- Към младите: Бъдете дюли, макар и невзрачни, но по вас да
зрее едър плод. В тополи, макар в небето челото заболи, грачат само врани
- Живеят си богатите разкошно във палатите, живеят си и бедните, със левчета последните. Но от статистика погледнато, нивото на живота е средното. Казват, че от средно хвърляло се топа и се чува за последно песента на попа.
Игнат Игнатов е един от малкото баснописци у нас. Единствено проф. Юлиян Вучков имал смелостта навремето да публикува баснята му "Тиква и трамплин", осмиваща тоталитарната върхушка
Интервю на Филипина Бондокова
- Как да се обръщаме към вас – "дядо Гъбарко", "дон Игнасио", "бай Игнате" или "г-н Игнатов"?
- Всичките ми прилягат. „Дядо Гъбарко“ ме кръсти един журналист, защото се гъбаркам с хубосиите ни български. Но разбирам и от гъби. Бера, суша, продавам, но живот назаем не давам. „Дон Игнасио“ ме кръсти една моя приятелка, защото съм бил като Дон Кихот – забавен, смешен, благороден, верен. „Бай Игнате“ е за приятели на чашка, а „г-н Игнатов“ ме наричат министър-председатели и президенти. Когато не са ми симпатични, веднага ги „сурвакам“ с една дряновица.
- Защо наричате управниците „тикви върху плет“?
- Ами че вие не знаете ли какво е тиква? Кратуна. Чукнеш ли я, звънти на кухо. Някои сортове ги ядат само свинете. Имам басня "Тиква и трамплин". Писах я през 1972 г. и я посветих на „тиквите“, които бяха тогава по върховете. В коя ли редакция не я разнасях. Всеки ми казваше: „А после ще ми намериш ли работа?“ Отпечатаха я чак през 1986 г. в сп. "Киноизкуство", кн. 6. И знаете ли кой я пусна? Всеизвестният днес проф. Юлиян Вучков! Само той имаше смелостта. Оказва се, че тази басня продължава да е силна и днес. Сега виждам колко тикви има в политиката и на какви високи постове са, без да заслужават това. Ето я и баснята ми: „В зеленчукова гадина, оградена с хубав плет, тиква се оплаква на трамплина: „Хубава съм, и голяма. Ако този плет го няма, с тази моя красота бих учудила света. Но какво да правя, за беда тиквен корен бил е моята съдба.“ - „Мога да те вдигна горе, гдето всеки ще те гледа. С мен, съседке, бързо се расте.“ И красавецът напет стори тъй, че тя излетя! Днес е ТИКВА ВЪРХУ ПЛЕТ.“
- Нали има една приказка, че всеки народ си заслужава управниците. Ами ако няма друго какво да избираме, освен „тикви“?
- Идват поредните избори. И за да не съжаляваме отново, трябва да гласуваме всички. Ще кажа: Народе, отсечи една дряновица и върни правдата! Гласувай за тези тикви върху плет, но с дрянова тояга! Да влязат най-после в Народното събрание с мисли чисти. Минах онзи ден край Паметника на Незнайния войн. Погледнах как трепти огънят и се запитах: „Ех, юначе, защо си тука? На кой му днес за тебе пука?“ Не е ли истина, че се сещат за загиналите само при тържествени случаи, само тогава управниците ни говорят парадно за свобода, родина, справедливост, но щом тържеството свърши и обърнат гръб, отново „заживяват си богатите разкошно във палатите, а бедните - със левчета последните. Но от статистика погледнато, нивото на живот е средното. Казват, че от средно хвърляло се топа и се чува за последно песента на попа“. Това ни чака, ако не държим здраво тоягата. Нали знаете, кучето скача според тоягата.
- Доста безнадеждно звучи. Останала ли е все пак някаква истина, в която да се кълнем?
- Не. Истината отдавна се е споминала. Често ходя на Витоша. Веднъж минавах по една пътека, до която има каменен паметник с надпис: „Момък в бой загина и за да бъде подвигът му вечен, този надпис е върху камъка изсечен.“ Някакъв зевзек като мен в същия ден се беше забавлявал и направил същия паметник, но от сняг. Като се върнах следобеда, от снежния паметник не беше останала и следа, слънцето, макар и зимно, го беше стопил. Тогава написах една басня с две поуки, в която казвам: „Напразно, приятелю, ти си умрял. Щом слънце огрее, свободата ти като вода ще се излее.“ Истината изчезва, няма я. А всеки се бие в гърдите за нея. В „Ода за лъжата” пиша за големия кокал, който всеки се бори д докопа, но с подлизурство, продажничество, подлост и лъжа. Истината накрая се предава, не издържа, получава инфаркт и почва да умира. Тогава всички се вайкат: „Ах, дано се Истината със смъртта размине, във какво ще се кълнеме, ако се спомине?” А тя си е умряла, горката. Изтекла е, стопила се е като сняг през лятото. Няма вече в какво да се кълнем. Това е положението.
- Вие пишете: „Докато светът на слънцето се радва, баснята ще бъде за порока брадва!“ Кои недостатъци най-често попадат под вашата секира?
- Подлостта, нагаждачеството, алчността, клеветата. „След час летеж над равнината, орелът кацна във гората на най-високия й бук. Преди простора той да заоглежда, съзря кукувича прежда. – А?! Как си стигнала дотук? Нали растеш по храсти тънкокори? А тя му отговори: „От връх на връх - с приспособление!“ И днес се чудя как през 1968 г. Мирон Иванов и Коста Андреев пуснаха във в. "Труд" баснята ми "Папагал и куче": "Ах, Шаро, не можах да те позная! - от своята простооорна стая учудил се охранен Папагал, когато Кучето видял по улицата да се влачи. - Защо си, Шаро, в този вид: отпаднал духом, с кал покрит?!... - Ех, Аря, Аря, без работа съм толкоз дни! Изгонен съм от господаря. - Какво е твойто провинение? – „По ред въпроси имах мнение!“ - Но вместо очакваното състрадание, чу Шаро папагалско назидание: Мнения си имай колкото си щеш, но помни, че утре трябва да ядеш!"
- В коя се оглеждат и вашите кривици?
- В „Сага за комарите“: От хората поука взели и комарите - контрол в теглото си въвели със кантарите. Не знам каква е скàлата била, но средно пълните комари, претеглени на тез кантари, тежали близо сто кила!... Кажи-режи го - колкото човек!... Че кой на свой кантар е лек?! Сещам се за тази басня, когато започна да се хваля.
- Какво губим, като не четем басни?
- Даскал Ботьо Петков е изисквал от своите ученици да знаят наизуст 50 народни поговорки, защото е смятал, че те са като 50 прочетени книги. Те са най-есенциираната мъдрост. След тях е баснята - едно от най-мъдрите произведения. Тя добродушно осмива човешкото несъвършенство, кратка е, нейната поанта е като светкавица, като гръм, и това се запомня. Българинът не чете басни. За жалост родителите и учителите не могат да проумеят, че една басня, научена наизуст, е като обеца на ухото. Тя е златен капитал за младия ум, защото утре, вдругиден, в някаква ситуация може да помогне. Ако прочетете народните поговорки на различните етноси, ще стигнете до неочаквани изводи. Баснята "Орел, рак и щука" я има и при Езоп, и при Крилов, и при Лафонтен, и при Петко Рачов Славейков. В народното творчество на почти всички етноси съществуват поговорки, които имат пълно покритие. Те са пътували през вековете от едно място на друго, като са станали благоприятна почва за написването на басня. Признавам си, че и аз съм написал такива десетина басни от народни поговорки. Например, като прочетох поговорката: "Клеветата е по-страшна от змийска отрова" - има я в индийските, и в руските, и във френските поговорки, написах баснята "Змия и лисица". Змията се оплаква на лисицата, че вече не може да убива, защото хората са измислили лек за отровата й. „Аз не мога вече да убивам!... Ох, загивам! Знаеш ли отрова нелечима? – Зная – рекла лиса. – Клеветата!“
- Коя е "личната" ви басня?
- "Катеричката". Тя е за сплетнята. По нея се явяваха кандидат-студенти във ВИТИЗ. През 1964 г. поставиха първата ми пиеса в Народния театър. Бях си харесал едно девойче и го поканих. То обаче си доведе и приятелки. На следващата ни среща усещам, че нещо я гложди, иска да ми каже нещо, но не смее. Накрая се престраши: "Моите приятелки ми казаха, че си много стар!" Ами тогава ще се разделим, казвам й аз с прегракнал глас и свит гръклян. И докато се прибера вкъщи, се роди баснята. "Катеричка млада и със чар, влюбила се беше в заек стар. Любовта им цъфна, разцъфтя! Гдето зайо - там и тя. Той гризе на храстите кората, тя му се усмихва от листата. Той прескача ров след ров, тя - от клон на клон. Любов! Щастие под чужда стряха за кого е радост?! Зверовете завидяха, засплетняха: Той е стар и мързелив! - казваше пред нея лиса. Дългоух е и бъзлив! - характеризира го и рисът. Той е любовчия! - не остана по-назад петелът. Той е гуляйджия! - каза и свинята. Той е и такъв... Той е онакъв... и такъв!... И онакъв!... Резултатът: катеричката, горката, на сплетните не изтрая и се раздели със зая...“ Така е, страшно е. Дори силата на чистата любов не може да победи сплетнята.
- Години наред се съдихте с Юлия Берберян, искаше да присвои жилището ви. Какво се случи?
- От алчност някои хора загубват ýма и дума. Като че ли не й стигаха доларите, които получаваше при социализма, ами искаше да посегне и на моя дом. Заведе дело, като твърдеше, че апартаментът ми е бил собственост на някогашния БНЖС - Български народен женски съюз, за чийто правоприемник се обяви тя. В съдебното дирене се доказа, че това е опит за фалшификация. Все пак, държа да бъда честен, успях да я победя и с помощта на журналистите, за което им правя дълбок поклон. Това беше мъчителна и дълга сага, за която си спомням с огорчение. Искаше да ми отнеме това, което съм изстрадал. След като се разведох, 25 години живях в неизмазана таванска стая от 8 квадратни метра. Шест години от тях - без прозорец. Лепих тапети направо върху тухлите. Леглото ми беше и бюро, там поставях пишещата машина. После пък бюрото ми стана легло. Там често ме заварваше сънят. А можех да имам 5 апартамента. Но съвестта ми е чиста, лягам си спокойно и най-много ви благодаря, че още в началото на интервюто пропуснахте да ме наречете «другарю Игнатов».
- Не сте ли от „другарите“? Нали сте живели и творили през социализма?!
- Едно време като ученик във второ отделение пътувах с моя чичо, отивахме за жълта пръст да си мажем дуварите за събора. В това време загърмя, затрещя, започнаха светкавици и аз викам на чичо, който беше комунист и слагаше червени байраци на тополите в село Страхилово: "Чичо Желязко, свети Илия си търкаля бурията!" "Не, Игнатчо, това са два облака, два свята, единият справедлив, социализма, другият несправедлив, капитализма. Когато се бият, ненавистта им е толкова голяма, че от ударите им се тресе земята и небето."
- И станахте комунист?
- Чакайте, не бързайте! В училището бях бранник. Когато стана деветосептемврийската революция, аз така си я знам и така си я наричам, чух на гарата в Полски Тръмбеш руски капитан да казва на един тамошен учител: „Ние с Америка и Англия няма да бъдем съюз, защото са големи курви (с извинение). Ще сме с България, тя е по-лесна.” Стана ми неприятно, не можах да забравя този цинизъм, но после, когато четях за Потстдамските споразумения, разбрах, че политиката наистина е курвенска работа, продажна и нечистоплътна игра. Дядо ме пращаше да слушам „черната“ радиостанция, която беше единствена в село. После ме разпитваше какво съм чул по нея. Така ме позапали все пак и на 23 септември 1944 г. взех, че станах член на РМС (работнически младежки съюз). Но рано-рано се разочаровах –не можех да играя ролята на „телефонна жичка“. Нито на подлизурко. Написах баснята „Пор и заек“ за един мой началник комунист. Разбрах, че да си партиец, означава да си подлец и нагаждач. Пор. Идеалистите не са в играта. Така отказах да вляза в партията.
- Ставаше се член, защото имаше привилегии. Все пак това не ви ли поблазни?
- Не. Не исках да стана една от "тиквите". Предпочетох да творя, за да живея. „Дойдох дъга да видя и да си замина“, избрах за невеста самотата. След мен оставям много текстове за песни, пиеси, нежна лирика, два романа. Лили Иванова и Асен Гаргов пяха по мой текст "Само споменът има пътеки". Мои са текстовете на "Малкият принц" по музика на Развигор Попов, в изпълнение на Стефан Воронов, на Орлин Горанов и Росица Борджиев "Викам те с име на цвете". Но – да не се хваля, имам си сага за комарите.
- Ако сега ви помоля да напишете нещо, какво ще измъдрувате?
- Да назначиш за министър даже и най-честния поп, съкровената му мисъл ще е: „Първо в моя джоб!“
- Правил ли си е животът "закачки" с вас?
- Много пъти. Преди години ме ухапа пепелянка и едвам оживях. В „Пирогов“ лекарят ме попита: „Женен ли си, бай Игнате?“ Отговорих му: „Не, разведен съм.“ „Е, няма страшно - от една змия не се умира!“ Беше прав. Веднъж пътувах във влак и се заприказвахме с едно войниче. То беше толкова влюбено, че само хвалеше приятелката си. Аз го посъветвах да не бърза да се жени, но то не ме слушаше. Беше налапал въдицата. След това седнах и написах едно стихче, което завършва така: „Решил съм го! Тя ще ми бъде жената! Погледнах го и рекох: Е, трябва от нещо да пати главата.“
- Какво ще посъветвате младите?
- Каквото научат на младини, ще бъде записано като на камък. Също така - да бъдат дюля. Тополата се присмяла на дюлята, че е невзрачна, дребна, и се примирява със своя ръст. „Погледай само мене къде съм чак забола чело“, й казала тя. А дюлята, в сърцето клъвната, отговорила: „Но едър плод по мене зрее, и в мойте грани славей пее. А всеки знай по твойте грани, че няма плод, а грачат врани!“
- Вие сте прехвърлили 86, но не ви личи. Вашата надежда?
- Докато бие в мене сърцето, докато пее птица в небето, докато волен вятърът тича, тебе, родино, аз ще обичам. С тази моя песен „Българийо моя“ по музика на големия Филип Аврамов, беше чествана 1300-годишнината на България в НДК, направиха запис на хор „Планинарска песен“. За мен България е надеждата да преминем през времената. Надеждата ми е и за майките. Винаги съм казвал, че имаме дълг неиздължен. „Ако някой нейде само каже, че към свойта майка се е издължил, той не е достоен даже миг да бъде жив, кога се е родил.“ Но надеждите са едно - а художникът Живот превръща човешката есен във бреме. За да не завършим тъжно, накрая ще ви призная нещо. В ранния социализъм ни раздаваха ваучери за хляб. Понякога ги давах на една циганка и тя от благодарност ми предрече: Ще живееш 123 години, 8 месеца и 15 дни.