София Стоянова
Много са жертвите на комунистическите движения и социалистическия режим в България. На 16 април 1925 е извършен най-големият терористичен акт в Царство България – атентатът в църквата „Света Неделя“, отнел живота на 134 души, а близо 500 са ранени, част от които по-късно умират от раните си.
През 20-те и 30-те години активисти на БКП убиват свои опоненти по улиците, в домовете им и по време на различни събития. През първите месеци след 9 септември 1944 година жертвите значително нарастват – тогава, според изследователи и историци, между 25 000 и 30 000 души са избити без съд и присъда.
Броят на репресираните български граждани от комунистическия режим, който се установява в периода 1944- 1989 нараства многократно след като е създаден „Народния съд”, действал от декември 1944 до април 1945 година. И до днес все още не е установен и броят на въдворените в лагери, разселени и репресирани заради вероизповеданието или етноса си, преследвани от Държавна сигурност.
На 20 декември 1944 г. Министерският съвет приема „Наредба-закон за трудововъзпитателните общежития за политически опасни лица”, с който позволява създаването на
наказателни лагери за политическите противници
Според член 1 на този закон „Лица, опасни за държавния ред и сигурност, могат да бъдат принудително настанявани в особени трудововъзпитателни общежития… под надзора на Народната милиция.”
През тези трудово-възпитателните общежития или още наричани концентрационни лагери, са преминали хиляди български граждани. Те са заставяни години наред да извършват непосилен труд. Подложени са на глад, побои, убийства, неподходящи условия за живот, в резултат на които мнозина умират или остават инвалиди за цял живот. Били са заставяни да станат предатели и доносници, но повечето от тях не са се пречупили.
Такава е и личната история на Владимир Воденичаров - мой пра-дядо по майчина линия, която оставя своя отпечатък върху съдбата на семейството ми. Страхът, който с неговото въдворяване в лагер се е вселил в семейството, е причина дълго време биографията му да бъде потулена и едва днес да разкажа историята на неговия изстрадан живот.
Владимир Воденичаров е роден в Сливен на 7 април 1903г. Завършва химия в Тулуза. Той е един от първите членове на Федерация на анархо-комунистите в България (ФАКБ). Активно е участвал в заседания и конференции, в които са били обсъждани въпроси от теорията и практиката на анархизма, вземали са се решения какви да бъдат действията на организацията. Заедно със своя брат Георги участва в Испанската гражданска война през края на 30-те години.
След като се завръща в България, пра-дядо ми
инициира производство на фотохартия в София
Бил е известна фигура сред фотографските среди по това време. Запознава се с учителката по история Надежда и създават семейство. Бягайки от бомбардировките в София по време на Втората световна война, те купуват къща в Котел. До нея основават собствена фабрика за фотохартия, където Владимир работи. Именно в Котел се раждат двете им дъщери – моята баба Цонка и сестра й Маргарита. Скоро след налагането на комунистическия режим фабриката е национализирана и разрушена. До днес на нейно място стои едно пустеещо парче земя, което е общинска или държавна собственост.
След 1944 г. действията на ФАКБ са трън в очите на правителството на БКП, което търси начин как да ликвидира организацията. Забелязва се засилване на печатната дейност на федерацията и разпространението на нелегални издания. Те редовно използват опозиционната преса (предимно в. „Народно земеделско знаме“ и в. „Свободен народ“), където публикуват легална и нелегална анархистка литература. Анархистите открито критикуват БКП и правителството както в българския, така и в чуждестранния анархистичен печат. Техните статии и протестни съобщения са били много добре приети във Франция, Швеция, Италия, Мексико и др.
Членовете на ФАКБ са обвинени в събиране на членски внос, използван за подпомагане на въдворени в лагери анархисти и техните семейства. Парите са били използвани и за отпечатване и разпространение на въпросните издания. От ФАКБ редовно са организирали протестни акции срещу новата власт и са създавали спънки в провеждането на партийни мероприятия. Обвинени са също в бягство в чужбина, подготовка на организиран бунт чрез въоръжаване на членовете, разпространяване на идеята за съпротива сред населението. В Пернишко, Радомирско, Дупнишко, Горно-джумайско, Светиврачко, Неврокопско, Петричко и др. са били провеждани редовни конференции за разглеждане на тези въпроси.
На 10 януари 1949 година излиза заповед за арест и въдворяване в ТВО „Богданов дол“ на 163 дейци на организацията.
Владимир Воденичаров е на 91-во място в списъка
Изведен от дома си, той прекарва няколко години в този лагер, където както всички останали, живее в нечовешки условия и е подложен на жестоки изпитания.
В книга на Димитър Димитров (1907 – 1995), член на ФАКБ , озаглавена „Спомени от ТВО Богданов дол“, е разказано как офицери от лагера са „обработвали“ лагеристите, принуждавайки ги да „правят критика на своите разбирания и поведение, които са ги довели в концлагера“. Крайната цел на тези „беседи“ е била лагеристите да приемат комунистическата идеология и да станат доносници. В книгата е споменат и пра-дядо ми Владимир, който е сред хората, които не са се отказали от идеите си и не са се прекършили пред властта: „Гершанов се опита към тях да прибави и един анархист, но удари на камък – Владо Воденичаров, макар да беше с разклатено здраве и през престоя си в лагера беше все болен, не се поддаде и устоя.
Анархист не излезе да критикува идеите си и да хленчи че е сгрешил
В следствие на суровите условия в концлагера, пра-дядо ми се разболява тежко от туберкулоза. По тази причина е освободен от лагера и през 1951г. се прибира в Котел. Там прекарва последните си години, предавайки знанията си по химия и математика на дъщерите си. Умира от туберкулоза през 1961 година.
Още след ареста му, пра-баба ми Надежда остава да живее сама с двете си дъщери. И трите са сковани от страх от режима. Те не смеят да открито да отбелязват рождения ден на Владимир и деня, в който е издъхнал. Всяка година на 7 април съпругата му е приготвя сладки и е казва, че празнува деня на здравния работник. Подробности от неговия живот не са споделяни дори с майка ми Таня, именно заради уплахата от неговата трагична съдба. Шепнешком и без детайли е споделяла, че пра-дядо ми е лежал в лагер, че имуществото му е било отнето от новата комунистическа власт. Въпреки това той е бил обичан от близките му, а споменът за него мълчаливо е пазен за поколенията. Запазени са и неговите завети – в негова памет дъщерите му завършват образованието си в точните науки физика и математика. А пра-баба ми Цонка до последно държи негова снимка на видно място в стаята си.
През 2022 година с мен се свърза Костадин Зяпков, брат на един от видните дейци на ФАКБ Милош Зяпков. Той ми подари две книги, писани от лагеристи - мемоарите на Димитър Димитров „Спомени от ТВО Богданов дол“ и спомените на Борислав Менков „Без бог, без господар“, в които се споменава и името Владо Воденичаров от Сливен. Тези книги разкриха пред мен потресаващи истини за зверствата на комунистите, които е преживял и моят пра-дядо по време на престоя си като въдворен в ТВУ „Богданов дол“. Истини, за които трябва да имаме памет.
