Аз, пишещият тези редове свещеник Неделчо Николов Тодев, съм кръщелник на обаятелния и незабравим с благородните си добродетели д-р инж. Асен Иванов Боев, който е състудент, близък приятел на баща ми и кум на родителите ми Анна и инж. Никола Тодеви.
Кръстникът ми д-р инж. Асен Боев е роден на 17 май 1899 г. в гр. Карнобат в известно и заможно за времето си учителско семейство. Бащата Иван Ганчев (Ганев) Боев е участник в Сръбско-българската война през 1885 г., учител по призвание и образование, възпитаник на прочутата Сорбона в Париж, където завършва класическа филология. После дълги години е преподавател и директор на Сливенската мъжка гимназия.
Майката на инж. Боев Перизия (Периза) Асенова Боева произхожда от известна учителска фамилия. Родът й притежава стотици декари земеделски земи и гори в околностите на Карнобат и Сливен. Госпожа Боева завършва френска филология в Монпелие, след което години наред преподава френски език в български гимназии.
Семейството има три деца. Най-големият, поручик Ганчо Иванов Боев, завършва Школата за запасни офицери в София. След началото на Първата световна война е мобилизиран и изпратен на фронта, където загива със смъртта на храбрите. За героизма си е награден с два български златни офицерски кръста, с два германски железни кръста и с австрийски орел.
На фронта поручик Боев се сприятелява с легендарния германския летец-изтребител поручик Рудолф фон Ешвеге (1895–1917), наричан Беломорския орел. След 26 въздушни победи поручик Ешвеге загива в българското небе, след като британските войски му устройват клопка с наблюдателен балон.
Поручик Рудолф фон Ешвеге
Подвигът на поручик Ешвеге става толкова популярен у нас
че през 1946 г. полицаят Петър Стоянов решава да кръсти новородения си син с името на германския въздушен ас. Цялата рода от врачанското село Зверино се изправя срещу него, но мъжът остава непреклонен. Напук на родата, напук на новата комунистическа власт от 1946 до 1963 г. синът му носи името Ешвеге Петров Стоянов. Само в църковните регистри тайно от бащата попът го е записал като Михаил.
Асен Боев завършва Сливенската гимназия с пълно отличие
Проявява подчертан интерес към математиката и техническите чудеса, създадени през периода на трите войни (Балканска, Междусъюзническа и Първа световна). Асен Боев завършва с отличие и Школата за запасни офицери, със звание „офицерски кандидат“ по време на Първата световна война воюва на Южния фронт в състава на 49-и пехотен полк. Сред храбрите ни воини се нарежда и неговият връстник и боен другар Димитър Хаджихристов Кушев (1898–1945). За героизъм в боевете при позиция Яребична двамата са наградени с ордени „За храброст“ и повишени в чин „подпоручик“.
Полицаят Петър Стоянов, дал на сина си името на германския пилот поручик Ешвеге
Проявеният от Асен Боев интерес към математиката и техниката насърчава родителите му да го изпратят да следва академично техническо образование в Австрия. Едва навършил 22 години, заминава за Виена, където записва специалността „Хидроинженерство“ във Виенския технически университет. Тук се оказва и Димитър Кушев, който вече е студент по агрономство във Виенския университет. По онова време българските студенти са освободени от семестриални такси, тъй като българите са обявени за waffenbrüder – братя по оръжие.
След четири семестъра, завършени с отличен успех, Асен Боев записва втора специалност - „Инженерна математика“. Впечатлява преподавателите и колегите с аналитичния ум и феноменалната си памет. Овладява до съвършенство немския език. Години по-късно, вече в София, написва книгата „Бай-Ганювите внуци в Европа“, печатана в 20 поредни броя на в. „Добруджански вести“ през 1941 г., в които описва студентството си. През 2012 г. с лични средства успях да издам тази великолепна творба.
Виена, 1921 г. Асен Боев на 22 години.
Родителите на Асен Боев израстват върху
здрави земеделски корени
Стават близки приятели със земеделския лидер Александър Стамболийски, с д-р Райко Даскалов, с Цанко Церковски и други земеделски дейци. Когато Асен е ученик в Сливенската гимназия и придружава родителите си в полски дейности, става свидетел на тягостни случаи, когато насажденията загиват през сушави години. От тези тревоги идва желанието му да изучава хидроинженерство, за да построи голям водоем (язовир), откъдето с механични и електрически помпи да напоява земята в родния си край.
През есента на 1923 г. Асен Боев се запознава с
баща ми Никола Тодев
който следва специалността „Механични конструкции“ във Виенската политехника, помага му в изучаването на немски език, придружава го и го подкрепя по време изпити. Дружеските, почти братски отношения, продължават повече от 48 години, до смъртта на Асен Боев през декември 1971 г.
През 1928 г. двамата се дипломират. Асен Боев завършва с отличен успех и двете си специалности, за което е поздравен лично от ректора на Виенския технически университет. Веднъж на разходка във Виенската гора баща ми предложил на Боев да се преместят в друг австрийски град, където следването било по-леко. Асен категорично отказал с думите: „Искам да притежавам виенска диплома!“.
Малко преди да се дипломира, Асен Боев се жени за дългогодишната си приятелка филоложката Анна Влашек-Боева. През 40-годишния им брак нямат щастието да им се родят деца. За свои деца имаха нас, мен и брат ми д-р Тоде Тодев, който от дълги години живее във Виена и е австрийски гражданин. В ония години Асен и баща ни са работили като проектанти във виенски технически бюра според придобитите специалности. Баща ни се завръща в България през 1929 г., а Боев заедно със съпругата си Анна – в края на 1930 г.
В началото на 1931 г. общият им приятел и съратник Димитър Кушев започва работа като агроном в Министерството на земеделието и става главен инспектор на земеделското отделение. През 1933 г. Кушев вече е
главен секретар на Земеделското министерство
Седмица след завръщането си Асен Боев започва работа като хидроинженер в същото министерство. Има и частна проектантска практика. Изключителните му компетентност и работоспособност са забелязани от изтъкнатия столичен кмет инж. Иван Николов Иванов и между тях започва съзидателно сътрудничество. След 9 септември 1944 г. и тримата попадат под ударите на зловещата наредба-закон за „народния“ съд, създаден от „народната“ власт в противоречие с все още неотменената Търновска конституция.
Като потомствен земеделец Боев членува в БЗНС „Врабча-1“ и поддържа редовни контакти и приятелство с лидерите Димитър Гичев, Вергил Димов и Константин Муравиев. Впоследствие съдбата ги събира задълго зад стените на Софийския централен затвор, след като без престъпления са осъдени от различни състави на „народния“ съд.
В първия кабинет на професор д-р Богдан Филов
Димитър Кушев е министър на земеделието и държавните имоти
Приема поста от Иван Багрянов, с когото са народни представители в 24-то Народно събрание. По този повод Боев посвещава на министър Кушев книгата си „Велики селяни“, написана през 1942 г. През 2012 г. същата книга бе допълнена от мен и отпечатана от издателство „ДиМакс“. Отзивите бяха превъзходни.
Освен като инженер-хидролог Асен Боев се проявява и като блестящ публицист. Пише научни и технически статии във вестниците „Родина“, „Отечество“, „Днес“, „Вечер“, „Светоглас“, „Добруджански вести“ и др. Директорът на в. „Светоглас“ професор д-р Жорж Нурижан му посвещава труда си „България пред утрешния ден“ в знак на „изпитано приятелство“.
Инж. Боев е автор и на книгите „Защо е гордост да си българин?“, „Рицарите на днешното време“, „Велика и вечна България“. Подготвя и предлага за печат книги с научно съдържание, които така и не излизат.
През 1943 г. Н. В. цар Борис III и правителството го удостояват с орден „За заслуга“, орден „Св. Александър“ и със златен джобен часовник, надписан от Негово Величество.
През мартенските дни на 1943 г. като член на Българската инженерно-архитектна камара и на Индустриалната камара инж. Боев проявява
мъжество и гражданска смелост при спасяването на българските евреи
Подписва една петиция до царя и друга до Народното събрание с призив да бъдат спасени българските евреи-поданици на Царство България.
Като хидроинженер заедно с най-успешния столичен кмет инж. Иван Иванов инж. Боев дава принос за построяването на Рилския водопровод, на Белоискърския язовир и за съвременното водоснабдяване на столицата. Заедно с германски специалисти проектира хидросъоръжения в Берлин и в други германски градове.
По време на следването си посещава Берлин и в Шарлотенбургската политехника се запознава с
архитект Алберт Шпеер
и с бъдещата му съпруга инж. Маргарете Вебер. По-късно Шпеер е назначен за главен архитект, за министър на въоръженията и на военната промишленост на Третия райх. През 1943 г. по настояване на Шпеер професорите Георг Хамер и Хуго фон Клее предлагат инж. Асен Боев за почетен доктор-инженер на Шарлотенбургската политехника. Предложението е осъществено след няколко месеца. Талантливият българин получава дипломата си за почетен доктор-инженер лично от ректора на Шарлотенбургската политехника проф. д-р инж. Фон Мизес. На тържествената церемония присъстват министърът на земеделието на Германия д-р Валтер Дааре, райхсминистър арх. Алберт Шпеер и помощниците им д-р Шуберау и д-р инж. Ханс Щефан.
В края на август 1944 г., когато сталинските войски напредват към България, германският дипломат Херман Хинце предлага на д-р инж. Асен Боев заедно със съпругата си да замине с него за Германия.
Инж. Боев любезно отклонява предложението
Никога не е изповядвал нацистката идеология. Винаги е твърдял, че заради безумието на Хитлер ще загинат милиони способни германци, които с научния и техническия си гений биха допринесли за благото на човечеството. Убеден, че няма причина да бъде преследван заради научните и професионалните си контакти с германски учени, архитекти и инженери, Асен Боев решава, че още може да бъде полезен за изграждането на хидросъоръжения у нас.
След 9 септември 1944 г. е задържан в дирекцията на „народната“ милиция (на Лъвов мост), където той и други интелектуалци са жестоко изтезавани. Съди го VI състав на „народния“ съд по наказателно дело № 6. Присъдата е доживотен строг тъмничен затвор, лишаване от граждански и политически права и конфискация на цялото му имущество при положение, че прокурорът-обвинител е поискал за него само две години затвор.
Единственият възможен протест идва от страна на съратника и защитника му, адвоката д-р Дянко Пейчев (1899–1981). След прочитане на присъдата, която „не подлежи на обжалване“, д-р Пейчев категорично заявява, че прекратява защитната си дейност в противонародния съд.
КГБ и МВР инсценират многолюдни митинги, на които млади „вдовици“ с елегантни черни рокли крещят „Смърт на фашистките изверги!“
Близкият приятел на д-р инж. Боев земеделецът Димитър Кушев е осъден на смърт, въпреки настойчивото искане на главния народен обвинител Георги Петров веднага да бъде освободен поради липса на вина. Кушев е екзекутиран в нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г., часове след произнасяне на присъдата, а трупът му е хвърлен в незнаен и безкръстен гроб на Софийските централни гробища.
Когато разграбват дома на Асен Боев, известният садист Лев Главинчев и главорезите му
изземват вторите екземпляри на дадените за печат негови седем книги
както и личните му дневници. Конфискуват четиристайния му апартамент в центъра на столицата, където се разполагат съветски офицери. „Национализират“ и вилата му в столичния квартал Княжево. Там комсомолски величия си уреждат срещи и пиянски оргии. В средата на 70-те години вследствие на престъпна небрежност вилата, строена през 1940 г. по проект на арх. Алберт Шпеер, е опожарена.
Боев е освободен от затвора през 1947 г. заедно с бившия столичен кмет инж. Иван Иванов, също осъден на доживотен строг тъмничен затвор от IV състав на т. нар. народен съд. Освободени са и неколцина дипломирани инженери, за да участват в изграждането на язовир „Сталин“ (днес „Искър“). Благодарение на техния опит, познания и висока компетентност, строителството завършва в срок, но истинските герои дори не са допуснати до церемонията за откриването.
Нееднократно изселван от столицата, д-р инж. Асен Боев изкарва прехраната си като частен учител по математика и немски език. Съпругата му е принудена да работи като шивачка. Лишени от работа и пенсия, от имоти и средства за живот, едва преживяваха в някакво приземие в един от най-бедните софийски квартали.
Асен Боев почина на 16 декември 1971 г. в крайна бедност. Погребан е в Малашевските гробища. В началото на 1972 г. съпругата му Анна Влашек-Боева замина за родната Виена по покана на близкия им приятел инженер-химик Макс Рихновски, за да доживее последните си години с помощта на неговото семейство.
На погребението на Асен Боев се стичат множество приятели и почитатели
Надгробни слова произнасят ректорът на Духовната академия „Св. Климент Охридски“и Макариополски епископ д-р Николай, с когото за били заедно в затвора и земеделският лидер Милан Дренчев, който по онова време работеше като бояджия.
Тогава бях войник в Хасково и нямах възможност да се сбогувам нито с кръстника, нито с кръстницата ми. В края на 1974 г. дъщерята на инж. Макс Рихновски ни съобщи по телефона, че кръстницата Анна е починала след кратко боледуване. Погребана е в Централните виенски гробища. След промяната през 1991 г. посетих Виена за първи път и се поклоних на гроба ѝ.
Колко години все се питам
кому бе нужна тази несправедливост
спрямо д-р инж. Асен Боев, столичния кмет инж. Иван Иванов, бившия земеделския министър Димитър Кушев и хиляди като тях способни българи с незаменима професионална и гражданска значимост за страната ни?!
София, 1971 г. Д-р инж. Асен Боев на 72.
Преди края на Втората световна война личности като Асен Боев помагат на млади и на възрастни талантливи българи, на социалдемократи и преди всичко на земеделци, които са били застрашени или са имали нужда от човешка подкрепа. Заслугите и рисковете им са забравени веднага, след като болшевишкият ботуш нагазва в страната ни през септември 1944 г.
Едва ли някой ще се опита да измери какво и колко са загубили българската наука, техника и култура след физическото и моралното унищожаване на тези безкористни родолюбци! Мародерите, които плячкосаха научните трудове и книгите на д-р инж. Асен Боев, вече са покойници и няма надежда интелектуалното му наследство да бъде намерено и публикувано. Днес книгите, идеите и изобретенията на инж. Боев и на талантливите люде от неговото поколение биха били толкова полезни за обществото ни!
Късната правда дойде чак през 1997 г., когато с решение № 366 на Върховния касационен съд „присъдата“ на д-р инж. Асен Боев бе отменена.
Свещеник Неделчо Николов Тодев, магистър по богословие