До съвсем скоро темата за Яворов и Лора изглеждаше да е отдавна приключила и „архивирана“. След толкова много книги и спомени на съвременници, след безброй статии през годините, след филма „Дело 205/1913“ на режисьора Киран Коларов като че ли вече нямаше какво да се добави, освен да се повтаря наложеното през годините. Или да се дообговарят по един или друг начин „истините“, отдавна залегнали в съзнанието на днешните и предходните поколения за повече от половин век назад.
Тук разбира се не става дума за поезията на Яворов. Тя е безспорна и сама за себе си, и като своеобразен връх в развоя на българското поетично слово. За нея във времето винаги е имало, има и ще има нови и разнопосочни гледни точки и интерпретации. „Той беше един голям поет – казва Иван Радославов – и за него може да се пише много дълго време след смъртта му.“
Оказва се, обаче, че не всичко е било казано и за
житейската му драма
За семейната им трагедия с Лора Каравелова, предопределена от техните необикновени и, по думите на Пенчо Славейков, несъвместими характери. Трагедия, която пък сякаш като да беше документално и фактически изяснена.
Но ето, че наскоро в мрежата се появи до голяма степен „сензационната“ информация за нова книга на литературната изследователка д-р Виолета Радева „Обсебеност. Лора и Поетът“*. Анонсът беше, че в нея се оспорват вече уж установени факти около смъртта на двамата, представена е нова гледна точка към началото и хода на съдебния процес, към психопортрета на Яворов, по различен начин е мотивирано поведението на близките му роднини и приятели.
За мене това беше достатъчно основание да поискам и да прочета този
„роман-разследване за любов и смърт“,
наречен така от авторката. Още повече, че и самият аз съм изследвал последните години от живота на Яворов, познавам голяма част от фактите и документите. Именно затова бях заинтригуван.
И наистина, в тази нова книга за първи път можах да се запозная „черно на бяло“ с позицията и аргументите на „насрещната страна“, ако може така да се каже, на обвиняващите Яворов близки на съпругата му и други преки или косвени свидетели на драмата, чиито показания сякаш бяха априóри игнорирани. Включително и в моята книга „П.К.Яворов преди и след куршума“. И то дотам, че да се забрави дори и азбучното правило, според което преди някой да се произнесе за каквото и да било, той е трябвало да „изслуша“ и двете страни.
Но „гласовете“ на Екатерина Каравелова и близките ѝ, на Жана Николова-Гълъбова, на Фани Дренкова, Румена Паскалева и пр., които са звучали по един или друг начин през годините, напоследък като че ли бяха окончателно заглушени и потънали в бездната на премълчаването. А авторката на новата книга базира своя разказ именно на това. Тя е разговаряла с някои от тях и е записала спомените им, за да обоснове своята теза не само за виновността на Яворов, но и за евентуалното пряко посегателство от негова страна върху живота на съпругата му. Позиция повече или по-малко също толкова едностранчива може би. Колкото и всичко останало досега впрочем, убеждаващо ни в противното. При това то е засвидетелствано от видни учени и изследователи, от роднините на поета, от неговите приятели и защитници в натрупалата се за повече от век книжнина.
Едва ли е толкова лесно при това положение и още повече в наши дни, човек да бъде абсолютно убедителен и аргументиран, лансирайки наново противоречащата им теза. Струва ми се, че не го е постигнала докрай и Виолета Радева. Но ѝ прави чест, че не натрапва своето толкова различно гледище, а последователно и с внимание го гради и надгражда въз основа на чутото и прочетеното през годините и на архивните документи, до които е получила достъп в съответните библиотеки и архивохранилища. Като не крие и своите колебания.
„Потребността, която повече от три десетилетия ме държи закотвена в проблемата Яворов, е търсенето на моите отговори на вече отговорените въпроси“ – пише тя. „Държа да подчертая, че това са моите отговори. Друг ще даде други отговори. Трети ще се задоволи със съществуващите…“
Мисля, че това е достойна за уважение позиция. Същото бих казал и за тези редове, озвучаващи появата на „Обсебеност. Лора и Поетът“. Те пък са моят отговор на поставените от нея въпроси, моят отзвук от написаното в „роман“-а. Очаквам да се чуят още мнения, да се произнесат и други. Както читатели, така и учени и интерпретатори на Яворовото дело. Защото мълчанието, познат прийом от недалечното минало, което засега посреща появата на тази във всеки случай необичайна книга, с всеки изминал ден става все по-подозрително и неловко.
А целта на авторката е „идеална“. И по собственото ѝ признание не преследва нищо повече от това
да „реконструира Яворовата личност“
Не толкова като идеологически обусловено и художествено-интерпретативно установено „клише“ обаче, колкото като „сума от наследствени дадености, емоционални нагласи, поетична дарба, идейни увлечения, приятелски връзки, професионални и човешки симпатии и вражди, биографични сюжети“.
Въз основа на своето собствено познание, на житейския и изследователския си опит, тя започва с различните и досега непотвърдени версии за произхода на Крачоловия род, акцентира на детството на поета и фантазните му видения, на особените отношения с майката и бащата, на ученичеството му в Пловдив, на женското присъствие в живота на Яворов от Сливен и Анхиало до София и Париж. А то неизменно обуславя и въобще отношението му към жената и любовта.
Спира се специално на близостта с Екатерина Ненчева и Дора Габе, както и на други връзки с покорени от него жени и момичета. Откроена е, разбира се, и „любовта“ с все още толкова младата Мина Тодорова, скандализирала семейството ѝ. И станала подтик не само за некоректно и самоцелно публикувания в списание „Мисъл“ цикъл стихове, но и за дебютната драма на Яворов „В полите на Витоша“.
Осветлено е привличането на поета в кръга около прочутото списание, скритите и явни особености на общуването му с Д-р К. Кръстев, с Пенчо Славейков и Боян Пенев. Отделено е специално внимание и на характеропатиите на човека Яворов, част от тях коментирани и от Атанас Далчев, които обаче съвсем не са в ущърб на забележителното му творческо дело. За разлика от отражението им върху отношенията и семейния им живот с Лора.
И не на последно място, дружбата и близкото сътрудничество с легендарния лидер на ВМРО Тодор Александров. Това всъщност се оказва първопричината и мотивът за предпоставената версия на случилото се в къщата на Васил Беленски през фаталната нощ на 29 срещу 30 ноември 1913 година . Тази публично неизнесена от никого досега и непозната интерпретация на фактическата обстановка около трагичното събитие съвсем не е нелогична. А тя е в пряка връзка и с цитираната в книгата публикация на Панайот Стайчев – журналист от в. „Утро“ и поемно лице при първоначалния оглед на трупа на Лора. Ще я повторя.
„При описът на дрехите се констатира – пише той, – че отзад на гърба има дупка с тесен диаметър до 4-5 мм, а отпред – широко раздрано. Можеше вече да се предполага нещо страшно. При описът на самите рани, лекарите констатират, че раната на гърба е 4 милиметрова, а тая отпред 1 см и 2-3 мм, стояща в цъфнало състояние. От всичко се заключава, че куршумът е влязъл откъм гърба и излязъл из гърдите. Следователно Лора е била застреляна“.
На другия ден обаче официалната експертиза на патоанатомите вече е коренно различна.
И още нещо – по време на медицинското освидетелствуване на тялото, освен поемните лица и лекарите, в различен състав на 30 ноември и на 1 декември, неизменно присъства и самият Тодор Александров. По-късно той пише и известното си писмо до „македонеца“-прокурор от Апелативния съд Милош Станишев, в което доста нетактично му иска сметка
защо съдът не е действал „безпристрастно и по-скоро“
да разгледа делото за смъртта на Лора и окончателно да оневини Яворов – „тоя заслужил на Македонската кауза и на България човек“.
Втората част на книгата е изцяло посветена на Лора и на майка ѝ Екатерина Каравелова, на спомените за написването и двояката рецепция на „Романът на Яворов“ от Михаил Кремен, на наскоро публикуваните спомени на първата му съпруга Дора Конова, на книгата на юриста Никола Гайдаров „Житейската драма на Яворов“ и на критическия прочит на самото съдебно дело, оказало се последната причина за самоубийството на поета. Както и на злополучната съдба на част от събраните по него доказателства, на някои от страстите и твърденията на Яворовите наследници, на противоборствата помежду им…
Този почти зашеметяващ разказ е колкото убедителен, защото е надлежно документиран, толкова и невероятен, защото е в противовес на всичко познато ни досега.
Може би затова и важният въпрос, който естествено възниква след прочита на „Обсебеност. Лора и Поетът“, е защо като че ли никой досега не е обръщал достатъчно внимание на противоречията около спорните факти, изнесени в нея. Най-вече относно показанията на лицата, оказали се близо до Яворов и Лора в часовете преди и веднага след фаталните изстрели. И какво точно се е случило тогава? Готвела ли се е Лора да напусне съпруга си същата вечер; щяла ли е да пътува сама за Париж; кой всъщност е осигурил средствата за прегледите на Яворов във Виена, където го придружава д-р Кръстев; единствено безпаричието и резигнацията в обществото ли карат поета
да посегне към отровата и втори път да се застреля…
И още – защо публикацията на П. Стайчев е останала без реални последствия? Защо съдът не го е призовал и разпитал? Как е възможно такива интелектуалци като приятелите на Яворов да са изневерили на истината и да го защитават само от конюнктурни подбуди? Тук все пак става дума за Д-р Кръстев, Б. Пенев, Ал. Балабанов, Вл. Василев, за Асен Златаров и Александър Паскалев. А отдавна е казано „Приятел ми е Платон, но повече обичам истината!“
Но… фактите са си факти. Макар и недокрай обяснени, все така спорни и противоречиви. Както и немалкото други въпроси, които отекват у читателя, след като е прочел и премислил страниците на тази колкото провокативна, толкова и емоционално съпреживяна, но и логично обоснована „обсебеност“.
_________________________________
*РАДЕВА, Виолета К. Обсебеност. Лора и Поетът. Роман-разследване за любов и смърт. Издателство „Лени АН“, Русе, 2023(виж интервю с втора, б.р.)