Андрей Солдатов и Ирина Бороган, Center for European Policy Analysis
Всеки път, когато бъде убит противник на Путин - журналист, политик или активист - Кремъл представя една и съща защитна линия: жертвата е била толкова незначителна, че Путин едва ли би си направил труда да си окървави ръцете, за да организира нейното ликвидиране.
Над 20-гоишното управление на Путин предоставя достатъчен брой доказателства, че политическото убийство е нещо напълно приемливо за режима му и че руският президент, който е много практичен човек, е възприел тази стратегия преди години. Цяла палитра от методи за убийства е част от неговия политически инструментариум.
В тази тъмна маркетингова стратегия, в която Путин е основният продукт, лидерът се продава на Русия като единствения възможен лидер на нацията и като човек, който трябва да има властта на всяка цена. Никой не се съмнява в това - и Кремъл не прави почти нищо, за да го оспори.
Политическите убийства и наративът, лансиран в прокремълските медии спомагат за калибриране на ефекта върху целевата аудитория.
Винаги има много практична причина да нападнеш жертвата с отрова или куршуми - или да я измъчваш до смърт в затворнически лагер отвъд Полярния кръг.
През септември 2004 г., когато стотици репортери, пристигнаха в Беслан, където терористи бяха взели за заложници повече от 1000 души в училище, повечето от които деца, хората на Путин бяха заети с организирането на отравянето на журналистката Анна Политковская.
Политковская е била на път за Беслан с надеждата да преговаря за освобождаване на заложниците. Тя не успя да стигне до града, тъй като агенти на ФСБ я отровиха в самолета. Тя беше откарана в болница.
Като я отстранява от драмата в Беслан, ФСБ гарантира, че преговорите ще се провалят и повече от 300 заложници ще бъдат убити. Това беше ужасна трагедия, но руските власти получиха това, което искаха, а именно да не разговарят с терористите и да не постигат никакви споразумения. Путин щеше да приеме това като унижение.
Две години по-късно Политковская беше
застреляна от наемен убиец в Москва посред бял ден.
Името на убиеца нямаше значение; всички знаеха кой е организирал убийството. Целта му? Да каже на журналистите, че трябва да се откажат от отразяването на Чечения и на това, което властите правят там. Въпросът беше много практичен.
През същата година Александър Литвиненко, бивш офицер от ФСБ, който разкри престъпленията на руската служба за сигурност и избяга в Обединеното кралство, също беше отровен, този път с радиоактивно вещество. Малцина се съмняваха, че Путин лично е планирал и това убийство.
Потресаващите снимки на умиращия Литвиненко на смъртното му легло в лондонска болница ужасиха много руснаци, критично настроени към Кремъл. Те разбраха, че Путин може да намери и ликвидира враговете си не само в Русия, но и в чужбина. Това отново беше силно послание - службите за сигурност на Путин имаха дълга ръка, точно както убийците на Сталин.
През 2015 г.
Борис Немцов се присъедини към парада на мъртвите
Той беше познато име в Русия: беше най-младият губернатор и вицепремиер, когато Путин все още беше невзрачен чиновник.
Немцов става лидер на опозицията, единственият, който тогава има политическата тежест да се противопостави на Путин, тъй като в края на 90-те години Елцин го е благословил за свой наследник. Немцов беше убит не с отрова, а с куршум, на един хвърлей разстояние от Кремъл. За пореден път съобщенията на Москва бяха недвусмислени.
Бавното убийство на Алексей Навални, вечно преместван между бруталните руски наказателни колонии, все по на север към все по-ужасни условия, накрая отвъд Полярния кръг, също беше добре калибрирана стратегия.
Споменът за Сталиновия архипелаг ГУЛАГ е вграден в руското ДНК. Ужасяващото последно пътуване на Навални към най-отдалечените части на руските простори беше сигурно средство за събуждане на тези спомени./БГНЕС