Предполага се, че е починал на път за Света гора в селището Амбелино (днес Св. Георги - квартал на Асеновград, известен в онези времена като Станимъка).
Авторът на „История славянобългарска“ се сочи за основоположник на българското Възраждане. Канонизиран е за светец с писмен акт на Светия синод на Българската православна църква през 1962 година, а делото му остава част от националната ни идентичност.
Сведенията за живота на Паисий Хилендарски се изчерпват с автобиографичните му бележки в единствената му сигурна творба „История славянобългарска“, вписванията в хилендарските кондики и някои писма. В тях става ясно, че е роден през 1722 година в Самоковската епархия със светско име Пенко или Петър. Най-сериозната научна хипотеза в българската историография казва, че Паисий Хилендарски е син на Михаил Хаджи Вълчев и брат на Лаврентий (Лазар) Хилендарски ихаджи Вълчо, които по произход са от Банско.През 1745 година се замонашва в Хилендарския манастир, където по-късно е йеромонах и проигумен. През 1758 година пътува до Сремски Карловци като таксидиот, където се запознава с исторически съчинения и средновековни източници за българската история, които ще му послужат за написването на основния си труд. „История Славянобългарска“ е завършена през 1762 година в Зографския манастир, след като Паисий напуска обителтазаради раздор с останалите монаси.
Известни са около 60 преписа на книгата му, като първият е на Софроний Врачански (1765), а първото печатно издание на книгата е направено през 1844 година под заглавие „Царственик“ след силна редакция от Христаки Павлович.