афганистанския народ.
Още по на изток, в Бангладеш се наблюдава бързо растящо воинствено ислямистко движение, а яростта и бунтовете на ислямистите в Южен Тайланд излиза извън контрол. Малайзия, която често се споменава като пример за икономически успешна и умерена мюсюлманска държава, вече е наложила шериата в някои от своите щати, а едно скорошно предложение на председателят на върховния съд се стреми да го въведе в цялата страна, от която една трета не е мюсюлманска(1). В съседна Индонезия, която отдавна е известна със своята толерантна и синкретична ислямска традиция, радикалните ислямисти стоят зад анти-християнското сектантско насилие, което е поело отговорност за поне десет хиляди убити и настоява за въвеждането на шериата в редица региони(2).
Въвеждането на шериата вече е факт в северна Нигерия, където дванадесет провинции прилагат строгата му форма както върху мюсюлмани, така и върху друговерци. Дори в светска Турция, ислямисткото движение на Реджеп Тайип Ердоган, който днес контролира цялото правителство, бавно но сигурно подкопава светските институции в държавата.
Нашествията, които ислямизма осъществява в немюсюлманския Запад, както ще разгледаме подробно по-нататък, са също толкова внушителни, макар и недотам известни. Няма да преувеличим ако кажем, че както в Европа, така и в Северна Америка, ръководството на традиционните ислямски институции като джамии, ислямски центрове, училища и благотворителни организации, до голяма степен са в ръцете на ислямисти. Те приемат радикална идеология, която не само, че настървено се противопоставя на основните западни норми, но също така е в несъгласие с исляма, такъв какъвто е практикуван традиционно в по-голямата част от своята история.
(1) Thomas Bell, “Malaysia considers switch to Islamic law,” The Telegraph, London, September 1, 2007
(2) Paul Marshall, ed. Radical Islam’s Rules, Rowman and Littlefield, 2005, pp. 10–11.
*Алексиев е емигрант в САЩ от 1965 г., но остава родолюбец и патриот. Неговите анализи за националната сигурност на САЩ се използват от Пентагона и ЦРУ. Научен сътрудник е в института „Хъдсън", дълги години е работил в корпорация RAND. Председател е на Център за Балкански и Черноморски изследвания в София.
В зората на демокрацията бе съветник на премиера Филип Димитров.
Роден е през 1941 г. в България. Син е на убития след 9 септември 1944 г. от комунистите голям български художник и фейлетонист Райко Алексиев.
Следващият петък очаквайте Трета глава: Идеологията на радикалния ислям