За златния пръст
на родната политика, народният порив не струва нищо щом не е дело на Русия
Светослав Пинтев
Стефан Стамболов пише във вестника на неговата Народнолиберална партия "Свобода" на 19 ноември 1886 г.:
„Делото на Съединението беше общонародно, а не частно на княз Александра, както претендираше руското правителство и поради което най-много го обвиняваше, като тръбеше чрез своите органи, че княз Александър щял бил да продаде България ту на англичаните, ту на турците. Мнозина у нас живяха дoскоро време с твърдо убеждение, че наший народ трябваше да очаква добро от Русия; но от 6 септемврий миналата година всеки разбра, доколко тя е била искрено (разположена) в благопожеланията си спрямо нашата страна.“
Мислех си доскоро, че едва ли има нормален човек у нас, който да не разбира огромното значение на Съединението, за да ни има българите, да живеем повечето в една държава, да заявим, че отново сме на европейската политическа сцена, че не сме само пионки на тогавашните империи, чиито призраци и днес бродят из Европа, дрънкат модерно оръжие и бълнуват за старите си граници, че и отгоре, опитват да ни делят като баница. А тогава е можело да го направят доста лесно. Били са на косъм.
Наскоро случайно, разбира се, попаднах в интернет на електронното издание на вестника на една партия, която тръби, че е българска и националистическа, а е известна преди всичко с това, че лидерът й имаше златен пръст, поради което понякога започва предизборните си кампании в Москва. В изданието с огромно изумление прочетох следното:
„На 6-ти септември 1885 г. Захари Стоянов прочита една прокламация в Пловдив и това се смята за Деня на българското Съединение. Честваме го тържествено, честваме го с много казионни прояви. Какво се опитвахме да съединим през 1885 г. ?“
Оказа се, че това е коментар на самия лидер в предаване по партийната му телевизия, в който обяснява, че Съединението нищо не струва, нали не е дело на Русия. Която впрочем има малко общо с днешната постсъветска държава на територията й, пред която бруталността на империята изглежда като осмомартенско мило тържество на пенсионерски клуб по интереси.
Не искам да цапаме с името на лидера тази светла дата, но едва ли се съмнявате кой е.
Там той обяснил, че по онова време сме имали едно орязано парче земя между Дунава и Стара планина, наречено Княжество България, което не било суверенно, било подчинено на султана, а пък Източна Румелия си била направо османска провинция, което формално погледнато е самата истина. Смайващи бяха изводите на този мислител с бели коси и тийнейджърски пориви да беснее по улици, ресторанти и самолети.
Това, че Съединението е акт на българска идентичност, на българска самостоятелност, че сме го направили въпреки или против великите сили, не било така, а иначе. Криво сме разбрали, той ще ни обясни как е. И го обяснява по наистина потресаващ начин. Едва не изкарва, че това си е някакво вътрешно окрупняване на вилаети в Османската империя.
Докъде само могат да стигнат подобни „националисти“ в желанието си да принизят първия самостоятелен и победоносен акт на българите след половин хилядолетие гнет, за да оправдаят враждебните към тях действия на една друга империя, която отдавна я няма.
Авторът трябваше само да доведе до край „блестящата“ си теза и да стигне до нейния единствено възможен финал. По неговата логика ни освобождава не някой друг, а Фердинанд на 22 септември 1908 г. , прочитайки манифеста за независимостта, обявявайки се цар. Което, между другото вбесило до лудост Николай II, който смятал, че
само руският самодържец има правото да носи титлата цар
. Нищо, че Симеон Велики е първият, който се обявява за такъв, а доктрината му е изцяло присвоена от Русия, включително и това за покровителстването на славяните.
Заради това „освобождение“, апропо, на лидера ще му дърпат много здраво ушите, ако се усетят.
В коментара се казва също: „Защото на мен ми омръзна от невежи бездарници, които претендират да са политици и които искат да забравим това, което е било. Искат да не узнаем каква е истината.“ И тук изводът е доста озадачаващ. На този лидер му е омръзнало от самия себе си. Както и да е, да се върнем назад, когато по вестниците и на политическата сцена се изявяваха хора като Стефан Стамболов и Захари Стоянов, а не като него и Велизар Енчев.
Към времето на Съединението
Германският журналист Артур Ернст фон Хун, кореспондент на авторитетния германски в. „Кьолнише цайтунг”, пише в книгата си „Борбата на българите за съединението си. Политическо-военна история на българо- румелийските събития в 1885 г“, преведена у нас едва преди три години:
„Руско-турската война през 1877-78 г. имаше като последствие създаването на две нови държави. С други думи: тя създаде Княжество България и автономната област Източна Румелия. И двете държави останаха зависими от Турция. Но тази зависимост съществуваше само на хартия. Всъщност обаче, България и Източна Румелия бяха, сякаш, съвсем независими от Турция и се грижеха твърде малко за волята на султана.“ Това за сведение на подобни „националисти“.
Фон Хун пише също за България, че е „една селска държава с малочислена интелигенция". И уточнява: „Затова в Европа изниква въпросът как ще се управлява тази страна. "Отговорът, че русите ще се погрижат за това, не беше дотам утешителен за европейската дипломация. Но русите не искаха и да знаят за европейската дипломация и приготвяха тази страна като руска губерния, не като самостоятелна държава.“
Единствено Съединението обърква тези сметки.
Онзи 6 септември изненадва дори министрите на Княжеството. А също и княза.
На 6-ти септември княз Александър Батенберг е в летния си дворец в Сандрово, при Варна, когато получава от Пловдив следната депеша, за която пише Симеон Радев в „Строителите на съвременна България“:
Днес Съединението прогласено по цяла Румелия в името на Ваше височество. Правителството съборено. Живейте! Ваши верни поданици.
Бог да е с нас!
Временното правителство
Младият княз не се колебае дълго и тръгва към Пловдив. Симеон Радев синтезира в две изречения неговата реакция: „Князът не очакваше тъй скоро революцията, но той немá нито минута за колебание. Той бе млад и обичаше славата, а делото бе народно.“
Най-изненадан от всички е министър-председателят на Княжество България Петко Каравелов, смятан за русофил, но пък и истински патриот, което не може да се каже за днешните. След Съединението, което всячески се опитва да предотврати, той става омразен до смърт на руския император, даже повече от самия княз Александър.
Ето какво пише Симеон Радев за неговата роля:
„Наистина, във Варна князът му бе съобщил за мисията на гостите, които тъй безцеремонно го бяха посетили в Шуменския лагер, но Каравелов бе възразил, че една революция в Пловдив би била в тоя момент едно безмерно нещастие за България. Той помоли княза да се не ангажира в нищо и да замине незабавно за Търново, за да помоли г. Стамболова да иде в Румелия, та да убеди деятелите да не правят нищо, защото страната би се изложила на опасност.
Пътувайки за Търново в един файтон със Ст. Заимова, тогава шуменски окръжен управител, Каравелов му разправял с много ядосан език, че агитаторите за Съединението били пройдохи и че самото им дело било вагабонтско. Между другите причини, които той давал за неблаговременността на една революция, било бюджетното състояние на България: „Трябва преди всичко да ми оставят време да оправя финансите“, заключавал той. Но пристигайки в Търново, той узнал, че Съединението е вече прогласено: дюкяните са затворени, камбаните бият: една хилядна тълпа го среща по пътя с виковете: "Да живее Съединението! Да живее Каравелов!" Каравелов се качва тогава в правителствения дом и държи оттам на многолюдието една импровизирана реч, която свършвала с думите: "Тая година в Тракия, догодина в Македония!"
Наистина, пред стихийния ентусиазъм, който люлееше стария престолен град и който не можеше да не е залюлял и цялата страна, Каравелов разбра мигновено, че всяко противостоение от негова страна би било не само безполезно, но и престъпно. "Негодуванието, което щеше да пламне от Варна до Цариброд и от Дунава до Балкана - пишеше по-късно той, - щеше да събори и княз, и министрите, и тогаз, при анархията в Румелия, щеше да настане анархия и в самата България."
Великите сили настръхват след Съединението, най-вече Русия, която подтиква Турция да защити с оръжие „земите си“. Султанът се страхува от клопка и не го прави…
Дори идеологът на панславизма Иван Аксаков, който „нарича Съединението “филипополски преврат”, “оперетна революция”, а също “мирна революция, признава по този повод в руската преса :. “Време е да се откажем от мисълта да регулираме живота на народите по своя воля, подчинявайки я само на дипломатически комбинации и без да се погрижим за задоволяването на органичните и законните им крайни нужди.” Колко ясно , макар че той е писал и точно обратното.
А по-късно, когато руските офицери са отзовани от българската армия от разгневена Русия, пак той ще каже: “Да се отнемат тези офицери от българската армия в такъв момент, когато все още войната за България е възможна, това е същото като да пратиш войниците в сражение, отнемайки им пушките”.
Либералната руска преса тогава пише неща , които днешните наши правоверни русофили биха определили само като
пещерно русофобство
или нещо подобно.
“Московские Ведомости” нарича Съединението „легитимно от гледна точка на Санстефанския мирен договор“, но не своевременно. Ето обаче един безпощаден цитат от изданието, който в много отношение е в пълна сила и днес:
“Всички наши разговори за славянството се забравят, когато “свещеното дело” на освобождението от турците се организира извън нас, без нашето ръководство и разпореждане”.
“Русская Мысль” е съвсем точна:: “Странно, че у нас още не са свикнали да разграничават личните въпроси от политическите; стига само българите да се откажат от услугите на който и да е руски чиновник или свадлив офицер, веднага се чуват възгласи за неблагодарността на българите по отношение на Русия изобщо /…/ не е разумно да се вменява на славяните убеждението, че тяхната национална свобода ни интересува не сама по себе си, по силата на родствени и исторически връзки, а само като оръдие на нашите специални политически цели.”
“Ние умеехме само да се сърдим на българите, да ги упрекваме в неблагодарност, едва ли не в измяна. Грубите маниери на нашите администратори в България предизвикваха справедливо недоволство, дразнеха българите, които намираха (и намират) подкрепа на най-добрите си стремежи не от страна на руската дипломация, както би трябвало да бъде, а от страна на Гладстон……
И не само… Кралица Виктория, която в първия момент се обявява против Съединението като грубо нарушение на Берлинския договор, след като разбира враждебността на Русия към този акт, го подкрепя.
Сега вече е късно да пращаме в България руските войски, както предлага “Гражданин”: България вече е стъпила на краката си и никога няма да стане руска провинция.”