Иван Николов*
След разпадането на Югославия се разпадна и зараждащата се югославска идентичност, която почиваше върху мантрите за братството и единството на югославските народи и народности, самоуправлението, антифашизма, движението на необвързаните, прозападно и антисъветско настроение, култ към Тито и пр.
След обособяването на новите държави, всяка от тях започна да изгражда собствена държавна и национална идентичност.
Сърбия също започна да създава нова национална идентичност върху антикомунистическите, антиюгославските и антифашистките мантри, които доведоха до разцвет на екстремните идеологии отпреди и по време на Втората световна война. Става дума за великосръбския национализъм и четническото движение като доминираща идеология, която оформя нова ценностна система върху ревизия на историческата памет, оформяне на обществено усещане за застрашеност на сръбската нация от малцинствата, съседите, либералните ценности, чувството за ощетеност в двете Югославии и представянето на Русия като единствен защитник на сръбския народ.
След последната война отново бяха набелязани „сръбските територии“ (Северно Косово, Република Сръбска, Черна Гора и Северна Македония), върху които систематично започна да се създава нова идентичност чрез културна политика и исторически ревизионизъм, с които трябваше да се докаже, че сръбският народ винаги е бил жертва, и същевременно да го амнистира от отговорност за престъпленията през последната война. Опитите Сърбия да се реформира и европеизира не само останаха безуспешни, но и замръзнаха за дълго. А за културата на либерализма трябва да минат поколения, за да може да заживее. За това
трябва нова система на образование и създаване на идентичност
върху гражданските ценности, които днес са маргинализирани. Това пък изобщо не се задава на хоризонта.
Напротив, избуява ксенофобията към националните малцинства, които се разглеждат като деструктивен фактор на сръбската държавност и се води систематична борба те да бъдат сърбизирани или премахнати. Преброяванията на населението през последните три десетилетия показват заплашителни тенденции на намаляване на унгарското, хърватското, черногорското и българското малцинство, което е и най-застрашеното и е на път да изчезне.
Повече от две десетилетия тече непрекъсната кампания, в която в общественото мнение се създава образ на България и българите като опасен и коварен враг на Сърбия. В тази кампания са включени учени, университети, медии, политици, органи на сигурността, армията и Сръбската православна църква. Ревизира се историята на Първата и Втората световна война като превратно се тълкуват събитията и многократно се увеличават сръбските жертви, издигат се десетки паметници с антибългарски послания, отбелязват се възпоменателни дати, провеждат се църковни шествия, канонизират се „мъченици“ избити от българите и пр.
Една от целите на тази ревизия е, да се оправдае и свали отговорността за фактическото унищожение на българското малцинство в Западните покрайнини, което от 120 000 за само един век е сведено на 12 918 души. Дори и тези, които са останали, са подложени на систематична асимилация чрез борбата срещу българския език и култура и разни административни, икономически и репресивни мерки. Ония, които са дълбоко осъзнати и не се подават на асимилационните методи са принудени да емигрират и да си потърсят по-добри места за живот.
Само през последните няколко месеца, от края на миналата и началото на тази година, в Сърбия се лее нестихваща антибългарска риторика в изказванията на сръбски историци и официални лица срещу България и българите в Западните покрайнини.
След обискирането на КИЦ „Босилеград“ и изземването на книгата на Едвин Сугарев „Елегия за Краището – съдбата на българите в Западните покрайнини“ и образуването на предварително производство срещу Иван Николов, последва т.нар. „шпионски скандал“, в който седмици наред се пишеха несъстоятелни обвинения, които внесоха видима психоза сред населението в Босилеград. Но когато „българският шпионин“ бе пуснат от ареста, най-вероятно поради липса на доказателства, нито една медия не отрази това.
През януари и февруари последваха нови антибългарски статии.
Най-напред известният историк „специалист“ по антибългарските въпроси от Нишкия университет, сега държавен секретар в Министерството на труда, заетостта, ветераните и социалните въпроси проф. д-р Деян Антич откри във Владичин Хан поредната паметна плоча на т.нар. „тетовски сърби избити от българският окупатор на 31 октомври 1943 г.“ Няколко дни по-късно нишкият информационен портал „Нишки вести“ излезе със статия за „капията на смъртта“ в нишката крепост, в която описваха как българите водили през нея „сърбите, които не се подчинили на българската идея, че населението в южната част на страната, е тяхно и че е длъжно да защитава България на Солунския фронт през 1917 г., и оставили костите си в окопите около Нишката крепост. Тук са разстреляни около три хиляди патриоти“.
На 17 февруари същият проф. д-р Деян Антич отново начело на нова държавна церемония се появи при отбелязването на паметен ден за страданията на цивилни лица в Бойник по време на Втората световна война и в характерния си стил заяви: „Сръбският юг не можа да се примири с българската окупация и затова тежко пострада и в двете световни войни. Тогава, когато всички бяха убедени, че страданията на сърбите от потушаването на Топлишкото въстание никога няма да се повторят по тези места, се случи нещо още по-чудовищно. Настъпи кървавият 17 февруари 1942 г., денят, в който синовете на същите палачи на нашия народ от Първата световна война ликвидираха по най-брутален начин 600 мирни жители от Бойник и Драговац, сред които 126 деца под 15-годишна възраст. С Бойнишкото клане през 1942 г. българските окупационни власти издигат паметник на вечен позор за себе си в Пуста река“.
На другия ден на възпоменателна среща в село Белановац, Лесковашко, бе отбелязана друга годишнина от разстрела на 45 жители на това село през Втората световна война от българския окупатор. Отново бяха положени венци от делегации на сръбската армия, местното самоуправление, Асоциацията на ветераните от Съюза на бойците и Министерството на здравеопазването.
По този повод заместник-кметът на община Лесковац Оливер Антанасиевич каза: „Сърбите са правдолюбив и свободолюбив народ, в историята винаги сме се защитавали, не сме водили завоевателни войни, а сме защитавали свободата, честта и достойнството си. Искаме да живеем, да строим, да работим и да бъдем сами себе си. Гледаме в бъдещето, но не забравяме героичното минало.“
Десетина дена след това, на 26 февруари в Прокупле се проведе нова държавна церемония по повод 107 години от т.нар. „Топлишко въстание“. Това бе широко отразено в регионалните и белградските медии като „единствено въстание в държава, окупирана от Централните сили по време на Голямата война“. Отново се проведоха редица културни манифестации пред паметници в Прокупле и Куршумлия, отново възвишено-патетични възпоменателни слова, в които се твърдеше, че българите са избили 20 000 сърби и са опожарили 55 села. Представители на Сръбската православна църква, градските власти, армията, полицията, културните институции, църковни хорове, литературната младеж на Прокупле, всички заедно използваха възпоменателната среща
да изкажат възмущението си от българите,
които напук на всички международни конвенции избивали цивилно сръбско население.
По същото време на сайта на Вранянска митрополия се появи информация, че е формиран организационен комитет по повод 100 години от освещаването на паметната костница на т.нар. „Сурдулишки мъченици“. В комитета членуват владиката вранянски Пахомий, министър Никола Селакович, кметицата на Сурдулица Александра Попович, нишкият митрополит Арсений, министър Новица Тончев, проф. д-р Деян Антич, държавен секретар Драган Стеванович, генерали, представители на местната власт, републиканският Завод за защита на паметниците на културата, държавни и местни културни институции, сдружения, потомци на ветерани от войните и пр.
Същевременно, по регионалните телевизии във Враня на няколко пъти бе излъчен документален филм за „Сурдулишките мъченици“, в който се повтарят известните антибългарски тези на сръбската историография.
По втората програма на сръбската държавна телевизия, в най-гледаното телевизионно време, за кой ли пореден път бе показана популярната емисия „Квадратура на кръга“, в която отново се търсят сърби и шопи по линията Видин, Трън, Елин Пелин и пр., цитират се писма, които „сърбите от Радомирско, Софийско, Дупнишко, Самоковско и пр.“ били изпращали до Милан Обренович с молба да ги освободи от „българското господство“, защото те били „прави сърби и няма как да станат българи“ и се привеждат доказателства за това от типа на шопската салата!?
Цялата тази нестихваща антибългарска истерия не е от вчера, но през последните десетина години като че ли получи
нов размах
Сатанизирането и дехуманизирането на България и българите се провежда толкова систематично и целенасочено, че човек, който има представа от пропаганда и се вълнува от геополитиката в света и на Балканите не може да не изтръпне и да не се запита каква е крайната цел? Докато сръбското общество се помпа с твърденията за „българската окупация“ на сръбски територии и жертвите многократно се увеличават, върху окупираните български територии в Сърбия българите вече са 10 пъти по-малко, паметта на българските жертви в Босилеград не смее да се отбележи и почете с една скромна паметна плоча, а вече посегнаха и на книгите, в които се описва трагичната участ на българите в Сърбия.
Българските държавници, политици, журналисти и особено историците, някак си лекомислено и с презрение подминават тия твърдения и никой не се наема да им даде аргументиран научен отговор. С това те окуражават сръбските си колеги да продължават поетият антибългарски курс, което никак не е добре.
България има горчив опит с единокръвните си братя в Северна Македония, които, пак по внушение от Белград, са приели яростния антибългаризъм като основа за новата си македонска идентичност. Именно заради това, докато все още има време, българските учени трябва да дадат решителна съпротива на разгарящия се антибългаризъм като крайъгълен камък на изграждащата се нова сръбска национална идентичност. Това би било здравословно и за сръбската, и за българската идентичност, и за мира и сигурността на Балканите.
*Иван Николов е поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание „Бюлетин“. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”. Анализът на Иван Николов е написан специално за Агенция БГНЕС.