Стойко Стоянов
За Цветан Томчев бият камбаните! Не е за вярване, но днес се прощаваме с бунтаря, който почти 10 месеца всяка събота протестираше пред БНР, заради проруската пропаганда, която допускат в националната медия. Угасна тихо на Рождество в леглото си. Днес, 27 декември земята на родния Ловеч ще поеме тялото му. Опелото ще бъде от 12,30 в ловешкия храм „Света Троица“, а погребението от 14 часа в село Изворче.
Вероятно
символиката не е случайна,
но точно преди 20 години на днешния ден бе атентатът срещу българската база „Индия“ в Кербала, Ирак. Тогава загинаха пет български войни, а Цецо се оказа първият наш фоторепортер, който успя да документира трагедията. Натуралистични, зловещи снимки, които публикува в „Труд“. Направи и големия си репортерски удар - орловият му поглед успя да открие и заснеме в кървавата кал откъснат от взрива пръст на български войник, независимо, че останките от момчетата бяха грижливо събрани. Снимката получи награда и обиколи световните агенции.
Няколко истории от декември 2023
Последната му професионална страст бе да изследва близкото минало и да документира разкази на жертви и очевидци, последни оцелели от комунистическия терор. Видео рубриката си озаглави „Разкази от преизподнята“,(тук можете да гледате първи и втори епизод, б.р.). Излъчваше в специално създадения за целта YouTube-канала „Освобождение“. „Темата беше забранена до 1989 г., остана забранена или по-скоро забравена досега“, сподели при старта пред Faktor.bg. Успя да
реализира само две предавания,
а други две теми са почти готови, но продължаваше да работи по тях.
На 17 декември ми изпрати второто видео да го публикувам във Faktor.bg. Не знам какво е предчувствал тогава, но ни в клин, ни в ръкав подхвана друга, съвсем странична тема:
„Повече мед няма да има, спирам да се занимавам с пчелите“. Отговорих, че имам резерва още няколко буркана, а той продължи: „Пази си ги, за спомен от мене“.
Последните пет години взимах само от неговия мед – истински елексир от ловешкия Балкан. Беше му голяма гордост, с часово говорехме за пашата, която избира, как не храни пчелите със захар през зимата, какъв аромат извирал, когато мачкал на пресата пълните с пчелния балсам восъчни пити и т.н. тънкости.
Днес, 10 дни по-късно търся отговори за този странен разговор и за вкусния мед, който трябва да ми остане спомен от него?
Но да се върнем към
„Разкази от преизподнята“
Последният му герой беше проф. Атанас Попов, внукът на македонския войвода Атанас Попов. Цецо беше ходил преди седмица до Благоевград, за да снима специално свидетелствата му. Професорът е от малцината оцелели до днес заточеници в специално създаден от комунистите лагер за деца и внуци на македонски войводи, които не признават Югославска Македония като отделна част от България, не търпят извращенията в историята ни и подлата намеса на Москва и Коминтерна в съдбините на Пиринския край. За този комунистически лагер и жертвите почти не се знае и пише.
На 17 декември, час след телефонния ни разговор му изпратих по фейса линк към втората публикация от поредицата, а Цецо ми написа в месинджъра: „Вече започват по-бързо да напредват гледанията (говори за канала „Освобождение“, б.р. ). След седмица ще пуснем архитекта на Плевенската панорама - много силна история, после проф. А. Попов - за репресиите, че е внук на революционери.“ И още: „Да, грамадна личност е!(професорът, б.р.)“
Вчера в късния следобед проф. Атанас Попов се обади по телефона, плаче, не може да повярва, че Цецо е напуснал тази грешна земя. „Пет часа говорихме, беше поразен от войводските истории и репресиите на комунистите, които му разказах. Накрая съпругата му се обади по телефона и се наложи по-бързо да тръгне към София. Толкова бързаше, че си забрави у дома каскета. Обадих му се, че си е оставил шапката, а той ми казва: „Пази я, след няколко дни пак ще дойда“. Сега гледам шапката му и плача – той отлетя в отвъдното, а тя остана от емоционалната ни среща“, разказа проф. Попов.
На 23 декември Цецо проведе последния си протест пред сградата на БНР срещу мръсната путинска пропагадна, която се лее от предаванията на Петър Волгин и държавната медия.
На 24 декември се чухме последно около 11,30 часа. Беше зареден с нови идеи - да организираме поход в района на Радомир, за издирване на таен масов гроб на избити от комунистите след 9 септември 1944 година българи. Юли на два пъти, обикаляхме чукарите в района, но все попадахме на грешна следа. Водеше ни разказ на Наско Манаджиев, който е правил последното интервю с Мирчо Спасов, а сатрапът разказвал къде са заривали труповете. Цецо твърдеше, че сега знае точното място и този път ще извадим кости и ще имаме доказателства. Експедицията трябваше да се случи около 28-29 декември. Отделно с Георги Боздуганов се уговаряхме да ходим през януари да разкопаваме друг масов гроб в пещера край Берковица. От пролетта тази тема се бе превърнала за Цецо в негова фикс идея. Вярваше, че има стотици неразкрити гробове на избити без съд от комунистите и ДС българи, които трябва да бъдат отворени и показани на обществото, а имената на жертвите - почетени. Вили Радева ни изпращаше свидетелства за подобни убийства от Русенско. Така се роди и поредицата "Разкази от преизподнята".
Нямам представа, какво ще стане с архива на Цецо, а и с последните видео разкази, които готвеше, но задължително трябва да бъдат запазени и
да видят бял свят
А делото му срещу мръсната руска пропаганда със сигурност трябва да продължи. Във фейсбук ентусиасти и поддръжници вече се организират и тази събота от 11 часа пред БНР пак ще има протест. А от Отвъдното неспокойният дух на Цецо ще призовава: „Вън Русия от България! Вън Волгин от БНР!“