На днешния ден преди 148 години от този свят си отива Шарл Пиер Бодлер (на френски: Charles Pierre Baudelaire) - френски поет, критик и преводач, една от най-влиятелните и противоречиви фигури във френския културен живот на 19 век.
Наричат го „баща на модерния критицизъм“. Заедно с Маларме и Верлен, под влияние на Едгар Алън По, формират движението на френските декаденти от 19 век.
Роден през 1821 г. в Париж в семейството на висш държавен чиновник, той получава образованието си в Лион (1831-1836) и Париж (1836-1839). Отдал се на твърде свободен живот, за да го вкарат в правия път го пращат на дълго пътешествие до Индия. След завръщането си в Париж обаче вече пълнолетният младеж продължава бохемския живот. Семейството му е пред разорение, а имуществото му – поставено под попечителство.
Тогава Бодлер се запознава с Жана Дювал – връзка, която продължава до края на живота му. За кратко време се интересува от политика и през 1848 взема участие в Революцията.
Вниманието към себе си Бодлер привлича през 1845 със смелия си и критичен поглед към съвременното изкуство. Възгледите му преминават през анархизма на Пиер-Жозеф Прудон, историята на „Raison d'Ėtat“ на Джузепе Ферари до ултрамонтанската критика на либерализма на Жозеф дьо Местр.
Макар и отишъл си твърде млад, Бодлер е оставил поредица критически статии, включени в „Pays, Exposition universelle“, изследвания на творчеството на Гюстав Флобер, Теофил Готие и Оноре дьо Балзак, статии в сборниците „Poètes francais“ и „Les Paradis artificiels: opium et haschisch“ и „Малки поеми в проза“ („Petits Poèmes en prose“).
В средата на 40-те години Бодлер се запознава с работите на Едгар Алън По, които правят изключително силно впечатление. Това е и причината почти до края на живота си да превежда на френски негови произведения.
Повратен момент в живота на Бодлер се обаче се оказва неговата първа книга „Цветя на злото“ “ („Les fleurs du mal“). Издадена от неговия приятел Огюст Пуле Маласис, собственик на печатница в Алансон, тя е високо оценени от малък кръг читатели. Сюжетът на стихотворенията, свързан с темата за секса и смъртта, обаче скандализира критиката и широката публика. Книгата се превръща в нарицателно за неблагоприличие. Това се дължи на факта, че нещата, за които говори са нови и досега не са предавани с литературни средства. Затова той изковава свой стил, език и ритъм. Пред читателя изрича истини, обвинявайки го, че независимо от лицемерието си, той притежава всички пороци, които порицава у другите. Цветята, цветовете, костюмите, всяко нещо символизира някой човешки недостатък или порок (напр. изкуствени нокти и начервени устни – проституция; жълтозелено – жлъч; трагичните тонове – есен, залез, презрели плодове; бяло – анемия; розово – туберкулоза и т.н./.
Бодлер, издателят му и печатарят му са съдени за нарушаване на обществения морал. Въпреки тези превратности стихосбирката е преиздадена през 1861 със значителни допълнения.
Междувременно финансовите затруднения на Бодлер се засилват, особено след фалита на неговия приятел и издател Огюст Пуле Маласис през 1861 г. През 1864 заминава за Брюксел, където се надява да продаде правата за своите произведения. През този период се пристрастява към опиума, започва много да пие. През 1866 г. получава удар, вследствие на който е парализиран. Последните две години от живота си прекарва в санаториуми в Брюксел и Париж, където умира през 1867 година.
Творбите но Шарл Бодлер са забранени за публикуване във Франция до 1949 г. Дълго след неговата смърт мнозина го критикуват като певец на порока и тъмните страни на живота; но други го виждат като поет на съвременната цивилизация, който се обръща към хората от 20 век.
SPLEEN
Щом сводът пак захлупи с капака от олово
духа ни жалко стенещ в безкрайна самота
и хоризонта стегне в прегъдка, и отново
навъсен ден ни прати - по-черен от нощта:
щом бързо се превърне във влажен склеп земята
и нашата Надежда сред мрака разлюлян
като подплашен прилеп с див писък се замята
и блъска си главата о гнилия таван
Щом струите сред мрака - студени и железни -
засвяткат като пръчки на каменен затвор
и паяци коварни вдън мозъчните бездни
без шум разгънат мрежи пред болния ни взор
внезапно с бяс избухват безмълвните камбани
и хвърлят към небето ужасния си вой
те,духове бездомни,които - изтерзани
от стонове и спазми - не знаят миг покой.
И шествие безкрайно без плач и без литаври
в душата ми се ниже:Надеждата ми пак
ридае победена и Ужасът се гаври -
над моя клюмнал череп забучил черен флаг...
превод: Кирил Кадийски