Юлиан Христов, klinklin.bg
Президентът оспори последните промени в Конституцията пред Конституционния съд. Основните му забележки, освен по текстовете за двойното гражданство на депутати и министри и процедурата по приемане на промените, са свързани и с несъгласие с орязването на правомощията му.
Става въпрос за служебните правителства, които той по Конституция е длъжен да назначава при оставка на редовния кабинет. С последните промени парламентът ограничи лицата, измежду които държавният глава ще си избира премиер – той ще е длъжен да направи това от определен списък с лица.
В същото време той не е съгласен с това парламентът да действа и по време на служебното правителство. Аргументът – ще се получи застъпване на старата с новата власт.
Основният мотив на депутатите за продължаващия парламент е именно във възможността за отчетност на президентското правителство. Преди редакциите на Конституцията служебните кабинети бяха безотчетни. Това дава възможност например да се даде отчет за това как и защо подчинени структури на служебни министерства са станали дарители за изграждането на най-новия повод за национална гордост – пилонът на Рожен.
Президентът има право и дори е длъжен да постави коституционните промени на проверка. Само така обществото ще може да провери не/доверието си в управляващите – парламент и правителство.
Жестът на президента обаче много лесно
олеква откъм държавническа легитимност,
защото с едната ръка той се опира на най-върховните държавни институции, какъвто е Конституционния съд, но с другата ръка – погазва закона. За какво става въпрос?
През февруари ще станат две години, откакто държавният глава не е свиквал един от най-важните органи по сигурността в държавата – Консултативния съвет за национална сигурност (КСНС). Според Закон за КСНС президентът е длъжен да прави това най-малко веднъж на три месеца.
Румен Радев вече е имал възможността да обясни защо предпочита да даде пример с неспазване на закона, отколкото с изпълнението му: защото той (лично той) няма доверие в управляващите.
Нека приемем, че това е така – мнозинството от гласувалите за президента (между които са и такива, гласували за настоящото правителство) нямат доверие във властта. Това се показва и от социологическите проучвания – около 20% доверие в парламента и правителството. Затова той измисли и иновативен метод, при който привика само част от изпълнителната власт, но без парламентарно представените групи, след разгарянето на конфликта Израел – „Хамас“.
Но президентът е длъжен да представлява не само тези, които му симпатизират или са го избрали. Той не трябва и не може да бъде „естествена опозиция“ на евроатлантическата коалиция (по думите на политолога Слави Ангелов, бел. ред.) – въпреки че той, президентът, не го искал, но станал опозиция, защото в парламента реално нямало такава.
С властовите си жестове той трябва да дава насоката, трябва да бъде пример за това как се отстоява правовата държава. И единственият път това да стане е като се спазва законът. Независимо дали този закон е предвидил нечии добри намерения за съхраняване на националната сигурност и опитите му да брани държавността от „безродници“ и „шарлатани“.
Законът, а и Конституцията,
повеляват президентът да свиква КСНС
Тук „изнасилената“ (по Радев) дума е „повеляват“. Независимо дали става дума за закон от една страница – какъвто е този за КСНС, или за Конституция.
Особено сега, когато втори опасен конфликт се разпали на прага на вратите ни след войната в Украйна – този в Близкия изток, редовното свикване на този орган по сигурността е належащо. Дори, ако щете, КСНС е наложително да бъде свикан, само защото президент и управляващи си нямат доверие – политическа криза е достатъчно основание за свикване на този орган.
Обяснението, с което президентът оправдава това свое (без)действие, е в недоверието му към управляващите. Действие или бездействие в нарушение на даден закон обаче не може да бъде оправдавано дори и от висотата на ценности като национална идентичност и патриотизъм. По този начин президентът си позволява да надписва нормите, които най-върховният орган на държавността у нас – Народното събрание, е определил.
По същият този начин, той еднолично изолира управляващото мнозинство от процеса по изработване на политиките за националната сигурност, като си присвоява това право.
Това на свой ред поставя и поредица от въпроси. Като например този дали президентът Радев на опитва да „опитоми“ специалните служби, така че да регулира направленията, по които те са длъжни да подават информация.
Същите тези служби, които дни преди Русия да нахлуе в Украйна твърдяха, че това няма да се случи. И така на практика направиха
параван за руските военни действия,
(които бивш съветник на Радев и поставен за министър на отбраната в правителството на Кирил Петков, с тежестта на военната си експертиза определяше с наративите на Кремъл – „специална военна операция“).
Това, което този съвет (не) направи през последните две години, е да вземе важни решения, свързани със сигурността. Като например да бъде обсъдена темата за бойните машини, които даваме на Украйна, тези, които искаме да купим от САЩ, да разгледа темата за Шенген в светлината на конфликта в Близкия изток и да обсъди мерки в очевидната гангстерска война с безпрецедентното нападение (мнимо или не) над главен прокурор (което се случи именно в мандата на служебно правителство на президента).
Време е президентът, а и всички настоящи и бъдещи овластени в държавата, да се разделят с тежестта на митологичните жестове и да започнат да правят това, което всички редови граждани са длъжни – да си вършат работата според законите в държавата.
Само тогава има смисъл борбата за извоюване на държавата обратно.