Задължително гласуване, мажоритарен вот и гласуване по интернет – трябва да се конкретизират, коментира политологът Огнян Минчев в сайта "Културата".
Референдумът за промяна на избирателната система трябва да се проведе заедно с изборите за местна власт през есента на 2015 г. Но смисълът на тези промени и евентуалните следствия от тях трябва да бъдат в центъра на обществения дебат през предстоящата година. Трите предложения на референдума трябва да се конкретизират като варианти и гражданите трябва да бъдат информирани за решението, което трябва да вземат. Значението на предложените за референдум промени в избирателния закон надхвърля рамките на технологиите, по които ще се провеждат следващите избори. От тези промени в значителна степен зависи мобилизацията на българското общество за извеждане на държавата от задънената улица, в която се оказахме четвърт век след началото на посткомунстическия преход.
Задължително гласуване
Задължителното гласуване изглежда е най-категорично защитаваното сред трите предложения, но въвеждането му носи определени рискове, които трябва да бъдат оценени и евентуално приети. Целта на задължителното гласуване е да намали относителния дял и значението на купените гласове и контролирания вот, които се разрастват до опасни размери през последното десетилетие. Изборите на 5 октомври показаха нова степен на опасна ескалация на купените и контролираните гласове сред маргинални и социално слаби слоеве от населението. Допълнителна опасност крие фактът, че основен посредник, координатор и разпределител на тези гласове е партията ДПС, която през последния четвърт век има практически монопол върху гласоподаването на българските турци и голяма част от останалите мюсюлмани. Този монопол се използва за установяване и практикуване на всеобхватен, тотален контрол върху патриархалния начин на живот на тези етнически групи – политически, стопански, общностен, културен. ДПС господства в местната администрация на смесените райони, където българското население често е в позиция на обезправено малцинство, а корупцията – основен метод на управление.
През годините, в които ДПС бе част от изпълнителната власт на национално ниво, методите на организирания корупционен абордаж срещу институциите на държавната власт придобиха всеобщо и господстващо значение за (не)управлението на държавата. (Това твърдение по никакъв начин не преследва оневиняването на останалите партии във властта, а цели да подчертае всеобхватния и организиран корупционен подход на ДПС към деградирането на държавните институции.) Корупционните техники на пирамидата ДПС доведоха до купуване – приобщаване към електората на Движението – на нарастваща група етнически българи, облагодетелствани от позициите си в административната йерархия на местната и държавната власт. С марионетното правителство на Орешарски ДПС се превърна в основно ядро и хегемонна сила на организираната олигархична алтернатива на демократичната държава. Националните институции бяха поставени изцяло в режим на криминално обслужване на корпоративно-търговския октопод с център Сарая. Политически ДПС функционира по логиката на двуликия Янус: когато Движението е атакувано за неговата роля на етническа корпорация, монополизираща представителството на българските турци и мюсюлмани, ръководството на ДПС изтъква не-етническия, либерален и общонационален характер на партията. Когато ДПС е атакувано за безогледната и деструктивна корупция, която практикува в институциите на властта, отговорът е: “Нападате ни, защото сме турци”…
Нека бъдем наясно – гласове купуват ако не всички, то със сигурност повечето партии. Същото се отнася и до опитите за контролиране на вота на социално-маргинални групи, гетоизирани общности, местна администрация и наемна работна сила. Ескалацията на проблема купен-контролиран вот след 5 октомври е свързана с успешния опит на ДПС за навлизане и поставяне под контрол на значителна част от циганските общности в региони, в които Движението не разполага с традиционен етнически електорат – Северозападна, Централна и Югозападна България. Нека включим малко аритметика. В социологическите сондажи ДПС традиционно разполага с подкрепата на 7-8 на сто от гражданите. На избори Движението получава двойно повече гласове. Причината за това е безконтролния натиск и злоупотреба с изборните правила в смесените райони, където другите партии имат “застъпници” само проформа. Така в края на изборния ден всички гласоподаватели от списъка на тези секции се оказват “гласували” – и тези, които присъстват физически в града или селото, и гурбетчиите, и емигрантите… всички! С нарастващия организиран контрол върху циганските гласове чрез купуване и натиск, ДПС е на път да прибави към своите избиратели нарастваща част от ромските общности. Подкрепата за ДПС сред циганите-мюсюлмани нараства бързо от години насам. На 5 октомври стана ясно, че нарастващ дял и от останалите ромски групи е закупен и присъединен от ДПС чрез финансов и организационен натиск.
Ръководството на ДПС внимава да не ескалира тревогата и гнева на етническите българи от нарастващия политически контрол на Движението над всички малцинствени етноси в страната. На 5 октомври традиционните етнически крепости на ДПС в Южна и Североизточна България получиха нареждане да намалят броя на подадените за ДПС гласове. Така успешното завладяване на циганския вот – около 50 на сто от всички ромски гласове – от страна на Сарая бе опаковано и прикрито в нормалните 14-15 на сто от гласовете, подадени за ДПС. Реално, ако има нужда от мобилизация на цялата си подкрепа, ДПС може вече да получи и контролира над 20-23 на сто от гласовете на национални избори. Стратегията на Движението да продължи експанзията си и да постави под контрол голямото мнозинство ромски гласове ще разшири практическия му контрол над около 30 на сто от подадените гласове. От една страна това превръща ДПС открито в основна(та) политическа сила – каквато тя бе на практика през периода 2005 – 2014 г. По-важният резултат от тази експанзия обаче е разделянето на масива български гласоподаватели по етнически признак и подмяната на идеологическото (макар и формално) деление на политическия процес на “ляво” и “дясно” с разделение по етничеси принцип – етнически българи срещу всички останали. На единия полюс имаме разделените между нарастващ брой партии и политически котерии етнически българи. На другия – концентрирания масив на етническия вот, контролиран само и изцяло от ДПС. Така със 7-8 на сто реална подкрепа в обществото ДПС – поради своята ефективна организация за корумпиране и разграждане на държавата – ще бъде в състояние да контролира обществото като цяло, държейки пръста си върху спусъка на етническия мир и етническото напрежение. Примерите с Македония, Босна и Херцеговина, Кипър, Ливан се налагат от само себе си.
Задължителното гласуване може отчасти да смекчи и да намали общо значението на този проблем – купуването на гласове и контролирания вот, практикувани от повечето партии в България. То би могло също така да редуцира до 50 на сто ефекта от фактическата концентрация на етническия вот в ръцете на ДПС. Същевременно трябва да си даваме сметка, че като намаляваме текущия размер на етно-корпоративния октопод ДПС спрямо потенциалното влияние на другите партии в условията на задължително гласуване, ние смекчаваме, но не разрешаваме проблема. Не отстраняваме потенциалната и актуална заплаха за етническия мир и за корупционната дегенерация на българската държава. Затова задължителното гласуване може да даде устойчив ефект само в комбинация с поредица други реформи и инструменти за възстановяване на институционалната ефективност на българската държава.
Задължителното гласуване поражда определени рискове, свързани с политическите резултати от изборите. Когато гласуването е доброволно, пред урните отиват гражданите, които имат политическа позиция, партийни предпочитания и искат да изразят политическия си избор. (Изключваме купените гласове и подкараните като стадо към секциите зависими и контролирани хора.) При задължителното гласуване всеки гражданин е принуден да направи политически избор и това носи риска от по-масови негативни оценки към политиката и политическото. Този негативизъм може да се изрази в протестен вот в две форми. Първо, гласуване с лозунг или с празна – невалидна бюлетина. Второ, гласуване за радикални, антисистемни политически сили – както леви, носители на социалдемагогски послания,така и крайно десни, ултранационалистически и ксенофобски формации. В България двете крайности често съжителстват под една партийна стряха. Големият брой невалидни бюлетини ще редуцира ефекта на задължителното гласуване, а протестният вот в полза на политически маргинали в крайно ляво и крайно дясно ще деформира допълнително възможностите за формиране на умерено и работещо мнозинство и правителство.
Допълнителен фактор, отслабващ ефекта на задължителното гласуване е липсата на (достатъчно) ефективна санкция за отклоняване от гласуване. Как наказваме негласувалите? С глоба, с порицание, с неизплащане на социални помощи? Коя държавна администрация следи кой е гласувал и кой не и налага санкции? Как се прави разлика между негласували граждани, пребиваващи в България, и такива, които пребивават в чужбина – някои от тях с години и дори с десетилетия? (Дългогодишният проблем с избирателните списъци е само една от илюстрациите на невъзможността да се установи общият брой на живеещите в страната и на отсъстващите от нея.) Това са само част от въпросите, които се отнасят до технологията на задължителния вот. Въпреки всички рискове и проблеми, които задължителното гласуване поражда обаче, неговото въвеждане при днешните граждански и политически реалности в страната изглежда наложително. Ползите от него могат да се увеличат при съчетаването му с други инструменти за промяна на избирателните процедури. Мажоритарното гласуване е един от тях.
Мажоритарен компонент на избирателната система
С изключение на няколко журналисти, почти цялата общност от политически анализатори и академични политолози се отнася с подозрение към мажоритарната избирателна система. В българските условия тя би проявила два основни недостатъка. По принцип пропорционалната избирателна система произвежда парламент, който е по-представителен на гражданската общност и отразява по-прецизно многообразието от възгледи и позиции в обществото. Пропорционалната система стимулира избор между партии и платформи за сметка на личностния избор и затова е предпочитана от европейските демокрации след края на XIX век, когато става все по-важно в парламента да бъдат представяни основните обществени класи и идейно-политически възгледи, а не толкова отделните териториални единици, организирани като едномандатни избирателни окръзи.
Въвеждането на мажоритарна система в България по необходимост ще “отсече” шансовете на по-малки партии и коалиции да попаднат в парламента. Мажоритарният вот концентрира представителството около големите партии. Това предполага и изисква партиите да преговарят и формират коалиции преди, а не след изборите, както става при пропорционалното представителство. Същевременно трябва да се има предвид, че в условията на днешната фрагментирана политическа система в България подобно коалиране и разбирателство преди изборите (или между първи тур и балотаж) е трудно постижимо. Ако изборите от 5 октомври бяха проведени по един чисто мажоритарен механизъм, в сегашния парламент щеше да има две, най-много три партии: ГЕРБ, ДПС (от смесените райони) и, кой знае – може би няколко депутати на БСП. Този резултат би представлявал сериозна деформация на обществените нагласи и предпочитания и един подобен парламент и излъченото от него управление не биха издържали дълго подобно разминаване между общество и представително тяло. (Което не означава, че при сегашната формула настоящото мнозинство и правителство биха били особено дълговечни). За да бъде ефективен мажоритарният вот и да доведе до желаната стабилизация на политическия процес у нас, необходимо е да се очертаят два относително равностойни полюса – ляв и десен – които да привличат основната маса избиратели. ГЕРБ може да играе ролята на подобен полюс вдясно, но враждебната непримиримост, която се запазва между ГЕРБ и значителна част от Реформаторския блок показва,че този полюс би бил в значителна степен уязвим и недостатъчно представителен на цялата общност от десни избиратели в България. Като виждаме колко трудно бе формирана коалицията между ГЕРБ и РБ след изборите, можем да си представим какви усилия би коствало създаването на подобна коалиция преди провеждането на избори, което е препоръчително при мажоритарния вот.
Ами ако отидем към още по-малките десни фракции и групи? Колкото по-малки, толкова по-радикални и непримирими. Едните не искат “пожарникар”, другите не понасят “изследователя на риска”, трети (както и първите) не обичат “кукувицата”… Да продължавам ли? Партизанската култура на българския политически живот кастрира гражданската общност и прави невъзможно адекватното представителство на обществените интереси както при пропорционален, така и при мажоритарен вот. Дясното е скарано, фрагментирано и скандализирано – с изключение на добре подредената пирамидално ГЕРБ, която обаче не е признавана за “достатъчно дясна” от по-малките десни фракции. За разлика от десните, левицата е по-добре структурирана, при нея все още действа железният закон за единството на всяка цена и роенето и разпадането на малки фракции категорично не се толерира – въпреки краткотрайния успех на ГОР и Евролевицата през 90-те години и на АБВ на последните избори. Но левицата е поразена от други много по-сериозни проблеми. На първо място това е проблемът с “подменената левица”. БСП е наследник на бившия комунистически колос, който представляваше радикална левица от много архаичен тип от епохата на Коминтерна. Тази левица се превърна в ретроградна машина за насиле след 1944 г., а след 1989 г. се трансформира в инертна фасада на бруталното разграбване на страната от посткомунистическата олигархия. Зад фасадата на прехода от комунизъм към социалдемокрация, елитът на БСП и репресивните й органи осъществиха преход от примитивен съветски тип азиатско-комунистическа диктатура към латиноамерикански латифундистки тип примитивен олигархичен капитализъм. Зад “лявата” фасада на “демократичния социализъм” се настани реалността на олигархичния грабеж по законите на джунглата.
Този конфликт между фасада и реално политическо съдържание осакати и кастрира политическия проект на БСП. Партията унизително катастрофира във всеки свой опит да управлява страната след 1990 г. В нормални условия една политическа сила, довела страната си до толкова страдания отдавна би била част от небитието. Не и БСП. Тя съществува благодарение на отчаяната подкрепа на съществена част от възрастните поколения, които биха желали да останат верни на своя живот и по биографични причини все още подкрепят своите синове и внуци-нехранимайковци начело на партията. Но тези поколения отминават по естествени причини, а БСП не е в състояние да привлече младите поколения към своята уникална смесица от ретроградно комунистическо лицемерие, услужлива подкрепа за грабителите на прехода, неприлично разкрачена геополитическа поза между европейския ПЕС и традиционния господар в Кремъл. Неистовият стремеж към власт на всяка цена на партийния аристократ второ поколение Станишев постави БСП в нетърпимо унизителната позиция на слуга на ДПС и на олигархичния кръг около Сарая. Поредната катастрофа редуцира окончателно партията от основна до средна по размер политическа сила и оголи лявото политическо пространство не само по съдържание, но и като формално присъствие. Съглашателството с ДПС бе последният фактор за дегенерацията на бившата комунистическа партия, която запазва позиции недостатъчни, за да бъде водеща лява сила. Тази роля – също и тази роля – се поема понастоящем от ДПС, което постепенно излиза от позицията на балансьор и се насочва към статута на основна политическа сила в една политическа система, изградена върху етническо, а не ляво-дясно разделение.
Докато не се възроди потенциалът за развитие на нормално функциониращ ляв полюс в българската политика, чистата мажоритарна система най-вероятно би произвеждала небалансирани, дори уродливи парламентарни мнозинства. Дори и да можеше БСП би била нежелан кандидат за лидер във възстановяването на левицата. България заслужава една нова левица на нивото на предизвикателствата от XXI век. Дали тази левица ще бъде напълно нова или композитна – включваща при известни условия остатъците на лявото от предидущите епохи, остава да се види.
Мажоритарната система разчленява големите многомандатни окръзи на малки избирателни райони за всеки кандидат. Партийните листи се запазват и големите партии имат гарантирани шансове за успех, но в българските условия местните олигархични кръгове и мафиотски структури също получават допълнителни шансове за влияние върху номинирането и избора на кандидатите. Както при изборите за кмет. Но това възражение срещу мажоритарния вот може да бъде успешно оспорено – нима при пропорционалните листи влиянието на основните олигархични групировки не нараства?
Ако се въведе мажоритарна избирателна система тя определено трябва да бъде с балотаж. Англосаксонският модел определя за победител получилия най-много гласове, независимо от процентното им изражение. Френският модел – с балотаж между първите двама – стимулира сътрудничеството между партиите между двата тура, което е особено необходимо в условията на партизанската политическа култура в България. Въвеждането на мажоритарна избирателна система може да стане стъпаловидно или да бъде ограничено до една смесена пропорцинално-мажоритарна система. В Германия 50 на сто от депутатите се избират по мажоритарен и по пропорционален модел (с партийни листи). След провеждането на операция “Чисти ръце” в Италия след 1990 г. бе приета смесена система със засилен мажоритарен компонент – избор на 75 на сто от депутатите в едномандатни избирателн окръзи. Това стабилизира политическата система на Италия, която за четири десетилетия през Студената война смени над 40 правителства, а политическата й класа се превърна в синоним на корупция и непотизъм. Някои смятат, че при Берлускони нещата не са станали драматично различни. Но правителствата във всеки случай станаха много по-устойчиви. Мажоритарният вот в България ще има подобен ефект.
Олигархичните кръгове ще бъдат основен противник на системата за мажоритарно гласуване. Техният основен интерес през последния четвърт век е да се поддържа една уязвима и нестабилна система на управление, в която лесно могат да се инжектират групи политически брокери и лобисти на крупни интереси. Когато едно управление се отклони от диктата на олигархията и работи в полза на националния интерес, партийната фрагментация прави лесно неговото дестабилизиране – както с парламентарни средства, така и със средствата на улицата. Едно хомогенно мнозинство, формирано в резултат от мажоритарен вот, е по-трудно да бъде дестабилизирано. Затова идеолозите на олигархията обичат няколко неща: голф, силен и безпринципен политически център, коалиционно конвертируем и в ляво, и в дясно, и пропорционална система, способна да произвежда уязвими и лесно променими мнозинства.
Гласуване по интернет
Най-значимото в дългосрочен план от трите предложения за референдума за избирателен закон е възможността за гласуване по интернет. Това предложение поражда най-яростна съпротива от силите на статуквото, а приемането му ще изисква максимална мобилизация на цялата гражданска и политическа общност, която работи в полза на стабилизиране и ефективно действие на демократичната политическа система.
Защо е най-яростна съпротивата срещу гласуването по интернет? На пръв поглед, защото не е сигурен метод, който е гарантиран срещу злоупотреби. Същите тези, които с респектираща скорост усъвършенстват и разпростират методите за купуване на гласове и за контрол върху вота, най-много се страхуват от хакери, от неколкократно гласуване по интернет, от злоупотреби с идентичността на избирателите и т.н. Такива опасности, разбира се, съществуват. Но както в другите сфери на интернет, изискващи лична идентификация, съществуват надеждни технологии за предотвратяване и ограничаване на злоупотребите при интернет гласуване до незначим относителен дял, който не може да има определящо значение за резултатите от вота. На практика злоупотребите при гласуването с физическо присъствие са най-малко толкова, а по всяка вероятност статистически доста по-значими, отколкото при гласуване по интернет.
Основната причина за съпротивата срещу гласуването по интернет е възможността този метод да даде пълноценна възможност на новата българска диаспора по света да участва пълноценно в избирателния процес. През последните три десетилетия между 1.5 и 1.8 млн. души (по някои оценки над 2 млн.) са напуснали България и са се заселили – повече или по-малко дългосрочно – най-вече в Западна Европа и в Северна Америка. Част от тези наши съграждани са от категорията на т.нар. “гурбетчии” – временни емигранти, търсещи препитание в чужбина. Голяма българска общност имаме в университетите по света – както студенти, така и вече утвърдени учени. Струва ми се, че по-голямата част от българите в чужбина са вече натурализирани в страните, където пребивават и не планират завръщане в България – поне не преди пенсионирането си. Каквато и да е съдбата и плановете на българите в чужбина, те са неразделна част от съвременната българска нация. Отмина времето, в което една нация можеше да бъде дефинирана в рамките на една държавна територия на обитаване. Глобализацията създаде т.нар.”флуидни нации”, в които освен представителите на основния национален масив на територията на държавата се включват и потоците емигранти, които се “разтичат” по глобалния свят. Индийци, китайци, поляци, руснаци са най-очевидните примери на “флуидни нации”, формирали значими и устойчиви диаспори. Индийците са бизнес елита на Източна Африка и математическия и IT елит на американската академия. Китайците са навсякъде по света – разпознаваеми както в екзотичните China Towns, така и във всички динамични сектори на технологията, търговията, науката… Кварталът Brighton Beach в Ню Йорк се нарича още “малката Одеса”, въпреки, че не е много по-малък от знаменитата черноморска столица на Руската империя. В Чикаго живеят по всяка вероятност повече поляци, отколкото във Варшава…
Българите сме хора с консервативен манталитет и емиграцията не е характерна за нас през цялата ни модерна история. След Първата световна война от страни с размера на България – Гърция, Унгария – емигрират (главно) в Америка по един милион души. Българите в Новия свят до средата на XX век не надвишават няколко десетки хиляди души. За първи път ефектът на свободата – падането на бодливата тел в края на 80-те години – и мъчителните промени на последвалия ги преход мотивират огромен брой българи да напуснат страната. Някои от тях го правят по политическа принуда – “голямата екскурзия” от 1989 г., а по-голямата част от икономическа принуда, за да изхранят семействата си. Но значителна част от тези емигранти просто търсят по-благоприятни условия за реализация и живот. Отсъствието на тези два милиона души – голяма част от тях сред най-образованите, най-предприемчивите и в активна възраст българи – оказва депресивно въздействие както върху българската икономика, изпаднала в порочния кръг “липса на работни места – липса на качествена работна сила”, така и върху общия морален и жизнен климат на българската нация. Същевременно финансовата подкрепа на българите в чужбина за техните семейства в България изглежда съставлява “лъвския дял” в това, което статистиката отчита като “чуждестранни инвестиции”.
Историята на емиграцията в модерната епоха свидетелства, че националните диаспори – както в Новия свят, така и навсякъде другаде – съхраняват в различна степен идентичността на своята предишна родина и играят важна роля в нейното развитие и благоденствие. Дори да избегнем класическите примери на еврейската и арменската диаспори с тяхната пословична преданост към своите народи, можем да приведем редица други примери – гърци, италианци, ирландци, поляци – за съхраняването на органичната връзка между една нация и нейната диаспора. За нас, българите, масираната емиграция от последния четвърт век е източник на песимизъм и разочарование. Но време е да свикнем с факта на съществуването на два милиона наши сънародници по света. Преди всичко трябва да си даваме сметка, че емиграцията не е завършен процес. Ако упадъкът на българското общество и държава се задълбочава, емиграцията ще продължи и поредица българи от все по-малобройните млади поколения на България ще емигрират в търсене на своето препитание. Ако не положим усилия за приближаване на шансовете за реализация и развитие на младите хора в България с тези в другите страни на Европа, емиграцията ще продължава да бъде привлекателна алтернатива на едно безперспективно статукво в родината. И обратно – ако съумеем да възродим българската икономика и българската национална общност на територията на България, ще създадем притегателна сила за немалко наши сънародници да се завърнат.
Връзката между една нация-държава и нейната диаспора е толкова по-здрава, колкото повече усилия се полагат за нейното укрепване и обогатяване във времето. Българската държава прави много малко за своите граждани на българска територия и още по-малко за българите в чужбина. Това е отделна и отговорна тема за обществен дебат, но важен неин елемент е възможността да се привличат българите в чужбина към гражданския и политически живот на България чрез облекчени условия за гласуване. Предвид разпръснатата по света общност на диаспората това може да стане само с гласуване по интернет. Да, има големи български центрове – Чикаго със 120 000 българи, Ню Йорк и Лос Анджелис с по 60 000, Лондон, Берлин, Валенсия… Но дори и там българската държава не може да осигури достатъчна инфраструктура за всички желаещи да гласуват. Разбира се, българите в чужбина не могат да гласуват на всички избори. Те могат да участват в изборите за парламент и президент, но не и на местни избори, където се изисква определена уседналост.
Съществуват множество аргументи срещу възможността българите в чужбина да гласуват масово на нашите избори. “Не може хора, които за разлика от мен не плащат данъци и не носят отговорност за българската държава да имат равни права с мен да определят управлението на страната” – това е сякаш най-често срещания аргумент “против”. А могат ли да изпращат по два милиарда годишно на роднините си в България, които може би надвишават в индивидуален порядък размера на данъците, които ние, българите в България плащаме? “Гласуването по интернет ще увеличи драматично подадените гласове от българските турци в Турция”. Ако те са български граждани, имат право да гласуват. Както имат право и другите близо два милиона българи по света. Съотношението между етническите турски гласове и гласовете на другите българи в чужбина едва ли е много по-различно от съотношението на българска територия. А мотивацията да се гласува е решаващия фактор – без гласуване по интернет тази мотивация си остава ниска.
Гласуването по интернет ще заздрави връзките между българското общество и българската диаспора в чужбина. Успехът на мнозина наши сънародници, от десетилетия живеещи в чужбина, ще стане наш общ успех. Но най-прекият положителен резултат от масовото гласуване на българите в чужбина ще бъде рязкото повишаване на потенциала на България за възстановяване на българската държава и реформиране на попадналата в плен на посткомунистическата олигархия политическа система на все по-”фасадна” демокрация. Динамичната емиграция от последния четвърт век играе силно негативна роля на демографска анти-селекция в българското общество. Заминават преди всичко младите, кадърните, образованите, предприемчивите. В България остават малко тези, които могат да създават работни места и да дърпат икономиката напред. Затова след умните и кадърните тръгват на гурбет и останалите. Тук остават възрастните, по-безпомощните, декласираните, гетоизираните… Съзнавам, че това е прекалено опростена негативна схема на миграционния процес, но в основата си тя е вярна. Затова в средите на оставащите в България е по-лесно да се масовизира купуването на гласове, рекетът с контролирания вот, злоупотребите с институционална власт, корупцията, грабежът. С тази тъжна демографска крива, сочеща надолу, няма да успеем да мобилизираме подкрепа за истинска реформа на държавата и обществото. По-скоро шансове да приключи своя проект за диктатура на нищетата получава посткомунистическата олигархия. В края на 90-те години в Сърбия се разпространяваше един гневен виц: Милошевич се обажда на жена си Мира и казва: “Мира, продадох територията… какво да правя с девет милиона добитък…?” Българската олигархия успешно се освобождава от милиони свои сънародници, прокудени в емиграция. Наш е шансът и надеждата да ги върнем в националната общност. В противен случай ще трябва безпомощно да наблюдаваме процеса на грабежа, разпродажбата и прокуждането на останалата част от бъдещето на България.
Хвърлете поглед върху парламентарните дебати по въпроса за гласуване по интернет и вижте кои са неговите противници – тези, които знаят, че нямат шансове за победа и оцеляване, ако гласуват масово умните, успешните, модерните и свободните хора на България, както в страната, така и извън нейните граници. Шансовете на тези противници на интернет гласуването се концентрират в гласовете на слабите, на бедните, на неуките, на безпомощните, протегнали ръка за парче хляб и готови за парче хляб да гласуват и за най-отвратителните представители на управляващата олигархия. Затова пътят на България извън порочния кръг, напред и нагоре, преминава през включването в политическия процес на всички живи българи – където и по света да се намират те. Интернет гласуването е един инструмент – важен инструмент за постигане на тази цел.