Православният синод обявява католици и протестанти за еретици, за да запази със страх своите миряни
Левицата в Европа пречи на западния свят да опознае престъпленията на социализма в Източния блок, казва пред Faktor.bgенорийският свещеник в гр. БеленеПауло Кортези
Интервю на Васил Василев
- Отче, преди да започнем своя разговор, вие уточнихте, че ще си говорим за Рождество Христово, „което е едно за всички”. Защо беше важно това пояснение?
- Коледа е празник за всички вярващи, които почитаме раждането на Исус Христос. По цял свят – православни, католици, протестанти и всички, които вярват в Спасителя, са единни и празнуват Рождението на нашия Бог. Хубаво е, че на този ден християните не сме разделени, както при Възкресението. Това, че българинът не се обръща към Бога, или го прави само по време на празници, е клише. В Белене всяка неделя има от 300 до 500 българи, които се събират в църквата. Много от тях са истински християни, които се молят не само по празници, а всеки ден, или всяка неделя се обръщат към Бога и влизат в храма. Разбира се, има и такива, които търсят Спасителя само на празници, на именни дни, както и на погребенията на свои близки. Разбира се, християнската вяра означава свобода и е напълно нормално да съществуват и хора, които са против нея. При нас в Западна Европа ситуацията е същата. Да не мислите, че в Италия всички са вярващи? Както в България, и там около 10-20% от християните ходят на литургии всяка неделя. Останалите 80% са в храма само за празниците. Това е нещо нормално.
- Успя ли ръководството на църквата, ангажирано със своите вътрешни конфликти, да отдалечи достатъчно много християните от храмовете?
- Това отново не е проблем само на вашата църква. В Италия също има изключително много скандали, свързани с пари, с педофилия и с други неща, които свещениците и владиците вършат, а не трябва. Това, как живеят членовете на църквата, действително отдалечава много хората от нея. Наистина има много свещеници, които не живеят по правилата на Евангелието и скандализират обществото. Тези, които ръководят църквата, имат нужда от покаяние – да бъдем все по-близо до евангелското благовестие, да сме по-истински. Моите сестри са като вас – те ходят на църква само за празници. Някой път е трудно да участваме в една общност, в която има грешници, каквато е църквата. Ако в нея бяха останали само светците, нямаше да съществува този свят. Ако наистина вярваме в Христос обаче, ние не трябва да бягаме от църквата, защото в нея не са само свещениците. Тя представлява цялата общност. Да, някой път е трудно за всички нас, но не всички свещеници съгрешават. Аз познавам много православни, като тук, в Белене, които са добри хора. Дано техният брой се увеличава. Когато един свещеник, владика или друг ръководител на църквата съгрешава, това не означава, че трябва да хвърлим в Дунава нашата вяра, а да преодолеем с нейната помощ всичките трудни моменти.
- В Българската православна църква все още витае духът на комунизма и на бившата Държавна сигурност. Липсата на лустрация ли е разковничето, което пречи на християните в България да бъдат сплотени и обединени около своята вяра?
- Това е друга болезнена тема, от която страда църквата в България. От една страна, времето помага на българите в това отношение. Бе назначен новият Старозагорски митрополит Киприан. Той е по-млад от мен и не е участвал в тоталитарния режим. Един по един тези хора, които са били свързани с БКП и с Държавна сигурност, умират. На тяхно място идва новото поколение. Това, което направи Католическата църква в Полша, е нещо хубаво – свещениците, които са били сътрудници на бившата Държавна сигурност, да не могат да стават владици. В България този закон не се прие. Но църквата е свободна да си направи вътрешна лустрация, без да чака държавата да предприема своя законодателна инициатива. Не пречи на нито един синод или на Ватикана да заявят категорично, че няма да назначават онези, които са сътрудничели на фашизма или на комунизма. Всяка църква е свободна да го стори. Ние не искаме Народен съд за тези хора, но в България специално някои владици могат да бъдат изпратени във Видинско, например. Има много села, в които няма свещеници. Предполагам, че този проблем не се отнася само за региона, в който живея, а за цялата страна. Хората чакат, искат някой да служи в храмовете им.
- На какво се дължи тази неистова жажда за власт в църквата, която е обсебила част от свещениците? Тя може ли да се оправдае отново с пословичния Балкански синдром?
- Не, не можем да кажем, че това е някакъв Балкански синдром. Жаждата за власт съществува навсякъде, и при католиците. Тя е част от нас още от създаването и началото на човечеството. Не всички искат да работят на първа линия с хората. И при нас има такива, които търсят място само във Ватикана. Тук много важно е възпитанието на новоизвисените, на семинарията, която да възпитава новите свещеници, че преди всичко са слуги на народа и на общностите. Не трябва те да възприемат себе си като политици, които търсят хубаво постове. Това го пише и в Евангелието: Исус Христос казва да бъдем последни, а не да търсим първите места. Ако живеем по правилата на Светото Евангелие, животът ще бъде по-хубав за всички ни.
- В месеца, когато се ражда Исус Христос, страната ни през годините е подложена на изпитания. Сега отново имаме подобен случай в Хитрино. Това Божие наказание ли е заради греховете, които изкупуваме?
- За трагедиите, които сполетяват народа, няма Божие наказание. Инциденти, атентати, катастрофи или природни бедствия не идват от Бога. В България е имало много наводнения и земетресения, които нямат общо с Коледа. В Италия пък имаше опустошителни земетресения през август и октомври. Тези неща не идват от Бога. Надявам се трудните моменти да напомнят на всички хора по света, че всъщност ние сме много слаби, че имаме нужда от подкрепа от Бога. Аз виждам, че тя се търси в трудните ситуации и хората се молят на своя Спасител.
- На президентските избори българите се обърнаха за помощ към наследниците на БКП, партия, която в миналото преследваше християнската вяра. Връщат ли се социалистическите ценности в България след 27 години на Преход?
- Аз съм от онези хора, които искаха втори президентски мандат на Росен Плевнелиев. Запознах се с него, той е приятел на Белене, но реши да се откаже да ръководи институцията. Аз бях малко изненадан от тази победа на левицата. Според мен, както казват и някои анализатори, хората не са гласували за левицата и за БСП, а против правителството. Вотът беше малко като референдум, на който се пита „искате ли този кабинет на Бойко Борисов или не”? Същия сценарий видяхме и при нас, в Италия. Много хора там гласуваха не за самия референдум, а против министър-председателя. Голяма част от гласувалите за Румен Радев не са с леви идеи и не са комунисти. Те са гласували за промяна. Освен това, мисля, че не всички в левицата вече не мислят като старите комунисти. Познавам млади хора, които са членове на БСП. За част от тях можем да кажем, че са отворени и че искат по-модерна левица, която има място в демокрацията. Някои ценности обаче, като паметта за жертвите на фашизма и на комунизма, например, не са нито леви, нито десни. Моля се всички българи да бъдат обединени около паметта.
- Да, но точно паметта, за която говорите отново ни разедини. Защо забраната за символите на комунизма бе посрещната с толкова яростна съпротива?
- За мен забраната за символите на комунизма, която парламентът направи, е закъсняла. Тя трябваше да се случи още през 1991 г. В Италия още през 1945 г. се забранява да има фашистка партия, прави се лустрация и се сменят всички знаци на фашизма. Аз виждам децата в България с тениски със сърп и чук, с образите на Че Гевара и на Фидел Кастро. Това е някаква мода. Може би те нямаше да ги носят, ако бяхте направили лустрацията си по-рано и бяхте обяснили на младото поколение кои са тези образи, които носят на гърдите си. Сега вече е малко късно. Както не искам да виждам свастики на фашизма, така не искам да виждам и сърп и чук. Тези знаци са свързани с кръвта на невинни жертви.
- Как си обяснявате отказа на депутатите да отпуснат пари за музей в Белене, посветен на жертвите на комунизма?
- Аз искам да благодаря на Методи Андреев и на Найден Зеленогорски, както и на някои приятели в парламента, които са предложили финансирането на музея. Правителството преди 5 години финансира музей на комунистическото изкуство с 3,5 млн. лв. Аз, а и много хора като мен мислят, че всяка държава, всеки народ трябва да почитат собствените си невинни синове, които са страдали. Много се учудвам, че в България няма нито един музей за жертвите на комунизма. В същото време съм посещавал подобни места в Албания, в Румъния и в Полша, където тези музеи са едни много хубави места, където младежите специално могат да се запознаят с истината за тоталитарния режим. Ще е хубаво, ако до 2-3 години в Белене имаме парк-мемориал за жертвите на комунизма. Трябва да се открият подобни музеи и в София, и в Пловдив, както и в още градове в цялата страна, защото бавно, бавно свидетелите на тоталитаризма си отиват от този свят. Наскоро почина Георги Саръиванов, в същото време отбелязахме и 100 години от рождението на покойния Илия Минев. Всички тези живи свидетели умират. Ако забравяме, може да повтаряме грешките от миналото.
- Все още има хора, които тъгуват по Тодор Живков и поднасят цветя пред паметника му в Правец. На какво се дължи този синдром у нас, на любов към палачите?
- Вие българите сте уникални. Аз живея в страната ви от 6 години. За мен е малко чудо, че ви е трудно да се обединявате около общи каузи. Аз мисля, че паметта на невинните хора е обща ценност на цялото човечество. Как може да не даваме сили, време и място за почитането на паметта на 200-300 хил. българи, които са страдали? За мен това е малко чудо. Учуден съм, че обществото ви е малко студено към тези теми. Когато горим за тях, често дори се караме. Защо трябва да спорим за паметта? Трябва да работим заедно в името на каузата, а не в името на вождове и на политики.
- Комунистите в Гърция подкрепиха българските социалисти пред ЕС и се обявиха категорично срещу премахването на тоталитарните символи у нас. Запознати ли са останалите страни в Европа с измеренията на обявения за престъпен комунистически режим в България?
- При нас в Италия много малко се знае за близкото минало на България. Аз търсех публикации и книги, но не намерих нищо, за разлика от качествената литература, с която разполагате тук. Тя не се превежда на италиански. За тази история Западна Европа знае малко. Това зависи от много неща. При нас в Италия, например, културата и училищата са в ръцете на левицата, която не иска да се прави „реклама” на престъпленията, които са се вършили в България. В Италия в една голяма книжарница имаше стотици книги за Хитлер, за Мусолини и за холокоста на евреите, но не намерих нито една за престъпленията в Източния блок. Голяма част от хората на изкуството, а и учителите ни идват от левицата. Когато почитаме жертвите на комунизма, не означава за един човек, че е антикомунист. Никой не оспорва неговите леви убеждения. Проблемът при паметта е, че при нея е намесена прекалено много политика, а миналото трябва да е в ръцете на обществото, а не на партиите. То трябва да почита невинните жертви, независимо кой ги е убил.
- Как си обяснявате новата тенденция на внезапна любов към Русия и към Владимир Путин от страна на известни западни актьори, като Орнела Мути, Жерар Депардийо и Стивън Сегал? Какво се крие зад тази вълна от почит към режима на Кремъл?
- В един идеален свят е хубаво всички да се обичаме, да се уважаваме, да нямаме войни, да нямаме врагове и да се уважаваме. В реалния свят всички трябва да обичаме чуждите държави и народи. Както обичаме французите и германците, така трябва да се отнасяме и с руснаците. Техният народ не е виновен и не е отговорен за онова, което извършват ръководителите му. Господин Путин е един силен мъж, чиято история познаваме. За мен е чудо, че един полковник на КГБ може да стане министър-председател и президент. В Германия никога не сме видели бившите служители на СС да стават канцлери. Причината е, че в Русия нямаше лустрация. Неговата партия и другарите му водят една агресивна политика на различни нива, което не е много хубаво. Аз мисля, че в тях още живеят някои семена на тоталитаризма. Ако говорим за французите, за италианците и за американците, които харесват Владимир Путин, не трябва да забравяме, че не бяха малко и онези, които симпатизираха на Муамар Кадафи. Нашият Силвио Берлускони много пъти казваше, че е приятел на Кадафи, че харесва Саддам Хюсеин, но аз не знам до каква степен може да сме близки с тези силни хора, които са агресивни и тоталитарни. Аз не мога да се чувствам приятел с бившите полковници от КГБ. За сравнение, висшите кадри от партията на фашистите в Италия бяха веднага лустрирани. Част от тях отидоха в затворите, а други бяха пратени да вършат земеделски труд в името на народа.
- Изпращаме тази година с поредния скандал, който сътвори Българският синод. Как се приема от останалия християнски свят отсъствието на наши представители на Всеправославния събор на остров Крит?
- Това беше едно политическо решение. За мен беше много жалко, защото православните църкви наричат себе си свети и съборни, но не можаха да се съберат всички и да седнат на една маса, дори и ако това означава да се скарат. В Католическата църква всяка година синодите се събират, има Ватикански събори, което е практика при нас – да се обсъждат големите теми. Жалко ми е, че Българската православна църква не иска да говори за икуменизъм – за диалога между различните християнски църкви. Тя продължава да твърди всеки ден и всяка седмица, че в света има само една християнска църква и това е православната, а останалите не сме църкви и католиците са еретици. Това е много гадно, защото всички сме християни, ученици на Исус Христос. Как може 1,30 млрд. католици да бъдем еретици? Ние вярваме като православните християни в Исус Христос, празнуваме заедно неговото Рождество и тази позиция на православната църква, на затваряне и на отбягване от диалога, не е хубава. Аз разбирам вашите свещеници. Те нямат на първо място диалог помежду си и не могат да седнат на една маса, за да се разберат. Ние сме възпитани да водим диалог и да уважаваме другите. В семинарията нас са ни учили, че православните християни не са врагове на католиците. За съжаление сме разделени от 1000 години, но те остават нашите братя и сестри. Никога не съм чул един католик да каже за православен вярващ, че е еретик и че не е Божи син.
- Защо ръководителите на православната църква толкова ревностно отказват да признаят автентичността на останалите християни?
- Основната причина за мен е страхът. Православната църква се страхува в този нов свят. В миналото православните християни бяха ограничени да живеят в Народна република България и те почти нямаха други контакти освен със страните от СССР, които също са православни. Сега българите са по цял свят, има и чужденци в страната ви, които не са православни християни. Църквата се страхува да не загуби своята идентичност. Затова се подчертават внушенията, че останалите християни са безверници. Католическата църква подари на православни християни от България църкви и места за храмове, в които да се молят. За нас това не е проблем. Да сте чули някога Българската православна църква да подари нещо на католиците? Един параклис или една стая? Никога това не се е случвало или поне ние не знаем за подобен жест. Водачите на православните християни се страхуват. Това е нормално само за малцинство, което се е уплашило да не бъде загубено и точно заради това подчертава своята идентичност. Аз идвам от друг свят, в който е нормално свещениците да общуват с хората и да ги ангажираме със социални дейности, с милосърдни дела, с грижи за болните и страдащите, да възпитаваме децата във вярата. През тези 6 години видях в България разстояние между клира и вярващите. Има някои традиции, които се повтарят, но не виждам повече свещеници да търсят изгубените овце.