Николай Василев, политолог
Вече сто години евреите се борят, за да установят своя държава в Близкия изток. През цялото това време основната цел на арабите е да не допуснат това да се случи. Няма средно положение между тези две цели. Компромисът е невъзможен, защото всяко териториално споразумение, което признае правото на Израел да съществува, ще се приеме от безброй палестинци, араби и мюсюлмани като унизително поражение! А Израел е убеден, че каквито и отстъпки да направи, заплахите към държавата не само, че няма да изчезнат, но ще се увеличат, защото
отстъпките ще навредят на сигурността му,
без да отслабят решимостта на тези, които се стремят към неговото унищожение. Често израелците питат палестинците: „Защо не обявихте Източен Йерусалим за столица на Палестина, преди 1967 г. когато градът беше под арабски контрол?“ , или „Защо, когато се изтеглихме от Ивицата Газа, използвахте областта за да ни обстрелвате с ракети?“ Единственият отговор, даван от палестинците е: „А вие какво правите тук изобщо? Това не е вашата земя!“ На което обикновено израелците отвръщат, че тя е тяхна от хилядолетия... и разговорът губи смисъл.
Израелците не могат да обявят, че предците им, преди 2-3-4 поколения са направили огромна грешка, като са се заселили в земите на някогашното израелско царство и създали Държавата Израел. Палестинците от своя страна не могат да обявят, че предците им преди 2-3-4 поколения са направили колосална грешка, когато не са приели предложението на ООН да създадат „арабска“ държава в съседство с Израел, че не са направили такава по някое време до 1967 г., а и че сега, трябва да приемат това, което им се предлага и да оставят Израел на мира.
Изричането на подобни заявления биха сринали основите на идентичността на всеки от двата народа. Очертава се битката между тях да е на живот и смърт. Не може да има мир без едната страна да се почувства победена и унизена.
Поддръжниците на решението на президента Тръмп да признае Йерусалим за столица на Израел подчертават, че той единствено е констатирал реалността. Израел съществува и контролира Йерусалим. Противниците му няма да го унищожат. Трябва да седнат сериозно на масата и да преговарят за мир. Само че от палестинска страна това означава да преговарят за условията, при които ще признаят своето историческо поражение. Проблемът на Израел и на американския президент е, че дори мнозинството от палестинците да са уморени от статуквото и да са готови да приемат „каквото им се предлага“, прекалено много други фактори – от иранския аятолах, през турския президент, та до лидерите на групировки като Хизбула и Хамас, нямат
никакво намерение да капитулират
Ясното обвързване на Съединените щати с Израел им дава шанс да отворят нов фронт на конфронтация с Америка около кауза, която в Близкия изток им носи популярност, без самите те да плащат никаква цена! Нерешимият локален конфликт между израелци и палестинци може да се превърне в гореща точка на далеч по-голям „цивилизационен“ конфликт, от който Европа трудно може да избяга, призовавайки за „решение, чрез две държави“, защото, както вече стана дума, в очите на милиони араби и мюсюлмани това означава капитулация.
Но как се стигна до това страховито противопоставяне?
Когато преди сто години британските войски, под командването на генерал Аланби завземат Йерусалим, градът е свещено място за евреи, християни и мюсюлмани и дестинация за безброй поклоннически пътувания. Той е център на малък санджак, в периферията на Османската империя, но не е столица на нищо. По това време не са съществували нито израелци, нито палестинци. Разбира се по света е имало милиони евреи и араби, но това са били обтекаеми и силно фрагментарни идентичности. Библейският Иврит и кораничният Арабски са „мъртви“ езици, ползвани за богослужение в синагоги и джамии. Из широките простори на Близкия изток се говорело на множество арабски диалекти, които понякога са били трудно разбираеми помежду си, но писменото слово било ограничено до свещения език, на който не говорел никой. Отделните племена и кланове говорещи на съвременни арабски диалекти не демонстрирали особена привързаност помежду си. И макар не всички да приемали, турския султан за халиф (наследник на пророка), не е съществувал проект за „общоарабска държава“. Още по-малко на някого му е хрумвала идеята за палестинска държава. Част от местната арабска интелигенция бленувала за създаване на независима „Сирия“, която да обхване целия регион.
През Първата световна война англичаните обещават на разбунтувалите се араби формирането на голяма „арабска“ държава, но в същото време обещават и на евреите създаването на тяхна „родина“ в Палестина. След войната, както великите сили често правят, британците не спазват нито едно от тези сови обещания! Мнозинството от населението на формирания британски „мандат“ Палестина може да се определи като „арабско“ – то включва както мюсюлмани, така и християни. Но освен малката традиционна еврейска общност, са се появили и нови еврейски заселници. Как и защо са попаднали те в този затънтен и размирен регион?
Векове наред милиони евреи живеят в различни страни, говорят на различни езици (Идиш, който е производен на немския, Шпаньолски – който е производен на испанския и юдио-арабски – семитски език говорен от евреите в Йемен). В Западна Европа все повече евреи говорят единствено националните езици на страните си. Дали безбройните еврейски общности пръснати по света са биологични потомци на евреите живели в античен Израел, или става дума за хетерогенни групи приели еврейската вяра, е спор, в който малцина историци постигат съгласие.
През 18 и 19 век в много части на света започва да се утвърждава съответното национално самосъзнание. Доминира идеята, че държавите не принадлежат на техните владетели, а на съответните народи, които от своя стана са дълговечни колективни субекти. Дали местните евреи са част от съответните нации? Този въпрос често е предизвиквал остра полемика. Постепенно в Англия, във Франция, в Америка и т.н. той получава положителен отговор. Евреите може да не вярват, че Христос е Спасител, но иначе са обикновени англичани, французи, или американци. Колкото по на изток се отива, толкова по-често отговорът добива отрицателен оттенък. По време на Берлинския конгрес руският външен министър убеждава английския си колега, че в Англия евреите можело да са уважавани търговци, но в Румъния, както и
в Русия те били „напаст“
Към началото на 20 век еврейските общности в Русия (и не само там) са подложени на гонения и погроми. Хиляди от тях поемат към Западна Европа, или към Новия свят. Но в Западна Европа, за свое учудване те рядко срещат съпричастност от страна на местните евреи. Т.н. „западни евреи“ постигнали успех в своята интеграция в съответните общества обикновено полагат огромни усилия, за да се разграничат от новодошлите „източни евреи“.
В страни като Германия и Унгария доминира представата, че за да се интегрират, евреите трябва да се „асимилират“, най-вече като приемат християнската вяра. Мнозина постъпват точно по този начин, но това е епохата, когато религиозните вярвания изпадат в криза и се наблюдава възход на всякакви псевдонаучни теории. За техните апологети покръстеният евреин си остава евреин! Чуждо, дори опасно тяло в тъканта на нацията.
Така в началото на 20 век, предимно в Източна Европа протича взривоопасен процес. Колкото повече разнородните поданици се интегрират в нации, толкова повече местните евреи чувстват, че не им е там мястото. (В това отношение България по-скоро е благородно изключение). Сред европейските народи изкристализира и един „народ без земя“. Когато след Първата световна война Америка рязко се затваря за имиграция и особено след възхода на нацизма, за много предимно източноевропейски евреи няма друг избор, освен да потърсят
„земя без народ“
за себе си. (След Втората световна война в някаква степен подобна е участта на близкоизточните евреи).
Сред еврейската интелигенция идеята за събиране на евреите в еврейска държава е била разисквана още през 19 век. Обсъждани са различни локации в Америките, в Африка, в Австралия... Но в ерата на националния романтизъм, се налага идеята, че евреите трябва да се върнат в земите откъдето, според вярванията, са дошли техните предци. В земята на някогашното царство Израел.
Както стана дума по същото време сред арабската интелигенция битуват различни идеи за устройването на Близкия Изток, но в крайна сметка границите биват определени предимно от европейците. С едно важно изключение. До Първата световна война Османците контролират крайбрежията на Арабския полуостров, но във вътрешността му живеят племена почти без държавно устройство. В суматохата на разпада на империята, един племенен главатар Ибн Сауд овладява свещените за всички мюсюлмани градове Мека и Медина и създава държава, която скромно кръщава на себе си. Саудитска Арабия. Никой друг не получава независимост.
Сирия – дотогава по-скоро концепция за обширна област, е орязана и превърната във френски мандат. Французите отделят от областта по-голямата част от крайбрежието, където религиозното многообразие е най-голямо, но по онова време преобладават християните маронити и наричат новото формирование „Ливан“ (по името на една от планините). Англичаните от своя страна отделят земите на мандата Палестина, които лежат на изток от реката Йордан и предават областта на Хашемитската династия, управлявала град Мека по времето на Османската власт, но наскоро прогонена от фамилията Сауд. Новата прото-държава е наречена Трансйордания (Зад река Йордан), а по-късно Йордания.
Плановете на Лондон за Палестина се менят през годините. В началото те подкрепят заселването на евреи, по-късно когато броят на бежанците от Европа нараства неимоверно, се опитват да спрат процеса. Еврейските заселници формират съпротивително движение, което прибягва до тероризъм, включително и взривяването на английския хотел „Цар Давид“ в Йерусалим“. Арабите от своя страна вдигат бунтове и въстания, но основното им искаме е
спирането на еврейските имиграции
Все още сред тях няма ясна идея за изграждане на ‚палестинска“ държава, особено със столица Йерусалим. Някои още мечтаят за „голяма“ Сирия, други за нещо като обявената по-късно от египетския президент Насър „Обединена Арабска Република“ . Когато след Втората световна война британците решават да се изтеглят, евреите обявяват своята държава Израел, но арабите не обявяват арабска държава в Палестина. Те не приемат проекта на ООН за подялба на бившия британски мандат и армиите на шест от тях се опитват да унищожат Израел. Еврейската държава побеждава, но арабските страни не се отказват от своето намерение и след 1949 година, когато се установяват т.н. граници „отпреди 1967 г.“ През тези междинни 18 години Йордания анексира „Западния бряг“ (включително и Източен Йерусалим), а Египет окупира Ивицата Газа (без ясна концепция какво да прави с нея), По време на съдбоносната война от 1967 г. Израел напада превантивно струпаните по границите му армии на Египет и Сирия, но предупреждава Йордания да стои настрана. Крал Хюсеин обаче, напада Израел и след поражението арабите губят източната част на светия град. На това поредно поражение Арабската лига отвръща с
трите НЕ-та – не на признаването на Израел,
не на преговорите с Израел, не на мира с Израел. Няколко американски президенти полагат огромни усилия, за да разбият този негативен консенсус и последователно Египет и Йордания сключват мир с Израел. Това става възможно защото Израел връща Синай на Египет, а Хашемиотското кралство се отказва от претенциите си за Западния бряг и Източен Йерусалим. Но по това време в Иран се провежда ислямска революция, която слага край на приятелските отношения, които Израел е поддържал с шаха. Аятолах Хомейни обявява Израел за държава враг на исляма!
През тези десетилетия текат и други процеси. Укрепва идентичността на палестинците, които престават да бъдат просто „местните араби“, и се превръщат в ясно осъзнат народ. Може да се каже, че от всички арабски народи, палестинската идентичност днес е най-не обтекаема и най-слабо фрагментарна на религиозна, или племенна основа (при все, политическите неразбирателства между групировките Фатах и Хамас, които управляват Автономните райони около Рамала и съответно Ивицата Газа да са значителни).
Ако утвърждаването на Израел е най-голямото поражение за арабите, то консолидацията на палестинския народ е най-голямото поражение за Израел. Надеждите на неговите основатели, че децата на изместените от войните палестински араби ще отраснат като сирийци, египтяни, или йорданци не се оправдаха. Днес
имаме палестински народ,
който е приблизително равен на брой с израелския, който няма друга земя, освен тази която днес е почти изцяло контролирана от Израел. Този народ не може да формира жизнеспособна държава единствено на територията на Палестинската автономия и на Ивицата Газа. Дори да получи всички територии в границите до 1967 година, малко вероятно е враждебните действия към Израел да спрат. А точно това предположение прави израелците несговорчиви.
Непосредствено след 1967 година израелските лидери разглеждат „окупираните територии“ като чип, с който ще заплатят за постигането на мир. Но след като Арабската лига отвръща с „Трите НЕ-та“ следващото поколение управници на Израел започват да привиждат в Западния бряг - Юдея и Самария – свещени земи, които трябва да бъдат заселени от евреи... завинаги. Те обявяват Йерусалим за вечна и неделима столица на Израел. Щом така и така няма да има мир, поне Израел да си гарантира сигурност. През 70-те и 80—те години се извършва масово строителство на еврейски селища в „окупираните територии“. Стотици хиляди израелци са родени и израснали в тях. Все пак началото на 20 век Израел предлага
да отстъпи над 90% от „окупираните територии“ срещу мир,
но предложението е отхвърлено от палестинските лидери.
При второто си идване на власт премиерът Нетаняху изглежда се е отказал от идеята за „земя срещу мир“ и демонстрира, че ще се бори за победа. Настоява палестинците да приемат, че са загубили битката и да приемат реалностите на терена. Но не по-малка реалност е съществуването на палестинският „народ без земя“, който също няма да изчезне и чиято отчаяна кауза ще бъде използвана от противниците на Запада.
Следва продължение: "Има ли решение?"