Веселин Вучков*
Едва ли може да има съмнение, че всеки, който е потърсил изява в научно-преподавателската сфера, носи призванието не само да знае, но и да популяризира научното дело на предците. Това се отнася и до родоначалниците на наказателно-процесуалната наука в България, чиито живот и творчество в годините и десетилетията след Освобождението през 1878 г. са незаслужено забравени.
Трудностите, с които се сблъскваме, когато правим опити да открием биографични данни за представители на една или друга научна област, произтичат от няколко обстоятелства.
На първо място, голяма е дистанцията на времето. По тази причина е невъзможно да се почерпят сведения от съвременници, а ако все пак това е възможно – спомените са избледнели и често пъти недостоверни.
На второ място, имената на изтъкнати представители на правната наука от следосвобожденския период целенасочено са обречени на забрава непосредствено след м. септември 1944 г. Мнозина от най-изявените университетски преподаватели с безспорен авторитет сред студентската аудитория в залите на Юридическия факултет на Софийския университет, са прогонени, а спрямо други са създадени непоносими условия за изява и по този начин са принудени да напуснат преподавателското поприще.
Ще насоча внимание към две от имената от следосвобожденския период, които са положили основите на наказателно-процесуалната наука. Тези имена – на Светослав П. Велчев и на проф. Никола Саранов – са познати на изследователите. Но това не е достатъчно. Защото познанството се основава предимно върху тяхното научно наследство, което в големи времеви периоди е било недостъпно. Ето защо намирам систематизирането на някои биографични факти за полезно начинание, което може да послужи като импулс за обогатяване на сведенията и изграждането на завършена картина за живота и делото на двама изтъкнати юристи.
СВЕТОСЛАВ П. ВЕЛЧЕВ (1870 – 1943)
Светослав П. Велчев е роден в гр. Болград, Бесарабия, на 14-ти юни 1870 г. Завършил е образование в университет в Русия, но след Освобождението започва съдийска кариера в България (през 1896 г.). От 8-ми февруари 1915 г. до 1-ви март 1932 г. е бил прокурор на отделение и Главен прокурор при Върховния касационен съд. От 1-ви март 1932 г. до 16-ти май 1938 г. е Първи председател на Върховния административен съд, с което заема достойно място в историята на българското административно правосъдие.
Светослав П. Велчев е известен с трудовете си по наказателно съдопроизводство, както и с книгата „Прокурорският надзор“ (1928 г.). Умира през м. май 1943 г.
Едни от малкото сведения за живота на Светослав Велчев се съдържат в дневника на Васил Митаков – министър на правосъдието в две от българските правителства: във втория кабинет на Георги Кьосеиванов (от 24-ти октомври 1939 г. до 16-ти февруари 1940 г.) и в първия кабинет на Богдан Филов (от 16-ти февруари 1940 г. до 11-ти април 1942 г.). Дневникът на В. Митаков, чиято професионална съдба също е свързана с изграждането и функционирането на съдебната власт в България преди 1944 г., е ценен и заради това, че наред със сведенията за важни исторически събития от новата българска история в него могат да се открият щрихи и емоционални портрети на редица български правници. Ще си позволя по-дълъг цитат от този дневник, издаден от ИК „Труд“ през 2001 г. с предговор от Иван Татарчев, предвид неговата дълбочина и всеобхватност:
„15-ти май, 1943 г. Радиото съобщи, че онзи ден през нощта се е поминал Светослав Велчев, бивш първи председател на Върховния административен съд, а преди това главен прокурор на Върховния касационен съд, на 73-годишна възраст.
Светослав Велчев е роден в Бесарабия. Завършил руски университет, той дошъл в земята на дедите и прадедите си, България, скоро след Освобождението. Постъпил е на съдийска служба в 1896 година. Преминал е почти всички степени на съдийската йерархия и достига до един от най-върховните съдийски постове – първи председател на Върховния административен съд.
Преди няколко години, след повече от 40-годишна служба, бе уволнен по пределна възраст. Във всички съдийски степени, та и в адвокатурата, Велчев оставя най-трайни и дълбоки следи.
Прочее, един голям съдия залезе от небосклона на българското правосъдие, толкова бедно откъм големи имена.
Велчев остава един от първите между строителите на младото, почитано от всички българско правосъдие. Неговото име историята на българското правосъдие ще спомене с почит. И като съдия, и като прокурор Велчев обладаваше големи дарования. Притежаваше основна и солидна правна юриспруденция, широка обща култура и удивителна работоспособност. Никой по-добре от него не можеше да знае делата както от фактическа, така и от правна страна и, което е по-важно, той ги знаеше с абсолютна точност и безпогрешност. Никой не може да посочи нито един случай, когато той да е бил в грешка. Тия негови качества и способности изпъкваха особено силно на прокурорската трибуна, на която той даде почти половината от своята съдийска служба. Той даде блестящ пример как трябва да се отнася прокурорът към съда и страните и как трябва да се тълкува и прилага законът. Към неговите заключения всички – и съдии, и адвокати, – се отнасяха с пълно доверие и респект. На забележка на повереници, че той се намира във фактическа грешка, отговаряше с абсолютна положителност и без суета:
-Главният прокурор на Върховния касационен съд не греши.
Даже след проверка той се оказваше без изключение прав.
Неговите съдебни актове винаги бяха отлично мотивирани, безупречни и изчерпателни. По стил и изложение те и днес, и още за много години могат да служат за образец. Неговите заключения бяха във всяко отношение издържани. Говореше с академическо спокойствие и компетентност. Мисълта му беше ясна, точна и логична; аргументацията, особено по правната страна, магистрална и слушана с най-голямо внимание от всички, безразлично дали той говореше за или против тезата, защитавана от страната, нещо повече – той беше слушан от всички с истинско уважение, както се слуша една лекция, убедени не само в тяхната сила и основателност, но и в тяхната обективност и пълно безпристрастие.
Велчев беше един от малкото съдии, които покрай чисто служебните си задължения работеха и научно върху правото. На неговото перо ние дължим първото съчинение по българския наказателен процес. Нему дължим също така първата монография върху българската прокуратура, и двете посрещнати с почит от нашия правен свят, които и до днес още служат като настолна книга на младите юристи – съдии и адвокати. Той е писал много пъти в правните списания у нас и е дал няколко много ценни монографии по актуални въпроси.
Велчев беше отличен колега. Към всички се отнасяше с най-добри чувства. Говореше върху недъзите на правосъдието, но никого не засягаше лично. При обсъждане на грешките, които се сочеха в работата на съдиите, изхождаше само от интересите на правосъдието и търсеше отговора, който ще може да излекува констатираното зло, без да засегне имена и доверието на обществото към правосъдието. Пред интересите на правосъдието всички лични съображения трябваше да отстъпят. Ползваше се с безспорен авторитет между всички както в съда, така и в обществото.
Като председател на съд и после като прокурор на ВКС беше винаги справочна книга за своите колеги, па и за адвокатите, когато са се обръщали към него. Като адвокат работи малко и повече да не скъса с правото, което толкова много обичаше. При все това той достойно зае своето място между адвокатите във всички инстанции. Търсен беше от своите колеги по големи процеси и напълно оправдаваше доверието им.
Велчев не само бе един от основателите на Съдийския съюз, но един от неговите най-деятелни членове и ръководители, избиран няколко години подред за негов председател или за председател на общите му събрания. В различие от много свои колеги той не само не бягаше от съюза, но му служеше най-предано. Като председател на съюза показа всички качества на водач, водеше с любов неговите дела с тактика и мъдрост. Един от неговите основни тактически принципи бе, че когато се пледира за една кауза, никога не трябва да се атакуват други професии, съсловия или личности. Всяка кауза трябва да се пледира сама за себе си, на основание на свои собствени аргументи.
През време на Балканската война той беше помощник на началника на Военно-съдебната част. В това си качество Велчев остави най-големи следи. Той е автор на ония положения, които за пръв път определиха по ясен начин ролята на военнополевото правосъдие, разграничение и компетентност на неговите органи.
През времето на министерстването на Тошев Велчев беше назначен за началник на наказателното отделение при Министерството на правосъдието. Този пост му даде възможност да приложи много от своите разбирания по углавните въпроси на практика, действието на които продължава и до днес, без мнозина дори да знаят, че те се дължат нему.
Велчев притежаваше извънредна памет и много ясна мисъл. Имаше всестранни познания. Но от всичко, след правото, най-много познаваше руската история. Много пъти съм го слушал с часове и с грамаден интерес да разказва интересни епизоди и събития от руската история. И това, което знаеше, знаеше го абсолютно точно, както знаеше делата, които преди малко беше научавал за следващото заседание. Помнеше всички по-характерни и по-важни случки и събития от живота на нашето правосъдие. В това отношение беше един много ценен източник за справки.
Като човек Велчев притежаваше рядко добро и отзивчиво сърце. Нему бе непознато чувството на завист. На всеки, който се обърнеше към него, беше готов да услужи. Помагаше безшумно, анонимно, скромно.
Работих с Велчев в Касационния съд – той беше главен прокурор, аз – член на съда. Но с него имах случай да работя главно в Съюза на съдиите като член на Управителния съвет и дълго време един от редакторите на съюзния вестник. До последния момент отношенията помежду ни останаха най-приятелски и искрени. Истински го уважавах и ценях. Не скривах никога и пред никого своето възхищение от него, от неговите безбройни хубави качества.
Погребението се завърши вчера в три часа след обяд. Присъстваха почти всички съдии от Върховния административен и Върховния касационен съд, много съдии от по-долните инстанции, адвокати и общественици, негови почитатели, близки и познати, граждани.
Светослав Велчев си отиде с чувството на изпълнен служебен и човешки дълг в една от най-мъчните области на обществения живот – правосъдието. Надгробни слова произнесоха свещеникът, председателят на Върховния касационен съд Никола Георгиев, адвокатът Огнянов, Иван Бакърджиев. Напусна ни един от най-големите български съдии, строители на българското правосъдие, един магистър, чието място дълго ще стои незаето.
Погребението на Велчев мина скромно, както погребенията на всички негови покойни колеги. Освен съдии и адвокати други не присъстваха. Нямаше представители на двореца, на Министерския съвет, на други административни учреждения, нямаше депутации, венци. Министърът на правосъдието присъстваше като член на ВАС и близък на покойника. (Авторът има предвид д-р Константин Партов, министър на правосъдието в правителството на Богдан Филов от 12.04.1942 г. до 14.09.1943 г., осъден на смърт от т. нар. Народен съд. Бел. моя – В. В.) Взвод войници отдаде почит на бившия запасен капитан, награден с няколко ордена, между които „Св. Александър“ с мечове. Жалка българска действителност!“
ПРОФЕСОР НИКОЛА САРАНОВ (1895 – 1974)
Професор доктор Никола Иванов Саранов е име, с което свързваме развитието на наказателно-процесуалната наука в България през първата половина на 20-ти век, както и утвърждаването на съответната учебна дисциплина в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
Никола Саранов е роден на 30-ти април 1895 г. (ст. ст.) в гр. София. Неговият дядо Никола В. Саранов от Габрово (1854 – 1915) е активен участник в национално-освободителното движение, възрожденец, автор на учебници, поет. Участва в подготовката на Априлското въстание като член на Габровския революционен комитет, арестуван е и е затворен в Търновския затвор. След Освобождението е учител в Габрово, Горна Оряховица и Стара Загора; бил е директор на гимназията във Велико Търново. Сведения за неговия род откриваме в „Записки“-те на Захари Стоянов.
Името на бащата на проф. Саранов – Иван Саранов – се свързва с дейността на Рокфелеровата фондация в България и със създаването на Образцов чифлик, Русенско.
Никола Саранов завършва гимназия в София през 1914 г., когато записва право в Софийски университет. Дипломира се през 1920 г., а в периода от 1921 до 1923 г. специализира в гр. Хале, Германия. Там защитава и докторска дисертация през 1923 г. По-късно (през 1932 г.) специализира и в гр. Гренобъл, Франция.
Назначен е за асистент в катедрата по наказателно право и наказателно съдопроизводство в Юридическия факултет на Софийския университет на 1-ви февруари 1925 г. През 1926 г. е избран за частен хоноруван доцент към катедрата с хабилитационен труд на тема: „Понятието за вината в материалното и процесуалното наказателно право“. През 1930 г. е избран за редовен доцент към същата катедра, представяйки хабилитационен труд „Основи на наказателно-процесуалната наука“, том първи. От 1934 г. е извънреден професор, а от 1939 г. – редовен професор по наказателно право и наказателно съдопроизводство.
През периода 1939 – 1951 г. проф. Никола Саранов е титуляр-ръководител на катедрата по наказателно право и наказателно съдопроизводство. Два пъти е бил декан на Юридическия факултет на Софийския университет: в периодите 1931 – 1932 г. и 1944 – 1945 г.
Преподавателската му дейност изобилства от разнообразие на курсове в Софийския университет: „Страните в наказателния процес“ и „Основни наказателно-процесуални понятия и принципи“ (1926 – 1930); „Наказателно-процесуално право“ (1930 – 1935); „Изпълнение на присъдите (общи познания и специално разглеждане на затворното дело)“ (1934); „Българско военно наказателно-процесуално право“ (1938 – 1940); „Военно-наказателно право“ (1945 – 1950) и др. Разбира се, основен си остава неговият курс „Българско наказателно-процесуално право“, четен в периода от 1936 г. до 1950 г.
Професор д-р Никола Саранов има безспорни заслуги и към възникването и развитието на криминалистиката в България, като е смятан за неин основоположник в историята на родната наука. През 1923 г. издава монографията „Борба с престъпниците (криминалистически и наказателно-процесуални изследвания)“, която (според проф. Костадин Бобев, бивш ръководител на НИКК-МВР) разширява обхвата на изследваните въпроси от технически и тактически характер. Проф. Н. Саранов организира и чете първия курс по криминалистика в Юридическия факултет на Софийския университет през 1929-30 г. По този повод П. Добчев отбелязва: „Той е продължил само една година и е бил факултативен, и отново от 1937 г. до 1950-1951 г., когато пак с негов лекционен курс криминалистиката се въвежда като задължителен предмет“. Във връзка с този курс по криминалистика проф. К. Бобев отбелязва по-различно сведение: факултативният курс е четен в периода 1929-32 г. „Прекъснат за около 10 години, той отново е въведен като факултативна дисциплина през 1941 г., за да стане през учебната 1949/50 г. задължителна учебна дисциплина. Проф. Н. Саранов … е преподавал тази дисциплина до 1955 г., след което лекциите се четат от неговия главен асистент Иван Вакарелски“.
Проф. Никола Саранов оставя след себе си огромно научно наследство: десетки монографии, учебници, студии, статии, вкл. издадени в чужбина. Владее и ползва няколко чужди езика. Начало на библиографията му се поставя с публикувана през 1921 г. статия в сп. „Юридическа мисъл“, озаглавена „Процесуални последици от неявяването на частния обвинител в съда и от неговата смърт“. В същото списание е и последната му публикация в областта на правото – през 1948 г. („Значение и процесуална природа на свидетелството за съдимост“). Плод на енциклопедичните му знания са и множество творби на морално-етични теми. Например през 1932 г. публикува социално-етичната студия „Любов и престъпление“, предизвикала завиден читателски интерес. Чрез своята научна продукция проф. Саранов утвърждава наказателно-процесуалната наука, продължавайки делото на Светослав П. Велчев (1870 – 1943 г.) – бележитият бивш Главен прокурор при Върховния касационен съд и първи Председател на Върховния административен съд, написал първата книга по наказателно съдопроизводство в новоосвободена България, както и монография за прокурорския надзор (представен по-горе в публикацията).
Участва в дейността на Международната асоциация по наказателно право, Международното дружество по криминология и мн. др., което свидетелства за международното му признание. Той е и сред основните участници в изграждането на наказателно-процесуалното законодателство, участва в многобройни семинари и конференции, изнася лекции и беседи на правна тематика пред обществеността.
„Съдържателният и интензивен живот на големия учен, изпълнен с толкова значими изяви в научното и преподавателско поприще, е прекъснат от т. нар. революционни промени в България след Втората световна война. Школувал се, утвърдил се, работил с най-големите личности на българската и чуждестранната наука и право, проф. д-р Никола Саранов в най-ползотворната за един учен творческа възраст е принуден да напусне Софийския университет“, пише П. Добчев. Лекциите по наказателен процес се поемат от неговия асистент Стефан Павлов (1914 – 1993 г.), който по-късно достига до научното звание „академик“.
Потънал в принудително забвение, проф. Саранов продължава работа в областта на правната наука. През 1959 г. завършва студията си „Фалшификацията на документи“ , която остава непубликувана. Научава турски език; пише отзиви за публикувани книги (например за „Летопис на смутното време“ на Вера Мутафчиева, „Естествознанието в средновековна България – сборник исторически извори“ от Цв. Кръстанов и Ив. Дуйчев, и др.); пише поредица от разкази и статии за историята на българското просветно дело… Свързва го приятелство с големия историк и дипломат Симеон Радев, който също след 1944 г. е уволнен и пенсиониран от дипломатическа служба със забрана за обществена дейност. Но – „името на проф. д-р Саранов продължава да липсва в издаваните енциклопедии и справочници“ (по думите на П. Добчев).
Проф. Никола Саранов умира на 5-ти октомври 1974 г. в гр. София.
Бележка на автора: Някои от сведенията, както и всички снимки относно проф. Н. Саранов, дължа на неговите наследници: неговия внук Никола Саранов (завършил ЮФ на СУ през 2013 г.), както и неговата снаха д-р Емилия Саранова (доцент в Института по математика и информатика към БАН, зам.-ректор на Висшето училище по телекомуникации и пощи). Най-подробни сведения за проф. Н. Саранов дава Петко Добчев, дългогодишен библиотекар към Министерство на правосъдието, починал през 2006 г.Някои отснимките се публикуват за първи път. Семейният дом на Саранови е бил на софийската ул. „Хан Аспарух“ № 63.
*Авторът е магистър по право от Софийския университет „Св. Кл. Охридски“ (1994).
Следовател в Столична следствена служба – 04-та районна следствена служба (1994 – 1996).
Преподавател в Академията на МВР (1996 – 2009), хоноруван преподавател в други университети.
Зам.-министър на вътрешните работи (2009 – 2013).
Депутат в 42-то ОНС (2013 – 2014) и в 43-то ОНС (2014 - 2015). Членува в комисиите по вътрешна сигурност и обществен ред, и за контрол над специалните служби.
Министър на вътрешните работи (ноември 2014 – март 2015).
Доктор по право (2003). Доцент по наказателен процес (2010). Професор по наказателен процес (2016).
От м. април 2015 г. преподава в Академията на МВР-София и в Югозападен университет „Н. Рилски“ – Благоевград.
Снимки в галерия
1. Последната снимка на проф. Н. Саранов (1974) пред дома на софийската улица „Хан Аспарух“ 63
2. Проф. Н. Саранов в работния си кабинет
3. Проф. Саранов като войник
4. Проф. Н. Саранов във Венеция
5. Проф. Саранов в работния си кабинет
6. Проф. Саранов в Париж
7. Светослав П. Велчев (1870 – 1943)
8. Авторът Веселин Вучков