Сенатор Джон Маккейн: Владимир Путин - това е злото

До дни ще бъде представена „Неудържимата вълна” – последната битка на американския сенатор с неговия последен враг

Една от последните снимки на сенатор Маккейн в инвалидна количка

Една от последните снимки на сенатор Маккейн в инвалидна количка

Американски патриот, герой и политик, сенатор Джон Маккейн умира от рак, но няма да напусне този свят преди да завърши още една битка - "Неудържимата вълна" е неговата последна книга, а Русия на Путин - неговият последен враг. На 22 май в издателство Simon & Shuster излизат мемоарите на сенатор Джон Маккейн, написани в съавторство с Марк Солтер, посветени на отношенията между САЩ и путинова Русия. Faktor.bg представя на читателите за първи път откъс на български от новата книга на Маккейн, публикувана в Тhe Wall Street Journal.

"Неудържимата вълна"

Аз редовно посещавам ежегодната конференция по сигурността в Халифакс. Необичайното в тази, която се проведе през 2016 година беше, че тя се случваше непосредствено след президентските избори в САЩ и в официалните, и в неофициалните разговори на участниците основната тема беше: какво може да се очаква от Доналд Тръмп.

В тази съботна вечер бившият британски дипломат сър Андрю Ууд, който беше работил като посланик в Русия по време на бързия възход на Владимир Путин във властта, поиска думата. Той ми каза, че познава бившия офицер от МИ-6 Кристофър Стил, на когото било възложено да разследва връзките между кампанията на Тръмп и руски агенти, а също така за потенциално компрометираща информация за новоизбрания президент, с която се предполагаше, че разполага Путин.

Стил изготвил доклад, за който Ууд ми каза, че най-вероятно съдържа "сурови" и необработени данни на разузнаването. Но авторът твърдял, че отчетът заслужава внимателно да бъде изучен от експертите на контраразузнаването.

Аз бях разтревожен от намесата на Русия в изборите ни. Това би трябвало да тревожи всеки лоялен американец. Исках да накарам Путин да плати висока цена за това и се опасявах, че новата администрация няма да е особено склонна. Категорично не бях съгласен с възхищението, което Тръмп изпитваше към Владимир Путин, което си обяснявах с наивността и общата несериозност към антагонизма на Путин към интересите и ценностите на САЩ. Отнасях се скептично към твърденията, че Тръмп или негови помощници активно са използвали намесата на Русия. Но дори и най-малкият риск, че американският президент би могъл да бъде уязвим за руски шантаж, трябваше да се разгледа.

Въздухът на тази странна среща беше наелектризиран. Никой не се и сещаше да успокои обстановката. Ние говорехме тихо, стаята беше слабо осветена и атмосферата неприятна. Аз бях зашеметен. Звучаха шокиращи твърдения.

Съгласих се да получа копие от това, което сега се нарича "досието Стил". Изучих съдържанието му. Обвиненията бяха тревожни, но нямах представа кои от тях са правдиви. Аз не можех да ги проверя самостоятелно  и затова направих това, което би трябвало да направи всеки американец, който се тревожи за сигурността на нашата страна. Оставих досието в сейфа в офиса си и позвъних на директора на ФБР с молба за среща. Предадох му досието и обясних как съм го получил. Казах им, че не знам какво да правя с него и че вярвам, че ФБР внимателно ще го проучи и разследва.

Около тази история се появиха 

теории на заговора:

че аз съм "сив кардинал", че съм двоен агент на Русия, че съм постъпил така, защото съм недоволен от избирането на Тръмп, че симулирам болестта си, за да избегна разследване. Имам отговор за параноиците и скептиците: бях длъжен да предам до съответните длъжностни лица недоказаните обвинения, които не можех да докажа сам и които, ако са верни, биха създали уязвимост към враждебна на САЩ власт на друга страна. 

Изпълних това задължение и бих го направил отново. Всеки, на който не му харесва, може да върви по дяволите.

Защо са ми дали досието? С този въпрос започват обвиненията на "конспираторите". Отговорът е твърде очевиден за параноиците. На международно ниво аз съм отдавна известен със своята постоянна критика на режима на Владимир Путин. Ууд и Стил вероятно са предположили, че заради моята враждебност към Путин ще възприема обвиненията в отчета сериозно. И са били прави.

Много американци и европейци смятат, че Путин се е променил от 2007 година, когато от модернизиращ се руски лидер, с когото Западът би могъл да сътрудничи, се превърна в 

хазартен самодържец и руски националист, 

възмущаващ Запада и особено САЩ. Аз смятам, че това е грешка. Рискувайки да се покажа самохвалко - но вече 20 години аз си оставам реалист по отношение на Русия и нейния корумпиран лидер. 

Ние с Путин си имаме своя история и всеки от нас редовно е изразявал нелицеприятно мнение за другия.

Аз се отнасях скептично към политиката на четири американски администрации спрямо Русия. По време на дългата си политическа кариера съм направил много грешки, но Путин не е една от тях.

Още през 1996 година, разтревожен от това, което бях чул в Русия, предупредих Сената за "руската имперска носталгия". Настоятелно призовавах за бързо разширяване на НАТО със страни от Прибалтика и Варшавския договор, които се бояха от възраждане на руската империя. Опасявах се от бъдещето и моят песимизъм беше в дисонанс с оптимизма, който оцветяваше отношенията между САЩ и Русия след края на Студената война. 

Този оптимизъм беше ограничен от беглия поглед към руската история само в 73-годишния период на управление на комунистическата партия. Обидата и несигурността са били мощни движещи сили в руската история в продължение на векове. Само през три четвърти от XX век е присъствала идеологическа компонента. Когато идеологията се провали, тя беше отхвърлена. Но другите патологии са по-дълбоко вкоренени.

През юли 1999 година, след 78 дни въздушна кампания на НАТО против Сърбия, правителството на Слободан Милошевич се съгласи да изтегли войските си от Косово и да даде достъп на миротврчески сили на НАТО. Когато до американските дипломати достигнаха слухове, че Русия се готви да изпрати собствени миротворчески сили без съгласуване с НАТО, Путин (който тогава беше съветник на президента Борис Елцин) ги беше уверил, че не се планира нищо подобно.

В същия ден на летището в Прищина пристигна бронетанкова колона, в която се намираха над 200 руски десантчици. На следващия ден пристигнаха британските миротворчески сили. Последвалото противопоставяне се изрази в публични разногласия между съоюзниците от НАТО: британският командващ не изпълни заповедта на американския командващ на НАТО - генерал Уесли Кларк, да блокира пистите на ленището, за да предотврати укрепването на руските сили.

Три месеца по-късно, в първите седмици на Путин на поста министър-председател, в три града на Русия, включително и в Москва, бяха взривени три големи жилищни блока. Путин използва този инцидент, за 

да започне втората чеченска война

и заповяда чеченската столица Грозни да бъде бомбардирана. Безчовечността на руското нападение беше шокираща. Никаква предпазливост, никакви изключения, никакъв съд, жестокост и безпощадност: убивайте хората, военни и цивилни, без разлика.

Путин направи изпреварваща и ефективна стъпка - през 2000 година постигна споразумение с олигарсите, които бяха натрупали огромни състояния от приватизацията на държавните активи. Той им разреши да продължават в същия дух до тогава, докато публично поддържат управляващия елит и да делят част от печалбата. Мнозинството олигарси се съгласиха, освен трима, най-богат от които беше Михаил Ходорковски. Собственикът на ЮКОС, нефтения конгломерат, владеещ ценни нефтени ресурси в Сибир, беше признат за най-богатия човек в Русия. Той открито изрази своите опасения от растящия авторитаризъм и корупция в правителството на Путин.

През октомври 2003 година Ходорковски беше арестуван по изфабрикувано обвинение в мошеничество. Неговото единствено "престъпление" беше критиката му на путиновия режим и подкрепа за опозиционните партии. Той беше осъден на 10 години затвор, впоследствие му прибавиха още 2 години.

Западът, вероятно, е бил потресен, да види състоятелния руски бизнесмен окован с белезници след показния съдебен процес. Вероятно си е спомнил за "справедливостта по съветски" от най-лошите времена. Но много западни правителства продължаваха да възприемат Путин като човек, с кого можеш "да си имаш работа", буквално или преносно.

На мен ми е разбираемо това желание да приемеш желаното за действително. Внезапният край на Студената война пося в много американци, включително и у мен, че отношенията между двете свръхдържави имат бъдеще. Но да се предполага, че Путин винаги ще бъде нашият демократичен партньор - беше просто глупост. Както казах след ареста на Ходорковски, всичко което е останало в душата на Путин е 400-годишният руски гнет.

Това послание не беше много добре прието във Вашингтон и европейските столици. Мина само един месец и руският силовак даде още причини за опасения. През 2004 година Путин заповяда на руските сили за сигурност да щурмуват училището в Беслан, където чеченски терористи държаха близо 1000 заложници. С помощта на танкове и картечници училището беше освободено, но с цената на 

330 невинни живота, 186 от които деца 

В реч през 2005 година Путин нарече разпада на Съветския съюз най-голямата политическа катастрофа на XX век. На 7 октомври 2006 година, рождения ден на Путин, с няколко изстрела от упор беше убита смелата руска журналистка Анна Политковска. Месец по-късно беше отровен беглецът от Русия Александър Литвиненко.

Администрацията на Буш и мнозинството европейски правителства тогава по-реалистично оцениха човека, на когото разчитаха твърде много и стопяващите се шансове за сътрудничество с него. Но доказателствата за неговия авторитаризъм и корупция не изчезнаха. В интервю през 2006 година предупредих, че проблясъците на демокрация в Русия са твърде слаби и посочих репресиите на Путин срещу "несъгласните" и против руските медии. Настоятелно препоръчвах да му бъде даден силен отпор.

Превърнах се в обект на ситуативна, но остра критика от различни органи на кремълската пропагандна машина. Срещу мен постъпваха жалби от руски правителствени чиновници, които се оплакваха от моя "остарял манталитет от времето на Студената война". Често за моята жестокост говореха обикновени руски граждани, избрани благодарение на своята честност, но и благодарение на своята политическа позиция. Офицер от запаса завладя вниманието на медиите, когато разказа, как е комплектовал ракетата, с която е бил свален моят самолет във Виетнам. Според описанието на русия вестник, той е скромен герой, който е изпълнил дълга си и е заслужил уважението на своята благодарна нация.

"Презареждането" на отношенията с Русия

дойде с администрацията на Обама, която се стремеше към сътрудничество по контрола над въоръженията и по други въпроси на сигурността. Цената - да не "дразним прекалено" Русия, с претенции за присъщата й корупция, репресиите и заплахи към съседите. Санкциите, въведени от администрацията на президента Буш година преди това, бяха отменени. Два обекта на ПРО в Полша и Чехия бяха замразени, за да "успокоим" Русия. Разширяването на НАТО беше отложено.

За да бъда справедлив, трябва да отбележа и позитивните промени, предизвикани от "презареждането". Русия позволи да прехвърлим подкрепления за въоръжените сили по въздуха. Кремъл изрази намерение да се присъедини към договора за съкращаване на стратегическите настъпателни въоръжения (START). Не мисля, че това беше чак толкова добро, затова не го включих в списъка с позитивните промени. Други съществени предимства от сътрудничеството с Русия не видях и не очаквах.

Владимир Путин е зъл човек и той има намерение да върши зло, включително да разруши либералния световен ред, начело на който застанаха САЩ и който донесе повече стабилност, процъфтяване и свобода за човечеството, отколкото когато и да било в историята.  Той използва откритостта на нашето общество и поглъщащите ни остри политически разногласия. Той иска да задълбочи тези разногласия и да ни парализира, така че да не можем да дадем отпор на неговата агресия. Той се намеси в едни избори, но ще го направи отново, защото това сработи - и защото никой не го спря.

Целта на Путин не е кандидат или патрия. 

Той иска да победи Запада 

Президентът Тръмп, изглежда, или не си представя с какво се занимава Путин, или не му отдава значение. За негова чест, той оцени част от политиката на Обама и оказа помощ на Украйна, като и предостави оръжия. Но той е длъжен да разбере природата на заплаха, идваща от Путин. Той трябва да разбере същността на Путин и неговата природа.

През миналата година президентът Тръмп направи предположение, че нашето правителство е морално еквивалентно на режима на Путин: "И ние имаме много убийци, какво си мислите, че нашата страна е толкова невинна", каза той в едно интервю. 

Да кажеш такова нещо е първо срамно, второ - не отговаря на действителността. Докато Тръмп говореше тези неща, руските бомби падаха върху болниците в Алепо, украинските войници защитаваха страната си от руската агресия, а американците се караха помежду си заради обвиненията, които руските тролове пускаха в медиите, и които подкопават устоите на нашето общество.

Ние сме длъжни да се борим с Владимир Путин така решително, както той се бори с нас. Ние ще го спрем, ако не позволим на частични интереси да предадат обществените, интересите на националната сигурност, целостта на нашата демокрация и върховенството на закона на неговите хищнически амбиции. Ние ще го спрем, когато отново започнем да вярваме в себе си и когато си спомним, че нашата изключителност няма нищо общо с това, което сме - процъфтяващо, могъщо, достойно за завист общество, а с това, което сме като хора - хора, обединени от идеали, а не от етническа принадлежност или география, обединени от решимост да защитаваме тези ценности не само в своя дом, но и по целия свят.

Превод: Faktor.bg