На 26 декември 2011 година се навършиха 2 десетилетия от юридическият край на Империята на злото. Една от малкото, ако не единствената, в чието официално наименование липсваше знак за национална идентичност. В наименованието и обаче съществуваше ясен идеологически знак – социализъм - комунизъм. Още тук се сблъскваме с противоречието. На теритирията й нямат право да съществуват социалистически партии. Нещо повече, разправата с техните представители е кървава, в буквалният смисъл на думата.
Развитието на тази на пръв поглед странна империя на злото формално може да се раздели на 2 етапа. От края на Първата световна война и от относителния край на Втората световна война. Употребявам понятието “относителен”, поради различното тълкуване на периода, известен като Студената война.
От Втората световна война империята излиза като най-печелившата в териториално-планетарен план. Докато другите колониални сили тръгват към залеза на своята колониална същност, комунизмът бележи началото на втория си възход.
В процеса на този световен водовъртеж попада и миниатюрната територия, на която съм роден аз и моите съотечественици. В настоящата студия ще се споменава империята на злото дотолкова, доколкото съдбата на населяващата тази миниатюрна територия –България, е била и остава свързана и зависима от волята и събитията в сърцето на империята. Бих желал още тук да изразя мнието си, че съм далеч от класическия подход да струпам цялата вина за българските неудачи единствено върху външни сили и по този начин безотговорно да оневиня българите, населяващи териториятра си. Далеч съм от мисълта да вярвам, че техните представители от различни политически бордове са имали най- адекватната за съответния случай позиция, още по-малко най-далновидната. Всичко случило се и случващо се не би могло да се извърши с успеха, който констатираме, без активното, съзнателно и относително широко участие на представители на българите. Наистина основният организатор и изпълнител е БКП. Остава обаче дискусионен въпросът - неприемащите доброволно и съзнателно налагането на новия ред в България доколко са били на нужната висота при своите практически действия. И естествено е и те да носят определена отговорност, ако не за пораженията, то поне за степента им. Това е друга голяма тема, която бъдещите историци тепърва ще разглеждат.
Веднага след влизането на Империята на злото във владение на новата територия следват няколко значими в исторически план събития.
1. Отхвърля се базата на правовия ред, съществувал от основаването на Българската държава. Този правов ред, който в продължение на няколко десетилетия я е приобщавал към Европейската цивилизация. Това става със всички произтичащи от този факт последствия.
2. Като пряко основно последствие от първото българите жевеещи на територията България губят едно от основните си права, което ги прави граждани – правото на собственост.
Само с тези два акта развитието на България не само е спряно, но върнато с десетилетя назад, приближавайки я до един модернизаран феодален правов ред. Всички високо оплаквани вече десетилетия престъпления, извършвани на родната ни земя, водят началото си от тези горепосочени два акта. Те са последствие от един гигантски престъпен експеримент, извършен над една част от населението на планетата, чиито край и несъстоятелност беше официално признат с акта за обявяването на Съветския съюз за несъществуващ.
Двадесет години са един немалък период, за да се опитаме да хвърлим поглед върху това как е използувано това време, за да се излезе от дупката, в която горните два акта бяха довели България в края на 80-те години. Факт, който не се оспоравше от никои политически представители. Самата политическа сила, главен виновник за прилагането на този престъпен експеримент, публично и шумно призна провалът му. Отказа се от името си. Стовари отговорнастта върху няколко избрани бук-емисари. Навлече си нови одежди, грабна някаква роза и се обяви за имаща най-добър потенциал да изведе България от дупката, в която я бе вкарала.
За да се избегне рискът от потъване във мътните води, в които са къпани българите през тези последни години, е удачно да се концентрират усилията към двете заветни точки:
Какво е направено за връщането на България към правовият ред, който беше унищожен чрез проливане на реки от невинна и ценна за обществото ни човешка кръв?
Като последствие от това, какво е направено за възстановяване на правото на собственост на българския гражданин? Основното право което го прави гражданин и го извежда от унизиталната феодална зависимост от комунистическите гаулайтери – в български превод партийни и комсомолски секретари.
Ще е полезно да погледнем и към територията на сърцето на бившата империя на злото – Русия, какво е развитието в упоменатите области. На този фон от голяма помощ ще ни бъде и един паралел със случилото се в България и резултатите, до които се е стигнало.
По първата точка реалният напредък е невидим за голямото мнозинство от притежаващите българска лична карта. Разбираемо е, че употребявам този термин, за да защитя правото на мнение на живеещите временно вън от територията на България.
Позицията на партньорите на родината ни в рамките на Европейския съюз по тази точка е също ясна – ненадежден правов ред според критериите и директивите на Брюксел.
Позицията на българското правителство в момента е неясна и двусмислена. Кога да, кога не! То обаче не е дало смислен отговор на основния въпрос поставен от партньорите на страната ни. Проблемът с правовия ред в България е първо структурен, а след това персонален.
Всъщност какво се крие зад сухото понятие структурен. Законодателно не е изградено функционирането на съдебната система по начин, който да ограничи сериозно недобронамерени личности, намерили се по един или друг начин в позиция да вземат важни решения да реализират безнаказано престъпния си замисъл да обслужат нечий интерес. Илюзия е да се разчита главно на добрите намерения на въпросните магистрати. Нещо повече. До днес няма ясна позиция по въпроса за престъпността на самата социалистическа концепция за правов ред и право. За непреднамереният наблюдател не е ясно как и кога е била скъсана пъпната връв между тъй нареченото социалистическо праворазбиране и правораздаване, и тъй нареченото правораздаване на нова, демократична България. Напротив, в полза на приемствеността примерите са изключително много. И естествено плачевните резултати от това кръвосмешение са ежедневно консумирани от беззащитния българин.
Дали са възможни така необходимите промени. Положителният отговор на този въпрос не подлежи на съмнение. От кого зависи ? Тук вече отговорът е по-сложен. За цялостно реализиране на въпросните промени е необходима политическата воля едновременно поне на две институции – правителство и президент. Вън от тях съществуват още две, които са оказвали съпротива , а понякога направо са саботирали опитите да се върви напред – Конституционния съд и ВСС. Но при условие, че има налице обща политическа воля от правителството и президента, тук препятствията са преодолими. Логиката ни води към годините 1997 – 2001. Това е реално единственият период, когато тези две институции са владяни от политическата сила, която в очите на своите избиратели има в приоритетите си прекъсване на въпросната пъпна връв. В правото си сме да поставим под въпрос доколко представителите на тази политическа сила са били искрени и последователни пред избирателите си. Може би тук трябва да търсим обяснението на факта че избирателното тяло на тази политическа сила след излизането ѝ от властта се стопи като снега през пролетта.
Опирайки се на гореизложеното, имаме право да заключим, че по-голямата част от пътя необходим за излизането от престъпния правов хаос, в който е била въведена страната през 40- те години на миналия век, предстои да бъде извървян. Но кога - остава все още една от българските мистерии. На хоризонта търсещият поглед не открива субекта, който има едновременно интерес и възможности да го измине. Тези, които имат възможности, нямат интерес, а тези които имат интерес - не успяват да се организират по начин, който да им осигури възможности.
Ако се опитаме да направим паралел между правовия ред, съществуващ в България днес и Русия, без големи претенции бихме могли да заключим, че броят на допирните точки не е за пренебрегване. А когато се опитаме да направим същото със правовия ред в западните ни партньори, бързо се убеждаваме, че този брой е значително под необходимият минимум, за да гарантира сигурност и спокойствие на намиращите се на територията България.
Защо и как стана така, че за един период от 20 години след официално обявения юридически фалит на Империята на злото горната констатация за България вече е друг въпрос. С цел да не утежнявам с разсъжденията си, ще дам като приложение няколко бележки и примери.
Нека се обърнем по-подробно към втората точка, която е главният практически резултат от първата.
Във чисто формално юридически план чрез Българската конституция от 1991 година връщането към европейската култура и отношение към собствеността е с половин уста признато. / Чл. 17, 18 и т.н. /.
Тук обаче с една фраза е казано всичко и вратата за днешното състояние на страната е отворена : « ПРАВОТО НА СОБСТВЕНОСТ И НА НАСЛЕДЯВАНЕ СЕ ГАРАНТИРА И ЗАЩИТАВА ОТ ЗАКОНА ».
Всъщност за всеки, живял през изминалия период на територията на България, тази фраза е лишена от съдържание и смисъл, и остава една от многото подобни фрази, намиращи се в предходните две комунистически конституции, обещаващи какви ли не права и свободи на българите.
Може ли сериозно мислещ човек да се надява, че историческата страница, свързана с едно такова голямо престъпление, извършено спрямо бългрските граждани, като унищожаването на понятието собственост, би могла да се затвори чрез една такава пропагандна фраза.
Разбираме, че по предвидлив и добре пресметлив начин доминиралата във Великото Народно събрание комунистическа партия, подпомогната от определени внедрени агенти на влияние във тогавашната демократична опозиция, е отложила решаването на този възлов въпрос за по благоприятни за нея времена. Да, но ние знаем, че връщането към правовия ред, съществувал преди нашествието на комунистическите орди с днешна дата / 2012 година / предстои. С други думи, презумпцията, която срещаме при голяма част от българите, които вярват, че действията на българските олигарси са престъпни, е доста относителна. Тези действия са престъпни, но видени през законодателството на европейските страни. Те обаче в голяма степен са защитени от правовият ред, съществуващ в България. Този правов ред по същество е една мутирала форма на правовият ред, наложен у нас след Втората световна война.
Всички важни и възлови въпроси имат една пресечна и тя е в упоменатата точка първа. Когато се говори за мутри, за рекетьори, за олигарси, за корупция, за организиртана престъпност, всъщност се забравя, че това са законно установени следствия на една комунистическа правна култура.
Партньорите на България в Европейския съюз имат точно това предвид, когато скромно казват – ПРОБЛЕМИТЕ НА БЪЛГАРСКОТО ПРАВОСЪДИЕ СА СТРУКТУРНИ.
Когато говорим за проблемите около собствеността ще се опитаме да направим паралел между Русия и България.
Когато през 1993 година Чубайс – главният актьор при процеса на приватизацията в Русия, получава аргументирани предложения за приватизационен механизъм, спомагащ за създаването на стабилна средна класа със максимален брой собственице, той ясно определя целите на реформата : « ......Реформи които не целят да създадат в страната максимум собственици, а да създадат тесен слой от богаташи – от 5 до 7 % от населението.. ....» .
Когато българите прочетат това, надявам се, че ще си припомнят признанието на един от българските фараони за фамозното събрание, организирано от печално известният Андрей Луканов, който гордо заявява пред избраната комсомолска аудитория от близо 200 активисти в началото на прехода, че те са уддостоени с честта да бъдат бъдещите български миолионери. Само от този епизод се вижда до каква степен гореспоменатият текст в Конституцията, отнасящ се до собствеността е лишен от всякакъв правен смисъл. Просто още една от хилядите вече употребявани пропагандна фраза от арсенала на комунистическата номенклатура. И разбира се, от голямата част от СДС, където кой от наивност, кой от неграмотност, кой от агентурна зависимост гласува с гордост днешното бъдеще на България.
Не по-малко любопитна е и оценката на един от основните американски съветници на Чубайс – Джефри Сакс: «....Основната ни грешка идва от огромното разминаване между риториката на реформаторите и реалните им действия... Според мен руските ръководители надминаха по лудост идеите на марксистите за капитализма. Те смятаха, че ролята на държавата се свежда до това да обслужва тесен кръг от капиталисти, които си пълнят джобовете за рекордно кратко време. Не става дума за шокова терапия, а за един предварително добре обмислен циничен акт, целящ да концентрира руските богатства в ръцете на една малка група хора....... ».
Мислещият българин има възможност да направи паралел със преживяното от него през изминалите 20 години. Има възможност и още веднъж да види коренът на злото. А именно, че не се е осъществила правната реформа, виртуално предвидена в пропагандната конституционна фраза : « ГАРАНТИРА И ЗАЩИТАВА ОТ ЗАКОНА ».
Когато днес много бълагари се възмущават, просто забравят, че всичко което не е забранено, е разрешено. Е, комунистическите велможи се възползуваха най-активно от създадената от самите тях ситуация.
Всеки непредубеден наблюдател, познавайки станалото в Русия, лесно прозира, че случващото се у нас е просто едно българско издание на руският « демократичен и капиталистически модел ».
Разбира се, във никакъв случай не бих желал да държа руснацитe за отговорни. Отговорност носят тези българи, които по един или друг начин прилагаха и прилагат този престъпен модел и към собственият им народ.
{fcomment}