Велик е приносът на полския народ за победата над комунизма и съветската тоталитарна система
Александър Йорданов, специално за „Faktor.bg”
Всичко започва през лятото, юли и август, на 1980 година. Тогава в комунистическо-ченгесарската ни „народна република” липсваше информация за това, какво се случва в Полша. Медиите у нас бяха слуги на БКП, контролираха ги ченгета от ДС, а много журналисти бяха също ченгета, обслужвачи на политиката на „Партията”. Свободно слово не съществуваше у нас, когато управляваше партията, с чиято история днес Корнелия Нинова и сбиротокът около нея, се гордее. Тази „партия” винаги се е опитвала да затвори устата на народа, да спре достъпа му до информация от свободния свят. БКП бе партия затворостроител. Тя
„градеше” България като затвор
Обграждаше отечеството ни с бодлива тел, за да не би някой нормален човек да премине границата, да отиде на Запад и да види как там живеят свободните хора. Как живеят като стандарт, като организация на обществото, като култура. Затова бе толкова трудно на родените и отрасналите в затвора, да почувстват и разберат истински свободата. Мнозина от тях се уплашиха от свободата и след 1990 г. неколкократно си поискаха отново затвора. Има и такива, които го искат и до днес. Този разказ обаче е за това как се излиза от затвора. И кой пръв трябва да излезе от него. Историята на полската „Солидарност” е този разказ.
От комунистическия затвор, от престъпната мъртва хватка на комунистите, се излиза с борба, със силна и несломима воля за свобода. Излиза се с битка, а не с псевдоинтелектуални пърформанси и скечове по софийските улици, не с имитация на противопоставяне. Излиза се с ясна борческа визия, а не с мекушави петиции и безадресни искания. Излиза се със солидарност и единодействие на работници и интелигенция. Но как започна всичко в Полша през 1980 година?
Започна внезапно на 1 юли 1980 г. с масова стачна вълна. Поводът за нея е трудно разбираем днес – комунистическото правителство бе повишило цените на месото и месните продукти. Трудно обяснимо, защото днешните млади хора не знаят, но е добре да научат, че в комунистическата държава с решение на ръководството на комунистическата партия се определяха дори цените на хранителните стоки. „Партията” осъществяваше тотален контрол над живота на хората и си позволяваше да определя цените на стоките в магазина.
След като на 1 юли 1980 г. Политбюро на Полската обединена работническа партия (ПОРП) взема решение за повишаване на цените на дефицитните хранителни стоки – месото и колбасите, избухват първите стачки – в Миелец, в завода Урсус във Варшава, а след тях и в още няколко предприятия в цялата страна, както и в целия регион на Люблин.
На 14 август започва стачката в Гданската корабостроителница „В.И.Ленин”. За първи път се издигат и политически искания. Около 11.00 ч. в корабостроителницата пристига Лех Валенса – един от уволнените по-рано работници. Стачният комитет настоява за връщането му на работа, както и за възстановяване на работното място на друга работничка – по-късно известна като „майката на „Солидарност”, легендарната Анна Валентинович . Тя загина трагично през 2010 г. при катастрофата на полския държавен самолет в близост до Смоленск. Катастрофа при която загинаха още президентът на Полша Лех Качински и съпругата му Мария Качинска, както и всички на борда на самолета – политици, военни и духовни лица, които пътуваха, за да вземат участие в паметното възпоменание за жертвите на Катинското клане – масовото убийство от съветските болшевишки главорези на близо 22 хиляди полски военнопленници по време на Втората световна война. Това е най-голямото военно престъпление в световната история. Впрочем, през август 1980 г. работническият стачен комитет в Гданската корабостроителница настоява за издигане на паметник на жертвите на работническите протести в Гданск от 1970 г., както и за зачитане на трудовите и социални права на работниците.
Отстраняването на комунистите от власт е народно дело
Защото не комунистическата партия е народът. Имам чувството, че това у нас – 28 години след промяната и 18 години след като БКП бе обявена със закон за престъпна организация, все още не се разбира. Някои продължават да приемат БСП като партия на „народа”. В БСП няма народ. Народът е извън БСП. А който гражданин гласува за тази партия означава, че не е дорасъл дори до август 1980 година.
На 16 август в Гданската корабостроителница пристигат легендарните водачи на полското работничество Богдан Лис и Анджей Гвязда. Създава се общ национален стачен комитет оглавяван от Лех Валенса. Църквата благославя борбата на работниците, а те издигат двадесет и едно искания към правителството. На 18 август се формира експертен екип, който ги подпомога в правното формулиране на исканията им. Той се оглавява от Тадеуш Мазовецки, а в него е и видният историк проф. Бронислав Геремек – по-късно министър на външните работи на Полша и горещ застъпник за членството на България в НАТО и ЕС.
Полските работници настояват, както за икономически, така и за политически промени. Те още тогава са разбирали,че без политически промени никакви икономически подобрения не се постигат. Нещо, което и до днес българските работници и техните профсъюзни организации сякаш отказват да разберат.
Първото искане на полските работници е да имат собствени и независими от властта организации, собствено представителство, което да защитава интересите им. Целта им е създаването на независим и самоуправляващ се професионален съюз. Независим от работодателите, т.е. от държавата. За полските работници комунистическата партия, въпреки клетвите на нейните членове гордеещи се със своя пролетардско-селски произход, не защитава интересите на работническата класа. В България номенклатурата на БКП гледаше на работниците като „колелца и винтчета” в изграждането на това, което по-късно Тодор Живков нарече „недоносчето” – т.е. социализма. Но същото бе комунистическото отношение и към селяните – показателни бяха стотинките „трудоден”, за които от изгрев до залез „кооператорите” блъскаха на полето, в кравефермите , птицефермите и свинефермите. Затова и си отидоха или си отиват от живота, без да видят що годе нормална пенсия. Няма как, когато си осигуряван върху „социалистически” стотинки, а след това дори и тези стотинки бяха откраднати от „строителите на социализма”, да получиш днес повече от няколко капиталистически левчета пенсия на ден.
БКП управляваше в името и от името на работническата класа, но както почти веднага след 1989 година се оказа, скритият мерак на огромното мнозинство от нейните членове е било да станат капиталисти. И те станаха чрез кражба на националното богатство. Някои „демократи” им помогнаха. Днес те също са „капиталисти”. Не познавам в България комунист или функционер на ДС, да е станал милионер с труд. С далавера – да. С „Луканово куфарче” – да. С кражба от държавата – да. С рекет – да. С мръсни руски пари – да. Но с труд – не. Освен, ако у нас вече и кражбата не минава за трудова дейност.
И нещо също важно. Полските работници настояват през август 1980 г. за свобода на словото и свободен достъп до контролираните от комунистическата партия медии. ЗАЩОТО НЯМА СВОБОДА БЕЗ СВОБОДНО СЛОВО. Днес, когато голяма част от медиите са собственост или се контролират от бивши кадри на ДС, от наследници на бивши комунисти, проблемът за свободата на словото е отново актуален. Дори много повече актуален. Защото през 1980 г. хората бяха наясно, че комунистическите медии лъжат. Затова и ги ползваха главно за тоалетна хартия. Но ако ги четяха, то бе наопаки. Едно четяха, но друго разбираха. Четеш как капитализма загнива и се чудиш, защо като загнива при него месото и колбасите не свършват, а все ги хващаше липсата в „процъфтяващите” соцстрани. Днес у нас отново има медии, които дезинформират, непрестанно ни натикват
кремълските простотии като „пример за подражание”
И няма кой да ги попита как се случи така, че в държавата, която ни налагаше „равенството и братството”, изведнъж се пръкнаха олигарси милиардери. Нали уж до вчера всички бяхме „равни”. Откъде руските олигарси взеха своите милиарди. Ограбиха ги от руския народ, така както нашите комунисти ограбиха милионите от българския народ . Един дол дренки или „дружба – от векове за векове”!
През август 1980 г. полските работници настояват да бъдат прекратени репресиите срещу различно мислещите. А в Полша различно от комунистическата партия мислеше целият народ. Икономическите искания на полските работници целяха да се проодолеят постоянните икономически кризи в резултат на некадърното управление на комунистите. Днес е очевидно, че всяка държава управлявана от комунисти, рано или късно катастрофира. България даде няколко пъти пример в това отношение, а днес такъв пример дава далечна Венецуела. Там управлява някой си Мадуро, известен с това, че е приятел на руския президент Путин. И това обяснява венецуелската катастрофа и трагедията на венецуалеския народ. Минимилната месечната заплата там е 3-4 лева. Така се живее по комунистически.
През август 1980 г. полските работници настояват за реформи в здравеопазването и образованието, за автономия на университетите, за петдневна работна седмица. Мнозина нашенци са забравили, че при комунистическата власт работната седмица бе шестдневна. БКП бе експлоататорска мафия и живееше на гърба на народа. И в Полша, и в България. В СССР пък съвсем. Какво от това, че през 1990 г. нашите комунисти се писаха социалисти. Нали бяха и си останаха същите хора, със същия манталитет, със същите родове и фамилии, със същата присъща им грабителска същност. Тя дори се прояви по-силно при кекавата ни демокрация. Но не е ли време да запитаме онези български граждани, които не са комунисти или социалисти, но гласуват за БСП. С какъв акъл го правят? Това, че вчера гласуваха за БКП е ясно, че бе от глупост и от страх. Очите на страха при комунизма бяха големи. Но защо и днес? От какъв зор? Или някои нашенци, като гледат какви майстори на далаверата са днешните социалисти, си мислят, че ако гласуват за тях и на тях също ще им се отвори парашута, та и те от някоя далавера ще се облажат. О, свещена простота!
Комунистическите партии в „онези години” бяха като
менгемета произведени в СССР
Бяха хванали здраво за гушите народите на много европейски страни. От „строежа на комунизма” не можеше да има отстъпление. Това твърдяха точно онези комунистически негодници, които първи след рухването на Берлинската стена се втурнаха да строят „капитализма”. Някои от тях и техните наследници, днес са олигарси. Всъщност са политически измамници. Но сякаш за тях са написани онези стихове на поета Борис Христов за смъртта – „последната човешка гара”, чиито врати се отварят всеки ден и
заедно с безкрайната редица на добрите хора
улитат и злодеите на вечността в затвора...
Затворът на вечността е и за комунистите, и за олигарсите им. Някои са вече там. През август 1980 г. полските работници са заплашени не само от репресии. Пред тях е споменът от наглата инвазия на армиите на държавите от Варшавския договор срещу Чехословакия през 1968 година. Тогава тези армии ( за наш национален срам в тази „операция” участват и български войски!) се опитват да спрат волята на чешките и словашките граждани за малко свободен въздух, за социализъм с „човешко лице”. Българските комунисти и техните съветски другари, обаче много държаха социализмът да има зверска мутра. И той имаше такава у нас. Зловещият комунистически лозунг: „С кръв сме я взели ( властта – б.м.А.Й.), с кръв ще я дадем!” през 1980 г. е реалност. Но това не спира полските работници. Те вярват, че съдбата на държавата им зависи от успеха и добрият живот на всеки отделен човек. Няма как държавата да е силна и успяваща, а хората в нея да живеят зле. СССР даваше вид на силна държава, дрънкаше непрестанно оръжие, организираше „революции” по света, нахлуваше в чужди държави (Афганистан), но хората в него живееха зле, бедно, мизерно. Затова и московският комунистически експеримент катастрофира 10 години след като гданските работници предрекоха неговата катастрофа. Днешна Русия се опитва да имитира СССР или да възстанови СССР в ново издание, но всуе – народът там продължава да живее зле. Добре живеят само бившите капеесеесовци и бившите кагебейци. Народът отново е изпразнил гащи. А това, че си харесват поредният вожд е пропаганда. „Съветските хора” също си харесваха вождовете, но при първата открила им се възможност си разрушиха СССР. Как ще постъпят днешните руски хора с Руската федерация не знам, но историческият опит ни подсеща кое как ще се случи.
Валенса се превърна в символ на борбата срещу комунизма
Някога комунистическата цензура не допускаше до печат самата дума стачка. Стачки можеше да има само в „загнилия” и вечно „пропадащ” Запад. Само там, според тъпата комунистическа доктрина, работниците трябваше да стачкуват за своите права. При социализма стачки не можеше да има. В българските медии от онова време липса думата „стачка” за случващото се в корабостроителницата „В.И.Ленин” в Гданск през август 1980 г. Но истината достигаше до нас чрез радиостанциите „Свободна Европа” и „Гласът на Америка”. Властите в Полша дори прекъсват телефонните линии с Гданск. Но не могат да спрат железопътните – пътнически и товарни превози, автомобилният транспорт. И новината пътуваше. На 18 август избухва стачка и в Шчечин. Три дни по-късно стачната вълна обхваща цялата страна. За разлика от 1956 г. и 1970 г., когато при отделни стачни акции властта реагира със силата на оръжието, то сега страхът поваля не работническите, а комунистическите редици. Комунистическата партия е принудена да предложи преговори. В края на август и в началото на септември е постигнато историческо споразумение. На 17 септември в Гданск е учреден Независимият самоуправляващ се профсъюз „Солидарност” – най-големият професионален и политически успех на работниците в целия социалистически лагер. На 23 август излиза и първият брой на „Стачен информационен бюлетин „Солидарност” издаван в свободна от контрола на властта печатница в Гданската корабостроителница. Карол Модзелевски препоръчва използването на паролата „солидарност” за име на профсъюза, а запомнящият се от пръв поглед знак, показващ вървежа на солидарните хора, е дело на студента от Гданското висше училище по изкуствата Йежи Янишевски.
Велика е историята на полската „Солидарност”
Следват сблъсъци между работниците и отрядите на милицията в Бидгошч, струпване на съветски войски край полската граница, КПСС обнинява ПОРП в „отстъпление пред вътрешната контрареволюция”. На 13 декември (неделя) 1981 г. с извънреден декрет е въведено военно положение. Отделения на специалните войски атакуват стачкуващите работници в мина „Вуейек” в Катовице. Има убити работници. Танкове щурмуват Гданската корабостроителница. На 16 декември 1981 г. в цялата страна започват арести на дейци на „Солидарност”.
На 1 януари 1982 г. в новогодишното си обръщение към християнския свят Н.Св. Папа Йоан Павел II подкрепr борбата на „Солидарност”, защото „тази дума говори за великите усилия, които извършиха хората на труда в моето отечество”. Само през март са интернирани 6 700 активисти на „Солидарност”. На 1-3 май страната е залята от масови демонстрации срещу режима. Ранени са 1500 демонстранти, а над 600 са арестувани. На 12 ноември от лагера е освободен Лех Валенса. На 9 декември е отменено военното положение. На 19 октомври 1984 г. служители на службите за сигурност убиват отец Йежи Попиелушко – обичаният от варшавяни свещеник от църквата „Св.Станислав” в столичния квартал „Жолибош”. През октомври 1985 г., след призив на нелегалната „Солидарност”, 40% от полските избиратели бойкотират парламентарните избори. През 1986 г. отново на 1 май има масови антиправителствени демонстрации в цялата страна. И отново има сблъсъци с милицията и много арестувани. На 5 януари 1987 г. само в Нова Хута край Краков властите са принудени да изтрият 8 500 кв.м. антикомунистически и антиправителствени лозунги. На 8 юни 1987 г. Н.Св.Папа Йоан Павел II пристига в Полша и милиони поляци го приветстват. Приемат неговото поклонение пред родната земя като подкрепа на борбата им за свобода. През август 1988 г. в Полша се надига нова стачна вълна. От 5 февруари до 5 април 1989 г. се провежда историческата „Кръгла маса” между „Солидарност” и правителството. Докато в Полша „Солидарност” преговарят с правителството и иска от него отстъпки, то у нас българската демократична опозиция СДС започна преговори с комунистическата партия, а не с правителството, знаейки отлично, че преговаря с престъпна организация и така ѝ помага тя да изчисти образа си, да се маскира като демократична „социалистическа” партия. Затова и до днес остава съмнението за наличието на
И много често бе така – едно се говореше на площадите, а друго се вършеше в потайна доба. Вършеше се договоряне с висшето ръководство на комунистическата партия, с партийната номенклатура – в центъра и по места. Затова и остана горчивият привкус за нестаналата българска демокрация, за побългарения български преход към демокрация. На 17 април 1989 г., след осем години нелегална дейност, независимият профсъюз „Солидарност” бе отново регистриран. На 4 юни 1989 г. се проведоха в Полша избори за Сейм и Сенат. Изборите за Сенат бяха мажоритарни. В тях „Солидарност” спечели 99 от стоте места. На 12 септември 1989 г. бе избрано първото демократично правителство на Полша с премиер Тадеуш Мазовецки. Българската „Кръгла маса” отведе българите до първите свободни демократични избори за Велико народно събрание година по-късно – на 10 юни 1990 г. Но тези избори бяха спечелени, а аз мисля че бяха фалшифицирани резултатите им, от БСП. Затова и днес Полша е там, където още много години България няма да бъде. Не, не става дума само за формалното членство в ЕС и НАТО. Става дума за по-добрия живот. Става дума за пресичането на руската намеса в българската политика и икономика. Става дума за декриминализиране на държавата ни. Става дума за недопускане на т.нар. социалисти до властта. В Полша още през 80-те години на миналия век бяха наясно, че няма добър живот, няма нормална правова държава, при управление на комунисти. Няма. Просто няма. Дали ние схващаме това или не? От създаването на полската „Солидарност” са изминали 38 години. Достатъчно време, за да схванем. Или още време ни е необходимо?