Николай Василев, политолог
Ще е много банално, ако повторя очевидното: Глупостта и невежеството могат да нанесат на националния интерес не по-малко щети от „безродието“ и дори „предателството“.
Интегрирането на България в Европесйия съюз и НАТО стана зашото това категорично отговаря на националния ни интерес. Членството в тези огранизации в никакъв случай не замества преследването на българския национален интерес. Само че това трябва да става интелигентно! Глупостта, наивността и липсата на флексибилност не веднъж са довеждали България до
Катастрофи
Партньорските и съюзническите отношения със съседните държави естествено са част от националния интерес, стига цената, която някоя от страните поставя да не е непосилна. Това е същността на дипломацията. Разбираш какво иска другият. Преценяваш колко от това, което той иска е приемливо за теб. Ако има точка на пресичане на приемливото за двамата, стискате си ръцете. И от този момент нататък не правиш нищо, което да го раздразни. Ако няма точка на взаимно приемливите решения, търсиш други съюзници и изолираш този, с когото не можеш да се разбереш.
Преди дни евродепутатът Ангел Джамбазки обяви, че през 1912 година Сърбия и Гърция ни били забили нож в гърба.
Освен, че самото изказване вероятно ще раздразни тези две страни, твърдението не отговаря на историческата истина. През 1912 година България е съюзник на Сърбия, Гърция и Черна гора. Четирите страни заедно прогонват Османската империя от сърцето на Балканите. Това е огромен геополитически триумф за България. Не ми се мисли какво би станало, ако Македония и Тракия се бяха оказали в пределите на Турската република създадена десетилетие по-късно. Може би Божидар Димитров, чийто корени са от обезбългарената Източна Тракия, би ни казал най-добре!
През следващата, фатална 1913 година достигаме върха на развитието на Следосвобожденска България. Под егидата на британския външен министър сър Едуард Грей, подписваме Лондонския договор за мир. Той ни осигурява граница по линията Енос – Мидия и толкова неоспорван от никого излаз на Егейско море, че е нужна не една, а две поредни национални катастрофи, за да го изгубим!
Какво ни предлага Гърция в края на 1912 и в началото на 1913 година? Границата между двете страни да мине на по-малко от двадесет километра от Солун. Дори според предложенията на тайния антибългарски договор между Сърбия и Гърция от пролетта на 1913 година (до който се стига, след като България не особено интелигентно отказва да сключи разумно споразумение с Гърция), под българска власт биха останали повече етнически гърци, отколкото етнически българи биха попаднали под гръцка власт. Няма да е проява на национален нихилизъм, ако заявим, че българското поведение спрямо Гърция през периода на войните е не особено интелигентно.
По различен е казусът със Сърбия. Тя отказва да спази предварително подписан договор и брутално репресира македонски българи. Но тъжната истина е, че тогава
Сърбия ни надиграва
Вместо да подпишем договор с Гърция и да проявим съчетание от търпение, хладнокръвност, но и решителност спрямо Сърбия ние се хвърлихме през глава в серия войни, Сърбия накрая се оказа на победилата страна! България воюва с всички свои съседи и губи ценни територии от всички страни. Но историята не свършва дотук! Все пак с двете значително по-големи от България страни - Турция и Румъния успяваме през 1915 и 1940 година да постигнем мирна ревизия и днешните ни граници с тях са договорени без сила, или заплаха със сила. Това е огромен политически капитал. Сърбия не ни връща територии, но в крайна сметка Вардарска Македония получи независимост и вече не е под сръбски суверенитет. България никога не е водила войни, за да „владее“ тази земя, а единствено да я освободи. Е, това е вече реалност. С помощта на България през 1991 година Македония успя да утвърди своята независимост. След дълги години на не особено интелигентни схоластични спорове, подписахме Договор за добросъседство и приятелство. И ето, че се случи чудото. Македонската православна църква поиска Българската православна църква да ѝ стане църква майка.
Какво означава това? Означава, че Македонската православна църква е готова да признае себе си, като
равноправен наследник на Българската екзархия
Както заяви наскоро по Българската национална телевизия македонският професор Драган Зайковски: „Неоспорим исторически факт е, че след 1870 г., повече от две трети от християнското население на тогавашна Македония, която е под османски власт, напълно доброволно и без никакъв натиск се обявява за Българската екзархия. След Балканските войни / 1912-1913 / и Първата световна война / 1914-1918 г. /, когато Вардарска Македония влиза в състава на Кралството на сърби, хървати и словенци, сръбските власти започнаха ожесточена политика на сръбизиране на населението в Македония или това, което наричат Южна Сърбия. (...) Един от инструментите на тази политика е Сръбската православна църква. Екзархийските епископи са незабавно изгонени от Македония, свещениците са под огромен натиск - някои са измъчвани и убити“
Това е квинтесенцията на термина „обща история“, който фигурира в Договора за приятелство и добросъседство с Македония. Предвид изключителното уважение, на което Македонската православна църква – Охридска архиепископия се радва в Македония, днес сме да едно признание разстояние да постигнем чудото. Земите на Българската екзархия да са свободни – макар и в две напълно равноправни държави, признаващи се взаимно за сънаследници на това културно наследство. Дано само Светият синод на БПЦ днес да намери смелото решение да признае МПЦ – ОА. Когато това се случи, всичко което бихме искали от Сърбия е да приеме новите реалности ( и разбира се да спазва заложените в нейната конституция права на българите в Западните покрайнини).
Колкото до Гърция, както вече написах, ако Кукуш и Кавала, да не говорим за Каснти и Александрополис (тогава Деде Агач) са днес в Гърция, това се дължи само и единствено на не особено умната ни политика тогава. Ако не сме си научили урока и не сме убедили съседите, че сме си го научили, вероятно ще последват нови катастрофи!
Благодарение на не особено интелигентната си политика, в крайна сметка след Първата световна война изгубихме излаза си на Егейско море и с това и значимостта си в очите на „морските“ демокрации. Това ни направи лесна жертва на Сталин през 1944 година. Суверенният излаз на България на Егейско море (не територия, а път, както се е изразявал Стамболийски) е неотменим императив на българския национален интерес. Само че няма да го постигнем като отправяме териториални претенции, а като убедим гърците, че сме преосмислили грешките от миналото и никога няма да ги повторим. Не можем да искаме едностранна отстъпка от тях. Но с много постоянство, такт и търпение можем да постигнем взаимно изгодно споразумение с тях, предоставяйки им суверен път и пристанище на Черно море. Нека не се лъжем с приказки от рода на „щом сме в ЕС, значи няма значение“, а да си преследваме интелигентно своя националвн интерес!
Днес, когато се навършват 98 години от подписването н Ньойския договор е крайно неинтелигентно да се събираме пред някаква измислена карта на някакво „изконно българско землище“ и да викаме, колкото ни глас държи: „Долу Ньой“. „Не сме забравили“, „няма да простим“ и т.н. Вместо да се изживяваме като жертви, нека гордо си повтаряме: Успяхме да ревизираме Ньой!
Постигнем ли братство с Македония и споразумения за пристанище на Егея с Гърция – националният ни идеал ще е изпълнен! Тогава със съседите и с по-далечните си съюзници от ЕС и НАТО ще можем заедно да гарантираме, че нашият регион, че никога няма да попадне под властта на някаква Евразийска, или Малоазийска империя! Постигайки балканските си цели, нека не забравяме, че от там винаги са идвали предизвикателства, с които никоя балканска страна не може да се справи сама!