Проф. Светослав Ставрев
И преди 1989 г. и особено след това, съм участвал в обществения живот с многобройни публични изяви, изразявал съм – правилини и неправилни мнения, заемал съм ясни позиции – като правило силно критични към ставащото около мен. Ангажиран съм бил не само със собствената си съдба, но и с тази на заобикалящите ме. При това доказано безкористно – никога не съм членувал в партии и партийно подобни организации, никога не съм работил в държавната администрация, не съм участвал в проекти с държавно, европейско или някакво друго финансиране. Балък да речем, но умерено активен, воден от своите си разбирания за живота, чужд на социалната суета. Даже нямам и профил във Фейсбук. Но защо ви занимавам със себе си?
Тия дни попаднах на едни снимки и филмчета от времето на Кръглата маса – 3.01. – 14.05 1990 г., където се виждаше и някъде назад и моята брадата физиономия. Наистина, аз бях участник, макар и периферен, макар и по заместване на титуляра и т.н. Но все пак деятел, който отвътре и отблизо съучастваше в писането на историята. Днес мога с убеденост да кажа, че
съдбата на днешна България бе начертана тогава
И съм си мълчал досега – гузно или от скромност, от неудобство за възложената ми роля, от срам или от гордост за това което съм направил или не съм направил, си е моя работа и не е важно за публиката. От тогава изчетох и чух купища бивалици и небивалици за тая маса, за героизма на някои участници или за конспиративната роля на други. Вярно е, че макар и „участник“, аз не виждах по-голямата и по-важната част от извършваната работа, а само резултатите от нея. Но все пак нещичко видях и чух със собствените си очи и уши. Може би все още някой може и да се заинтересова от това какво си мислех докато „участвах“. Затова и надрасках долните няколко реда.
По мнението на огромното мнозинство от хората тогава, а и до днес, Кръглата маса безспорно е голям успех за България – както за БСП, така и за опозицията от СДС. За комунистите съм сигурен, защото с нея те наложиха живия и до днес
модел на „мирния преход“,
което им осигури пълен контрол над осъществяването му. Не защото мразя мира въобще, а защото тъкмо този „мир“ бе само едно подло прикритие за много мръсни дела – не само тогава, но и до днес. За опозицията в лицето на СДС, а друга нямаше, Кръглата маса бе нейна формална легитимация, доказателство, че я признават и то законно. Всъщност реално тази „маса“ бе подготвена, подредена и организирана под прекия надзор и с прякото участие на управлявалите 44 г. катастрофално зле комунисти, под прякото ръководство на СССР и КПСС. С две думи БКП запази властта в държавата за себе си, но за да е „мирно“ всичко, тя си взе за младши съдружник в управлението - собственото си отроче СДС. Свидетелство за този тъжен факт от най-новата ни история са и „постиженията“ на Кръглата маса:
1. Отпадна чл. 1 от Конституцията на страната - за ръководната роля на партията и за фактическо въвеждане на многопартийната система в България. Въпросната „ръководна роля“ по мое мнение не отпадна в действителност, а само формално. Нещо повече тя продължава и до днес, нищо че Партията си смени името и се клонира многократно за по-убедително в очите на наивните. Партията с несъмнена ръководна роля в Репулика България днес се нарича ГЕРБ, което знаят всички, поне донякъде посветени в държавните дела, 38 г. след „успеха“ на Кръглата маса, макар и това да не го пише в Конституцията.
2. Разпусна се Шесто управление на Държавна Сигурност, което бе представено пред наивниците като съдбоносен удар срещу тоталиталната система. Годините след това, та до ден днешен, говорят по най-убедителен начин, че „ченгетата“, техните слуги и началници у нас, под скритото ръководството на „работодателите“ си в Русия, си свършиха чудесно работата по време на Кръглата маса и продължават да си я вършат отлично и днес. Един от тогавашните активисти на опозицията Димитър Луджев, сега професор по история, поднася съкрушителни данни за водещата роля на някогашните „ченгета“ в икономиката, финансите и политиката днес. А той знае и то повече, отколкото казва на глас!
3. Премахнати бяха „първичните партийни организации на БКП в предприятията, учрежденията, унивеситетите и т.н.“, както и се взе решение за деполитизация на армията, полицията, съда, прокуратурата, дипломатическия корпус. Като че ли има някакво значение за тези, които упражняват власта дали ще им се мотаят в краката някакви комсомолски, отечественофронтовски или профсъюзни организации от старото време, след като нищо не им пречи да си изградят нови, но „техни“ на тяхно място или като „реформират“ профсъюзите в синдикати, които ще бъдат държани на каишка, след като им се взе имуществото, наследено от времето на тоталитаризма.
4. Премахна се Държавния съвет и на него място се въведе президентската институция, като личността на Президента се определя „съвместно“ от БКП и СДС. Тази „революционна стъпка“ е като да смениш каскет с мека шапка, нищо повече.
5. Прие се провеждане на демократични избори за Велико народно събрание, което да приеме новата Конституция на „демократична“ България. После се разбра, че и новата Конституция е подготвена под наблюдението на когото трябва, а отказвалите да я подпишат депутати бяха изтърпяни, наблюдавани „отвътре“ – в палатките, от кадрови ченгета, пребоядисали се набързо в демократи, а по-нататък бяха „приобщени“ към новата власт. Така продължаваме и сега - най-„демократично“ да си избираме партии и политици, които мразим или намразваме скоро след като сме ги избрали. Защото „няма други“, ерго, „мирния преход“ еволюира в авторитарно-тоталитарна власт, провеждаща псевдо реформи, осъществяваща грандиозен и безнаказан грабеж. Но това става спокойно, устойчиво, по европейски и по натовски.
Как и защо стана така и то не само пред моите очи, но и пред очити на всеки, който искаше да гледа или слуша. И можеше ли да стане друго яче? Още с първото изречение от моята последна книга „Скенерът: защо е така и може ли иначе?“ отговарям така:
не, не можеше
И си признавам, че ако не знаех със сигурност тогава, то усещах с цялата си душа и мозък още тогава, че така ще стане. Сега мога да рационализирам своята интуиция от онова време:
Първо, т.н. „опозиция“ в България към 1989 г. представляваше: а/ набор от политически полуфабрикати на БКП за отпускане на напрежения в обществото, чийто активисти и „лидери“ бяха членове на партията или сътрудници на тайните служби – екологични, за защита на правата и свободите и др.под.; б/ стари, срутили се от неупотреба бивши партии, забранени някога от комунистическия режим, чието реанимиране бе невъзможно и това се знаеше от комунистите, които за по-сигурно набързо внедриха в тях „свои“ хора; в/ малко по-късно се появиха, кой знае откъде, новоформирани „опозиционни“ партии, натъпкани с верни на партията хора, като напр. малката, но много напориста към държавната власт и вече забравена партийка, наричина АСО /Алтернативна социалистическа партия/ и др. под.
Второ, тази набързо и родена инвитро опозиция нямаше нито капацитета да подготви „прехода“, нито желанието да участва сериозно в него. Нито политически, нито икономически, нито управленски, нито международно. Нека да бъдем честни – главните роли бяха възложени на второкласни за тогавашните интелектуални стандарти литератори, учени, администратори, политици и дипломати от втория, третия и т.н. ешалони на предходната власт. Имаше и изключения разбира се, като Венци Антонов и Румен Аврамов сред икономистите например, но не ми е ясна тяхната реална роля в подготовката на предстоящия преход. Напред излизаха вятърничави, непознати с добро в гилдийте, но пък гладни за пари и власт екземпляри.
Трето, има две базови причини за пълната неподготвеност на опозицията по това време: а/ отсъствието на истински елити по комунистическо време, което бе разбираемо, като се знаеше какво представляваше „класово-партийния подбор“ във всички сфери на живота и затвореността на страната за учене и специализиране на Запад, където се насочваха по класови “заслуги“ децата и внуците на „активните борци срещу капитализма“, кавото и да означаваше това в действителност. От средите на реалния „социалистически елит“ нямаше как да произлязат умни, образовани и почтенни интелектуалци, без които кадърна опозиция не можеше да се изгради. И тук има изключения разбира се, но бързо-бързо най-подходящите за прехода хора бяха прогонени от „новите политически елити“, които малко се отличаваха от комунистическите преди тях; б/ каквото и да се говореше тогава, а и сега, масово, широко недоволство от комунистическия режим в страната нямаше и когато Тато бе свален от своите съпартийци от власт, огромното мнозинство от хората гледаше на събитията като на забава, любопитство, някои със страх, но малцина разбираха какво и защо става и хабер си нямаха какво следва от тях. Защо е така, е сложен и болезнен въпрос, чийто отговор, както забелязвам, не се и търси нито в научните среди, нито в гражданското общество, още по-малко в политическите, макар оттам да дойдоха някои оскърбителни, но необорени закачки, „ала Сакскобурготски“ или от неговия бивш охранител.
Четвърто, по време на „масата“ бяха съставени и екипите на опозицията, които ще трябваше в кратки срокове да подготвят програмните документи, като фундамент на бъдещия публичен мениджмънт в държавата, но преди всичко оръжие за спечелване на изборите преди това. В други бивши соцстрани тези действиs по време на „революцията“ се подготвяха продължително време в страните и в чужбина, където имаше и автентични публични лидери, станали впоследствие и държавни ръководители – Валенса, Хавел, Балцерович и др. А у нас? Зная само, че това не бяха и не можеха да бъдат нито Ж. Желев, нито Ив. Костов, нито царя по-късно, нито пък Б. Борисов днес. Та тогава, в „демократичните квази елитни“ екипи от началото на 90-те г. на миналия век, попаднаха хора, които не се и познаваха едни други. Моят приятел Д. Луджев – шеф на „групата на Луджев“ ми е споделял, че не е познавал лично всички от неговия отбор. Все някои някъде обаче ги е подбирал, по някакви правила или критерии, нали. И не е трудно да се сетим, че това са същите хора от БКП, които менаджираха Кръглата маса. Затова и първата предизборна платформа на СДС „45 години стигат, времето е наше“, бе
пълна с думи, думи, думи - лозунги, празни обещания, наивни заклинания
и пр. Ал. Йорданов по-късно споделя, че : „активния борец против фашизма и капитализма“ Груди Атанасов му бил казал: „…познавам много от хората, които участвуват в този демократичен съюз (СДС) и трябва да ви кажа, че голяма част от тях са хора, близки на партията, или са комунисти, или са симпатизатори, или могат да бъдат в помощ на нашата политика.” Същият Ал. Йорданов споделя, че „липсата на антикомунизъм бе това от което страдаше българското дисидентство“. Не съм сигурен, че зная какво означава в нашите условия „дисидентсво“, както и кой, как правеше по едно време списъци на дисидентите в България, но предполагам, че предназначението им е било сходно с това на списъците на „активните борци срущу капитализма и фашизма“. По-важен в случая е въпросът за „липсващия антикомунизъм“. Не е вярно, че е „липсвал“, а дали е бил достатъчен и за какво да е бил достатъчен? Ето някои данни за социално-политическата структура на българското население към края на 80-те год. на миналия век: над 1,1 млн. души членове на БКП; поне 1,2 млн. регистрирани агенти и сътрудници на ДС; поне 0,6 млн. желаещи да станат партийци, но отхвърлени по някакви вътрешно партийни причини, или всичко - почти 3 млн. души „бойци на Партията“. Да прибавим още няколко милиона безименни, страхливи, примирени и повярвали, че комунизма е вечен, българи !? Е, от къде да дойдат „антикомунистите“? И още по-важно: „анти“ сваля от власт и качва на власт, но не може да задържи на власт“, защото „анти“ нито храни, нито дава работа и заплати, нито води до ефективност. Политическото хейтърство не е само безполезно, то е и вредно. Но по това време „борците срещу комунизма“ нямаха никакви други аргументи, освен показен антикомунизъм. Помните ли крякащите малоумници : „кой не скача е червен“?
Да ме простят „демократите“, но те и до ден днешен не са наясно по цял куп въпроси на политиката и икономиката – ефективност на властта, без морални норми ще има корупция до дупка – отгоре до долу, заслуженост е по-висш принцип от равенството, права без съответни отговорности е провал на демокрацията, пряката демокрация /референдумите/ са политическо безумие и провал на демокрацията, балансите и устойчивото равновесие, без конфликти и борба, са гибелни за обществата в перспектива и т.н., и т.н.
Приключвам с думите на Ларошфуко „Към съдбата трябва да се отнасяме като към здравето: да и се радваме когато е добра, да имаме търпение, когато е лоша.“ Иска ми се да добавя: здравето е, може би, колкото Божи дар, толкова и грижа за него.