Евлоги Станчев*
На 8 март се навършиха точно 80 години от масовата депортация на балкарския народ в Съветския съюз. В рамките на само няколко часа цялото балкарско население (общо 37,713 души) е насилствено прогонено от своята родина в Северен Кавказ по посока Средна Азия.
Депортацията е разпоредена от НКВД
след личното одобрение на Сталин.
* * *
Балкарците са малоброен тюркоезичен народ, мюсюлмани по вероизповедание, който от векове обитава високопланинските райони на Северен Кавказ. Днес тяхната родина се разполага в т.нар. Кабардино-Балкария, автономна република в рамките на Руската федерация. Въпреки че балкарците са родствени в езиково отношение с т.нар. карачаевци, двата народа не са обединени в обща република в хода на изграждането на съветската административно-териториална система през 20-те години. Напротив, балкарците са обединени с кабардинците (едно от черкезките племена) в Кабардино-Балкария, а карачаевците – със собствено черкезите в т.нар. Карачаево-Черкезия. Това създава предпоставки за етническо напрежение между тези различни общности – традиционен и в същността си съвсем умишлен похват в рамките на т.нар. „етноинженерство“ на Сталин.
През лятото на 1942 г., в разгара на немската офанзива срещу Съветския съюз, голяма част от тогавашната Кабардино-Балкарска АССР е окупирана от силите на Вермахта. В началото на следващата година немците са изтласкани от Червената армия. През последвалите месеци балкарският народ става обект на яростни обвинения от страна на съветските власти в предполагаем колаборационизъм с немските окупационни сили. По типичен за съветските служби прийом са скалъпени различни „доказателства“, че балкарците са формирали „антисъветски банди“, които сътрудничили с немските войски. Самият Лаврентий Берия, тогавашният началник на НКВД, пише лично до Сталин, че „[...] Немската окупация е била добре приета сред мнозинството от балкарското население“.
На 8 март 1944 г., в рамките на само два часа, цялото балкарско население на републиката е
прогонено от своите домове и натоварено във вагони за добитък
В края на март влаковите композиции пристигат в Средна Азия, основно в Казахската и Киргизка съветски републики. Не са пощадени дори балкарските офицери от Червената армия – след края на войната те са уволнени и също депортирани. Официалните съветски документи посочват 562 загинали души по време на самата депортация. Според данни на Human Rights Watch обаче загиналите по време на пътуването в тези нечовешки условия са 3,494 души. Впоследствие много повече хора умират в трудови лагери и в резултат на изключително тежките условия на живот в изгнание (не на последно място следва да се има предвид нетипичния за балкарците степен климат в Средна Азия). По-нови изчисления показват, че общият брой на загинали балкарци през целия период на изгнание е около 7,600 души, което възлиза на близо 20% от числеността на целия народ.
На 8 април 1944 г., месец след депортацията, Президиумът на Върховния съвет на СССР издава указ за преименуване на Кабардино-Балкарската АССР на „Кабардинска АССР“. Районите, в които балкарците са представлявали мнозинство до изселването, дори са административно прехвърлени към териториите на Грузинската ССР.
Подобно на други депортирани народи балкарците са
реабилитирани
в контекста на инициираната от Никита Хрушчов „десталинизация“. В началото на 1957 г. съвместната Кабардино-Балкарска автономия също е възстановена. Балкарците получават правото да се завърнат в своята родина, но отпуснатите от съветските власти финансови средства са крайно недостатъчни, за да бъдат възстановени разграбените имоти. Следват нови десетилетия на тежки икономически и социални трудности за общността. През 1989 г. е приета Декларация на Върховния съвет на СССР, в която са официално реабилитирани всички репресирани съветски народи (в т.ч. балкарците), а техните депортации са признати за незаконни и престъпни. През 1991 г. Русия приема закон „За реабилитация на репресираните народи“, който признава правото на тези народи да възстановят своята териториална цялост, а също предвижда компенсация за щетите, причинени от съветската държава.
На 8 март 2002 г. в град Налчик (столицата на Кабардино-Балкария) е открит мемориал в памет на жертвите на репресиите срещу балкарския народ (на снимката).
* * *
Много неща могат да бъдат казани по отношение на историята на балкарците. Някои виждат в този интересен народ предполагаеми родственици на прабългарите. Аз обаче възприемам балкарците по-скоро като част от „семейството“ на онези
народи-мъченици,
имали нещастието да попаднат под ударите на сталинската геноцидна политика на насилствени депортации. Макар и формално получили своята реабилитация, нито една от тези общности никога не успява да се възстанови напълно от тези травматични събития – нито материално, нито психологически. Разбира се, мотивът за предполагаемия „колаборационизъм“ с нацистите няма нищо общо с историческата истина – виждаме как същият пропаганден похват работи с пълна сила днес срещу Украйна. В наши дни депортираните преди осем десетилетия народи са белязани не просто от демографски срив, те са изправени пред напълно действителната опасност от необратима загуба на своята културна самостоятелност. За съжаление, балкарците предлагат един от най-тревожните примери за това. В продължаващите и до днес рестриктивни мерки спрямо неруските народи в Русия може да бъде разкрит зловещ континюитет в имперските колонизаторски политики на руската държава, без значение от нейната моментна политическа фасада – царска, съветска или постсъветска.
В памет на жертвите на сталинския геноцид срещу балкарския народ! Свобода за поробените от Русия народи!
* Евлоги Станчев е главен асистент в Института за балканистика с център по тракология към БАН. През 2019 г. защитава докторска дисертация по руска история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Научните му занимания са в областта на историята на Русия, Източна Европа и Балканите. От особен интерес за него представляват различни въпроси, свързани с национализма, политическите идеологии и етническите конфликти в тези региони.