Спомен за Васил Станилов: И все пак България няма да бъде държава на варварите!

На 14 януари Васил Станилов щеше да навърши 91 години. Той ще остане сред най-забележителните българи: общественик, писател, драмописец, издател, вестникар, родолюбец и просветен патриот, грижовник за чистотата на българския език.

Като че ли извън целия този порой от атрибути най-всеобхватното кратко определение за него би могло да бъде – 

работникът Васил Станилов

Работник не в духа на лъжливите марксово-уляново-димитрови постулати, а според смисъла, който едно време влагаше бай Захари Стоянов в думата работник. Или според стария и поизтъркан днес израз – труженик на народната нива.

Затова и издателството на Васил Станилов бе наречено „Работилница за книжнина“, където се изработиха едни от значимите и оставащи завинаги заглавия за миналото на посткомунистическа България.

От безбройната поредица от издания ще спомена хрониката „Без заглавие“ на Нася Кралевска и уникалния цикъл-свидетелство за годините на комунистическия терор „Писахме да се знае“. 

А може ли въобще да се оцени по достойнство ролята на вестник АНТИ (Про & Анти), който почти самотно отстояваше у нас позициите на антикомунистическата съпротива и на градивния анализ на миналия и сегашен живот?

Васил е неговият създател, частен финансист, редактор-вдъхновител, организатор на прекрасните пера - журналисти и сътрудници, които вършеха денонощното чудо по издаването на вестника цели 20 години…

Милен Радев

Светла му памет с този неувяхващ негов текст! 

И когато се събуждаме!

Васил Станилов

Грешката ни се състоеше в нещо много малко. Не бяхме разбрали, че свобода не се дава даром. От деца бяхме научени, че българите правят изключение от това правило. На нас Русия непрекъснато ни подарявала свободата.


Онова, което ни бе подарено през последните две десетилетия: произвол на мутри, организирана и самодейна престъпност, корупция, местни феодали, продажни съдии, подкупни полицаи, се оказа само смяна на наименованията и етикетите.

Яли сме му попарата цели 45 години

 Тогава то се наричаше слабости на растежа. Когато растежът на тези слабости се оказа неудържим, а претоварената държавна каруца се преобърна, ловки хипнотизатори от рода на Кашпировски ни внушиха, че започва промяната. Промяната, която щеше да ни освободи от страха, която трябваше да ни върне човешките права, човешкото достойнство, човешките качества, унищожени от варварска доктрина. Само че, за да се случеше всичко това, бе необходимо да прогоним варварите.

За съжаление се оказа, че  все още сме варвари

И такива ще си останем, защото сред нас няма нито един не молепсан от тази болест, или ако не е молепсан, ще е набеден, че е.

Трябваше да минат много години, за да се усетим.

Че са ни пробутали демокрация менте.

Че така наречените законодателна, изпълнителна и съдебна власт не са нищо друго освен цирк, клоунада, пародия на онова, което сме сънували през дългата непрогледна многогодишна нощ.

Че се оставихме да ни излъжат и ни накараха да повярваме, че е възможно да ни подарят онова, което се добива с кръв и се отстъпва с кръв. Властта!

Че варварите във всяко отношение са се подготвили изпреварващо.

Че начело на новите организации, движения, партии бяха поставени хора, на които, ако не на челата, в биографиите им е написано на какво са способни и какво им е възложено.

Че каквато и добра идея да се пръкне, трима да се съгласят, че има хляб в нея, единият ще е техен човек. И дори да не е, ще го направят. А ако не го направят, ще го обявят за техен.

И все пак България няма да бъде държава на варварите!

С тази мисъл трябва да заспиваме.

И да се събуждаме!