На 14 септември, Кръстовден, през 1810 година, по време на Седмата руско-турска война Свищов е опожарен от руската армия. Събитията подробно са описани в книгата на д-р Петър Гудев "История на Източния въпрос преди освобождението на България", 1908 г., припомня на страницата си фейсбук Александър Димов.
Преди 213 години руската армия опустошава Свищов, Никопол, Силистра, Русе, Плевен, Враца, Ловеч и Севлиево. Градовете са подложени на жестоки грабежи, а гражданите на Свищов - на изтребление. Русите не се интересували от последствията за българския народ, понеже тези разрушения улеснявали бъдещите им нахлувания. Целите на войната за пореден път се разминават с руските заявки и обещания към простодушният и изстрадали българи. Заради действията на руската армия, следва поредния демографски удар върху териториите, населени с българи в пределите на Османската империя. Стотици хиляди напускат домовете си. След руските погроми, българите са оставени на произвола на отмъщенията на турците. Руските войски сами карали българите да напускат домовете си, и им "помагали", гонейки ги с плющящи нагайки в гърбовете им. Ползата за Русия е, че тези българи колонизират и облагородяват празните им и пусти степи в Бесарабия и Южна Русия. Преселените съотечественици правят оценка на разликите между турското и руското робство, и голяма част от тях се връщат при турския си поробител.
Ето какво пише в книгата си д-р Гудев:
Било заповядано на генерала Каменски да отдели половината от дунавската армия, която да се отправи за Полша, а с другата да води само отбранителна война срещу Турците, като се оттегли зад Дунава. Руската войска добила заповед да изгаря до дъно всяко селце, което тръбвало да напусне, под
предлог да не остава храна на Турците и защото обкопите, с които обикновено биват заградени крайните селски
къщи, служили на турската войска; градовете Никопол, Свищов и Силистра да се унищожат, а Русе да остане
като център. В няколко дни тези градове станали равни със земята. На генерала Сен Приест се паднала честта да
разори Свищов. От целия град не останал камък върху камък.
"Жителите, на брой 16-20 хиляди, бяха съвършено изтребени. Дълго време се сръщаше тук там по някой скитник в околностите да търси място за подслон,
както правят гладните кучета в запустелите от чума местности.
Само едните гълъби, които изобилстват из турските градове, бяха останали да се вият над грозното купище", казва Juchereau. Плевен, Враца, Ловеч и Севлиево не по-малко запустели.
Както Гурко направи със Стара Загора през последната война, така и Воронцов сега завзел тия градове, отвлякъл всичко, което можало да послужи за провизия на руските войски и после ги оставил на турските орди да довършат разорението. В руския лагер не искали да знаят, че България се обръща на
пустиня, защото Русите не губели от тези опустошения ; наопаки, тия стратегически точки открити, нахлуванията ставали по-лесно, което било печалба за тях.
Така, защото Александър І имал слабостта да изповяда пред френския император коя е главната цел на руските стремления (нищо общо с освобождения, християни и тем подобни басни, за пред простодушното българско население - м.б.), станал причина да се изпуснат двете Княжества (Влашко и Молдова м.б.). Ако Русия обаче не спечелила туй, което очаквала от тая дълга война, то християните в Турско
още по-малко били облаженствувани, при всичките големи обещания, които им били давани. Наопаки, с хиляди от тях били принудени на сила да напуснат огнищата си и да се заселят по бесарабските степи и в южна Русия.
Цяло Русенско, Свищовско, Силистренско, цяла Добруджа, — се
обърнали в пустиня, за да се заселят незаселените и пусти руски области, които им бивали описвани като земен рай. Само в Бесарабия тогава отишли 55,560 семейства с 334,000
души, всички Българи.
"Често руските войски сами карали народа да минава Дунава, защото Турците щели да ги изколят ако останат. С плач и викове хората бягали и се криели, защото им било тежко да си оставят родните места; но Казаците ги подгонвали отзад с камшици. Нещастията на скитниците не се свършвали с минаванието на Дунава. Около колята си са били принудени да изпълняват разните религиозни обряди и естествени нужди, като венчавки, погребения, раждания и др. Мнозина минавали и без религиозни обряди. Но най-главното е храната... Кой каквото намирал по пътя, по полето, вземал, не гледал кому принадлежи: снопи жито, или необран кукуруз, всичко товарили по колята си; в крайна нужда
просили от жителите от гдето минавали, но и просията не помагала в ония времена."
А ето какво казва за пристигналите вече в Бесарабия Русина Скалковский :
„Участта им беше незавидна ; едни продължаваха да живеят в градовете и крепостите Исманлъ, Аккерман, Килия, Рени, гдето още дълго време не им било определено гражданското положение, защото нямало порядък и сигурност; други търсили прибежище в Кудрийския цинут и Кишинев, гдето имало около 12,000 семейства; трети останали по Буджакските степи в бившите татарски села. Тук имало около 2,800 семейства Българи“ и пр.
Не се минало много и нашите Българи на практика оценили разликата, която съществувала между турските злини и тия, които ставали в земята на техните избавители. Колкото търпелив роб и да
бил Българина, той стоял достатъчно високо в духовно отношение, за да може да прави разлика между руското и
турското робство. Не трябвали години на преселенците, за да съзрат ямата, която ги отделя, тях, турските раи, от руските мужици, роби в пълния смисъл на думата.
„Българина пренася търпеливо най-тежките притеснения на една
неприятелска ордия, която преминава през огнището му; но веднъж злощастието преминало, той става владетел на своята къща и нива.
Когато руския селянин, подложен на всекидневните каприции на един високомерен болярин, негов господар и притежател, навежда главата си на всякой час от своя злочест живот. Спахията се счита от Българина
като един незаконен притеснител; той е тиранин, мръсен Турчин, при когото само силата го държи, когото той
може да утрепе като последнето куче, когато изчерпи търпението му. Ангарията и другите беззакония давят Българина, но те са общи за всички победени ; обаче колибата, в която
той живее, нивата, която оре — са негово притежание; той може да ги употреби както счита за добре.
Руския мужик, за какъвто българския емигрантин се предназначавал, представлявал съвсъм друго нещо: той не притежава землянката, в която се подслонява; тя му е отстъпена по милост от неговия стопанин.
Като чувствува, че няма нищо свое около себе си, мужика смирен, за нищо се не грижи, наклонен е да открадне, понеже няма какво да му откраднат, хитър, пияница, груб до най-висока степен. Туй, което той изяжда наведнъж, ще препитае Българина през цяла седмица. Руския мужик живее тлъсто
тлъсто под краката на своя владетел;
Българина знае да се почита, живее само с хляб и вода, но не дължи
никому това скромно препитание.“
Тая разлика между робството в Турция и онова в Русия не могла да се укрие
от трезвеното око на преселенците. Едни веднага, други по-късно, заловили обратно пътят към своето отечество,
като жертвували за връщане това, което било останало от отиването.
Голо завръщане в България било за тях
предпочитано от оставането в земята на освободителите им.
Не всички обаче се решили да направят този риск, още повече като знаели, че там ги чакат същите Турци, от които те бягали да се избавят. Много останали в Русия и в Княжествата. Такава била печалбата за Българите от тая война.