Николай Василев
В двучасовото си интервю пред американския журналист Тъкър Карлсън, Путин не скри, че не вярва в международен ред, базиран на принципи, които да са задължителни за всички. Според него суперсилите отстоявали своите интереси и Русия като такава била готова да отстоява своите "до край". За да има мир всяка суперсила трябвало да уважава интересите на другите суперсили, а по-малките държави да се съобразяват с тях. Путин изчете една дълга исторически неточна и крайно едностранчива лекция за историята на Украйна от 9-ти век насам, като оправда своята агресия, с твърдението, че Украйна е изконно „руска” земя. Но се обоснова и с друг, исторически некоректен и едностранчив разказ – този за нацизма и войната срещу него.
Няма никакво съмнение, че Русия дава огромни жертви в това, което тя нарича „Велика отечествена война”. Но процентно украинците дават повече жертви. Дядото (не бащата, както каза Путин) на Зеленски също се сражава срещу нацистите, а други негови роднини стават жертви на Холокоста. Без съмнение ролята на СССР в разгрома на Вермахта не може да бъде подценявана. И макар, че без участието на Великобритания и САЩ във войната, Съветският съюз едва ли би могъл да удържи на нацисткото нападение, то е било още по-малко вероятно Западните демокрации да победят Райха, ако СССР бе рухнал и Хитлер се бе сдобил с огромните му ресурси.
За Съветския съюз, а и за Русия след 1991 г. победата над Нацистка Германия бе
най-значимият източник на вътрешна и международна легитимност. Но макар Хитлер заслужено да се възприема като инкарнация на злото, то няма
как Сталин да се възприеме като рицар на доброто!
И ролята, която СССР играе по време на Втората световна война не е никак еднозначна. През първата фаза на войната, Сталин снабдява Хитлер с безценни суровини и горива, без които блицкригът в Западна Европа едва ли би бил възможен. СССР извършва и ред агресии, като тази срещу Полша, срещу Балтийските страни и срещу Финландия. През втората фаза се бори отчаяно за оцеляване, а през третата отново води агресивна политика. Войната, която СССР обявява на България, след като тя вече се е еманципирала от Райха няма нищо общо с войната срещу нацизма. По време на Варшавското въстание пък, СССР отново негласно си сътрудничи с Райха, като месеци наред Червената армия стои пасивно на източния бряг на река Висла и ограничава възможността на съюзниците си да ползват съветските летища, за да помогнат на поляците, докато нацистите не потушат въстанието и не сринат полската столица.
Разказът на Путин за Втората световна война е продължение на стария съветски разказ и не издържа на критичен анализ. Според него СССР бил изконната антифашистка сила. Имал готовност да помогне на Чехословакия, докато Западът и Варшава сътрудничели с Хитлер за разкъсването на тази страна. Не за първи път Путин твърди, че страните подписали и възползвали се от Мюнхенското споразумение, нямали право да критикуват Договора Рибентроп-Молотов. Философията на двата договора обаче е много различна. Мюнхенското споразумение е поне проформа опит за корекция на историческо зло, докато Договорът Рибентроп – Молотов е план за координирана агресия.
И дума не може да става за оправдаване на Мюнхенското споразумение, в конкретната обстановка. Диктатори като Хитлер не могат да бъдат омилостивени с отстъпки! Но споразумението не е проблемно само по себе си! Проблемът е, че западните демокрации предоставят на Хитлер, който заплашва с война това, което са отказали на демократичната и разоръжена Ваймарска република. Можем да спекулираме дали ако на Австрия, на Судетските области и на „свободния” град Данциг (днес Гданск) през 1919 г. е било позволено да се присъединят към Германия, подобие на Хитлер е щяло да дойде на власт. Трудно може да бъде оспорено, че двете основни причини за Втората световна война са несправедливите договори, с които завършва Първата световна война и болшевишката заплаха.
Съединените щати предлагат мир базиран на самоопределението, но не намират сила да възпрат волята за отмъщение на повечето континентални страни, членки на Антантата и на някои от новопоявилите се държави и се оттеглят от европейските дела. Великобритания бързо разбира, че Версайската система от договори е разделила жестоко Европа и прави множество усилия за реинтегриране на Германия и другите победени страни в „международната общност”, но същевременно е скована от страх да не загуби благоволението на държавите на статуквото, като Югославия, Чехословакия, Полша и Румъния, защото разчита, че ако отново се стигне до война те ще са на нейна страна. Политиката ѝ спрямо Италия също е колеблива. Тя хем иска да възпре агресията на Мусолини в Африка и на други места, хем не иска да го тласне към съюз с Германия. (Логично се проваля и в двете начинания).
Ужасите сполетели Русия след болшевишкия преврат разтрисат цяла Европа, а мрежата от комунистически партии извършва актове на брутално насилие в Унгария, Бавария, България и другаде и това естествено генерира симпатии към Хитлер, който се афишира като борец за ревизия на границите и като враг на болшевизма.
Сталин, от своя страна, се опитва да се афишира като „антифашист”. Коминтернът се обявява за „народни блокове”, които да възпрат идването на фашистки партии на власт. По отношение на границите, СССР е по-амбивалентен. Например, предлага териториалния спор на България с Югославия, Гърция и Румъния да се реши чрез признаване на македонска, тракийска и добруджанска нации. До колективизацията от 1929 г., когато СССР подкрепя развитието на украинската култура, СССР има определено влияние сред украинците с тогавашна Източна Полша (днес Западна Украйна).
Но колективизацията, гладоморът и „големият терор” отново превръщат СССР в сцена на неописуеми ужаси, каквито режимът на Хитлер ще доближи едва в хода на Втората световна война. Никоя източноевропейска страна не би допуснала Червената армия на своя територия. Само заслепени левичари на Запад предпочитат да си затворят очите пред съветската заплаха и призовават за сътрудничество със Сталин срещу нацистите. Повечето западни политици приемат идеята за някакво споразумение с Хитлер, стига той да не пресече границите на справедливата ревизия. Мюнхенското споразумение е точно такъв опит. Границите на Чехословакия от 1919 г. са били нагледно отрицание на принципите на Уилсън за самоопределение. В тях са включени пряко волята им милиони немци, стотици хиляди унгарци, рутени и други, а и словаците не се чувстват особено уютно в общата държава. Мюнхенското споразумение е тест за това, дали Нацистка Германия може да бъде включена в някаква международна система за сигурност и сътрудничество. Хитлер разбира се „не издържа” този изпит. Но след като Нацистка Германия окупира Прага, вратите за всяко сътрудничество на западните демокрации с Хитлер се затварят! Не от любов към СССР разбира се, а заради собственото си самосъхранение, Полша отхвърля предложението на Хитлер за съюз срещу Сталин.
Няма никакво оправдание за последвалия
Договор Рибентроп – Молотов.
В него двете страни си поделят реално съществуваща страна. И ако в Судетските области посрещат Хитлер като герой, то след гладомора, почти никой в Западна Украйна не желае идването на Червената армия! И ако Чембърлейн наивно иска (и на хартия получава) гаранции от Хитлер, че няма да окупира Прага, Сталин дава зелена светлина на фюрера да завземе Варшава!
Преживели подтисничеството на междувоенна Полша и съветската окупация от 1939 г., част от украинците наистина сътрудничат с нацистка Германия и Путин се позовава на няколко примера за подобно сътрудничество. В началото то е нежелано от нацистите. Техният план не е да превърнат Украйна в съюзник или дори сателит, а да я унищожат и колонизират. Много украински националисти, включително Степан Бандера са натикани в концлагери. Едва когато гръбнакът на Вермахта е пречупен, нацистите прибягват до помощта им. Някои от тях наистина извършват ужасни престъпления, най-вече срещу поляци и евреи.
Това, което вбесява Путин е, че Западът и особено Полша, не се хващат на твърдението му, че именно тези хора били основата на съвременния украински идентитет. Защото за разлика от Русия, Полша преживя исторически катарзис. Още от зората на демокрацията поляците разбраха, че са да има силна и независима Полша, трябва да има силна и независима Украйна. И не само категорично се отказаха от претенции към Украйна, Беларус и Литва, но и от преповтаряне на оплаквания за стари злодеяния.
Тази полска доктрина не е нова. Още по времето на Полско-съветската война от 1919 г. във Варшава се конкурират великополската идея, според която страната трябва да изтласка границите си, колкото се може по-на изток и т.н. „прометеизъм”, според който източните граници на Полша трябва да достигат само до районите, в които поляците са мнозинство, но страната да подкрепя независимостта на украинците и на другите народи от териториите подчинени на Москва. И ако след победата си в Полско – съветската война през 1921 г. Полша анексира значителни територии населени предимно с украинци, белоруси и литовци, то след 1991 г, тя твърдо заяви, че няма претенции към тези страни и ще им помогне да запазят своята независимост и териториална цялост. Путин обаче възприе тази политика не като модерна и европейска, а като „антируска”. И понеже погледнато през неговата призма, всеки, който води „антируска” политика е „пронацист”, той не се свени да обвинява страните маркирани от Хитлер за тотално унищожение в сътрудничество с нацистите, като оправдава сътрудничеството на Сталин с Хитлер.
Опитът на Путин да изцежда легитимност от героизма на съветските (включително и украинските) воини е обречена на провал и може да има само обратен ефект, а именно преосмисляне на „захаросания” разказ за ролята на СССР по време на Втората световна война.