Николай Василев*
Според официалбната македонска историография Илинденското въстание е било дело на македонския народ. Завладяването на властта от комунистите не се чества на 13 ноември, когато нацистите са прогонени от Скопие, защото в операцията срещу тях участва и Българската армия. Процесът на учредяване на комунистическа Македония е наричан „Втория Илинден“ – тъй като на 2-ри август 1944 година в манастира Прохор Пчински, който е на територия администрирана от България, се провежда полулегалното събиране на АСНОМ (Антифашистко събрание за народно освобождение на Македония).
Подписването на договора за добросъседство между България и Македония, в преамбюла, на който фигурира теста „Имайки предвид общата им история, която свързва двете държави и народите им“ (което е откровен ефимизъм за „били сме един народ“) има огромно историческо значение. Няма да е преувеличение ако наречем събитието „Третият Илинден“.
За характера на първия Илинден
не е надеждно да се позоваваме на тълкуватели от по-късни епохи. Нека не се ограничаваме и само до съвременници с константно българско самосъзнание. Нека се доверим на признатия в Република Македония за „македонец номер едно на 20-ти век“ Кръстьо Петков Мисирков, който открито призовава към изграждане на отделна македонска нация. Да видим какво пише той в най-значимото си произведение „За македонските работи“, само няколко месеца след въстанието:
“Ние можем да казваме каквото си искаме, но в действителност то (въстанието) беше само частично. То беше работа на екзархистите, които се величаят като българи и следователно това е българска маневра, да се реши македонския въпрос само в българска полза, т.е. да се създаде една „Българска Македония”. Може ли да не е още ясно, че ако се удовлетворят исканията на комитета Македония наистина ще се окаже българска? (...) Кои са в България главните представители на организацията: Татарчев и Матов. Може би и единият и другият да са хора с висок патриотизъм и знание за положението в Македония. Но те са привърженици на крайни мери без да се съобразяват с политическото положение... Те приемат (една) единствена права гледна точка по въпроса за народността на македонските славяни – българската. (...) Революционните комитети, по израза на руското правителство искат да създадат „българска Македония”, а Русия, за която са близки интересите и на другите християнски народи в Македония не може да пожертва техните интереси заради българите (...) България до сегашното въстание нямаше политически опит за решението на Македонския въпрос, ето защо всички маневри да го решат излязоха ялови. (...) „Ние трябваше да знаем, че против нашето въстание ще бъдат и Кара-Влашко (Румъния) и Сърбия и Гърция. Кара-Влашко не може да гледа равнодушно на засилването на България чрез даването на автономна управа на Македония. На автономията се гледа като на преходна степен към съединяването на Македония с България. Кара-Влашко не може да допусне създаването на нейните граници на една голяма България, която може после да си поиска Добруджа. (...) и така българската боя на движението е главната причина за неуспеха. Ако е така, какво се иска от македонската интелигенция, за да се улеснят нещастията на македонците (причинени) от сегашната нещастна авантюра “
Днес, 114 години по-късно трябва да се съгласим с Мисирков. Илинденското въстание е български подвиг, но геополитическата ситуация на Балканите от началото на 20 век не позволява създаването на „Българска Македония“. Огромното мнозинство от македонците може и да са се определяли като българи, но не им е било позволено да се самоопределят: „В моята книга – пише Мисирков – се говори за отцепване и за съединение, но за отцепване от тези от които вече сме отцепени и с които никога няма да ни позволят да се съединим, а за съединение с тези, с които сме морално задължени да се съединим и с които съединението е още възможно“.
Мисирков разбира, че: „често от един народ историческите условия изискват или коренно изменение на народните идеали, коренен обрат на идеалите в друга посока или го заплашва пълно унищожение.“. Затова предлага смел план, който изисква огромни жертви: „това ще накара нас македонците да се откажем от нашия пръв дълг да се борим за политическа свобода, да разрушим всичко направено досега и да се почнем все едно от азбука“.
В поредица от статии във вестник „Нова Македония“ режисьорът Дарко Митревски – създателят на гротескно анти-българския филм „Третото полувреме“ – достига до същото заключение:
„Ако комитите бяха победили, днес нямаше да имаме отделна македонска нация, или държава – тъй като планът на илинденци е бил чрез първоначална автономия да се стигне до обединяване на Македония с България. Тъкмо поражението на това въстание ще подтикне Мисирков да призове за отделяне на македонците от българската етническа тъкан и създаване на собствена нация, език и църква, като единствено спасение от подялбата (на географска Македония), която той предсказал. За жалост неговата идея ще пусне корени след като тази подялба се случи.“
Разбира се подялбата се случва по начина по който се случва, защото България отказва да анексира Щип, Кукуш и Кавала, но да изостави Скопие и Охрид. Вместо това поема целия риск и влиза в отчаяни войни, но както Мисирков е предвидил, въпреки избухването на още две въстания – Тиквешкото и Охридското, въпреки отчаяните усилия на България, подкрепяни от огромното мнозинство в Македония накрая
всичко завършва с поражение
Идеята на Мисирков наистина ще пусне корен след Първата световна война, но няма да бъде универсално приета от „славянското население на Македония“. Напротив стига се до тотално разделение – понякога идеята е приета от син, отхвърлена от баща, приета от брат, отхвърлена от сестра... Защитниците на българщината нямат друг към кого да се обърнат за разбиране освен към фашистите и нацистите. Поддръжниците на „отделянето на македонците от българската етническа тъкан“ получават подкрепата на Коминтерна. В епоха на огромен идеологически конфликт, в Македония се стига до гражданска война, в която идеологията добива етнически измерения.
Много от строителите на съвременната македонска нация твърдят, че „македонският народ избрал да застане на страната на антифашистката коалиция“. Това е типично поставяне на каруцата пред коня. Истината е, че в резултат на колосален глобален сблъсък, далеч извън дълбоко разделеното македонско общество, тези, които се застъпвали за „отделянето на македонците от българската етническа тъкан“ са се оказали на страната на победителите. Тези, които защитавали традиционната българщина, са били победени. Владимир Милчин, позовавайки се на наблюдения на Иван Михайлов заявява: „Няма държави, а народи свързани с Хитлер!“
В следвоенна Европа – Източна или Западна това звучи абсурдно. Никой народ, дори и германският бива е „свързван с Хитлер“. Македония е абсолютното изключение! Иван Михайлов едва ли е харесвал Хитлер, а и рано разбира, че Нацистка Германия е обречена. Но македонските българи трагично няма към кого друг да се обърнат за разбиране. За Милчин нещата стоят по обратния начин. Той привижда в разгрома на нацизма вечна дамга върху българската кауза в Македония и вечна легитимация за македонизма.
Така стигаме до „Втория Илинден“
Той не е никаква победа на Македонския народ срещу българския окупатор. Предвид общия ход на войната българското правителство заповядва на войниците и администраторите да се оттеглят. Тогава се стига до кървава междуособна разправа и е в най-буквалния смисъл антитеза на Първия Илинден. Синът на Питу Гули се самоубива преди партизаните да вземат властта, братът на Никола Карев е вкаран в затвора Идризово, където намира смъртта си. Най-близкия приятел на Гоце Делчев – Коце Ципушев е принуден да избяга от Македония. (Семейството на Гоце Делчев отдавна живеят в България). Малкото първоилинденци, които търсят възможност да спасят каквото може в условията на „Втория Илинден“, като Панко Брашнаров и Павел Шатев скоро са арестувани, жестоко репресирани и намират смъртта си в ръцете на градителите на новата нация.
Проблемът с развенчаването на „Втория Илинден“ днес идва от факта, че през следващите десетилетия в Югославска Македония следва омекотяване на режима, докато България дегенерира зад Желязната завеса. Ако Мисирков е проповядвал, а Конески и Колишевски са имплементирали „отделянето на македонците от българската етническа тъкан“, днес имаме мнозинство от македонци, които са чували от родители и наставници, че винаги са били отделен народ, а българите се опитвали да ги окупират и асимилират... На каквито и факти да се натъкнеш на зряла възраст, ако си отраснал в такава среда, никак няма да ти е лесно да преосмислиш историята...
Но „единоумието“ около разбирането на историята постигнало почити консенсус по време на югославския период е вече разбито. Връщане към него няма. Разбираемо е, че някои изпадат от това в истерия.
За да не се стигне до ново жестоко разделение на обществото по (псевдо) етнически признак Македония трябва по най-безболезнения начин да изгради модерен идентитет, който да не отрича истинската история, като заедно с това изгради и стратегически съюз с България и намери път към ЕС и НАТО.
Това разбира се ще е проява на дързост. Преди 100 години балкански и велики сили са водели войни, за да не позволят на
жителите на Македония да се самоопределят
За да постигнат автономия, а по-късно и независимост македонците е трябвало да доказват, че не са българи, дори, че считат България за враг. Но днес Македония е суверенна държава и македонците могат да бъдат каквито пожелаят! Съдбата на Македония ще се решава в Скопие и Охрид, не в Белград, Букурещ, Берлин, Париж, или Яйце! Да се надяваме дързостта на Третия Илинден да даде самочувствие както на македонците, така и на българите. След много поражения и криволичения гражданите на двете държави, ще могат да кажат, че са извървели пътя до свободата. Поборниците за „Българска Македония“, но и Кръстьо Петков Мисирков ще могат да спят спокойно в гробовете си.
*Николай Василев е автор на книгите: "Триумфите и катастрофите на българската дипломация" ; "Битката за България - последното десетилетие на 20 век" и на романите: "Правилата на пантомимата" и "Токсикологично отделение". Член на националното ръководство на БЗНС.